— Сир Стафорд Ланистър е убит при Волско кръстовище, както ми съобщиха.

Джайм остана безразличен.

— Чичо Дръвник, както го наричаше сестра ми. Интересуват ме Церсей и Тирион. Както и баща ми.

— Те са живи, и тримата. — „Но не за дълго, ако боговете са милостиви.“

Джайм отпи глътка вино.

— Питайте по-нататък.

Кейтлин се зачуди дали ще посмее да отговори на следващия й въпрос, без да излъже.

— Как падна синът ми Бран?

— Аз го хвърлих от един прозорец.

С такава лекота го каза, че тя онемя. „Ако имах нож, щях да го убия веднага“ — помисли Кейтлин, но веднага се сети за момичетата. И каза със свито гърло:

— Вие бяхте рицар, заклел се да закриля слабите и невинните.

— Да, той беше много слаб, макар че едва ли невинен. Шпионираше ни.

— Бран не би шпионирал.

— Тогава трябва да вините онези скъпи на сърцето ви богове, които доведоха момчето на прозореца ни и му позволиха да зърне нещо, което не биваше да вижда.

— Да виня боговете? — каза тя невярващо. — Хвърлила го е вашата ръка. Вие сте поискали смъртта му.

Веригите му леко издрънчаха.

— Рядко хвърлям деца от кули, за да подобря здравето им. Да, исках да умре.

— И след като не успяхте, разбрахте, че сте в по-голяма опасност от всякога, затова сте дали на своя убиец торба сребро, за да се погрижите Бран да не се събуди повече.

— Така ли? — Джайм вдигна чашата и отпи дълга глътка. — Не мога да отрека, че сме обсъждали това, но вие бяхте непрекъснато с момчето, вашият майстер и лорд Едард го навестяваха често, имаше и стражи, дори онези проклети вълчища… щеше да ми се наложи да си пробивам път с бой през половината Зимен хребет. И защо да си правя целия този труд, след като изглеждаше, че момчето само ще си умре?

— Ако ме лъжете, тази беседа приключи. — Кейтлин протегна ръцете си да му покаже пръстите и дланите си. — Мъжът, който влезе да среже гърлото на Бран, ми остави тези белези. Вие се кълнете, че не сте съучастник в изпращането му?

— Кълна се в честта си на Ланистър.

— Вашата чест на Ланистър струва по-малко от това. — Тя изрита ведрото с фекалии. Гнусната смрад потече по пода на килията и се просмука в нахвърляната слама.

Джайм Ланистър се дръпна от разлятото, колкото му позволиха веригите.

— Може наистина да съм срал на честта си, не отричам, но никога не съм наемал никого, за да убива вместо мен. Вярвайте каквото искате, лейди Старк, но ако исках да убия вашия Бран, щях да го заколя сам.

„Богове милостиви, той казва истината.“

— Щом не сте изпратили вие убиеца, значи е сестра ви.

— Ако беше така, щях да знам. Церсей не крие тайни от мен.

— Тогава е Дяволчето.

— Тирион е толкова невинен, колкото вашия Бран. Но той не се е катерил до нечий прозорец, за да шпионира.

— Тогава защо убиецът беше с неговата кама?

— Каква кама беше това?

— Ей толкова дълга — отвърна тя и раздалечи ръце, — обикновена, но добра изработка, с острие от валирианска стомана и дръжка от драконова кост. Вашият брат я спечелил от лорд Белиш на турнира за рождения ден на принц Джофри.

Ланистър си наля, отпи, наля си пак и се загледа в чашата.

— Това вино като че ли става все по-добро, колкото повече го пия. Представете си. Като че ли си спомням тази кама сега, след като ми я описахте. Спечелил я, казвате? Как?

— При залаганията на вас, когато сте се били срещу Рицаря на цветята. — Но още докато чуваше собствените си думи, усети, че нещо не е наред. — Не… не беше ли така?

— Тирион винаги е залагал на мен в двубоите — каза Джайм, — но онзи ден сир Лорас ме свали от коня. Лош късмет, подцених го момчето, но както и да е. Всичко, което брат ми заложи, го загуби… но тази кама наистина смени собственика си, сега си спомням. Робърт ми я показа същата вечер на пира. Негова милост обичаше да слага сол в раните ми, особено когато се напиеше. А кога не е бил пиян?

Тирион Ланистър й беше казал почти същото, докато яздеха през Лунните планини. Тя не му повярва. Петир се беше заклел в обратното, Петир, който й беше почти брат, Петир, който я беше обикнал толкова, че се би на дуел за ръката й… и все пак Джайм и Тирион казваха едно и също, и какво означаваше това? Братята не се бяха виждали след заминаването си от Зимен хребет преди повече от година.

— Не се ли опитвате да ме заблудите? — Тук някъде имаше капан.

— Аз признах, че хвърлих драгоценното ви хлапе от прозореца. Какво бих спечелил да ви лъжа за този нож? — Той изгълта поредната чаша. — Ако искате, ми вярвайте, изобщо не ми пука какво казват хората за мен. А сега е мой ред. Братята на Робърт излязоха ли на бойното поле?

— Да.

— Това му се вика скъпернически отговор. Кажете ми повече, иначе и моят отговор ще бъде толкова оскъден.

— Станис е тръгнал срещу Кралски чертог — заговори тя с неохота. — Ренли е мъртъв, убит при Горчив мост от брат си, с помощта на някакво тъмно изкуство, което не разбирам.

— Жалко — каза Джайм. — Предпочитах по-скоро Ренли, въпреки че Станис е друга история. Чия страна са взели Тирел?

— На Ренли, отначало. Сега не бих могла да кажа.

— Вашето момче сигурно се чувства самотно.

— Роб вече навърши шестнадесет… вече е мъж — и крал. Досега спечели всички свои битки. Последната вест от него е, че е взел Зъбера от Уестърлинг.

— Все още не се е сразил с баща ми, нали?

— Когато го направи, ще го срази. Както вас.

— Мен ме хвана с изненада. Хитрини на страхливец.

— Вие смеете да ми говорите за хитрини? Вашият брат Тирион изпрати жалките си главорези, предрешени като пратеници, под знамето на мира.

— Ако някой от вашите синове беше в тази килия, братята му нямаше ли да направят същото?

„Моят син няма братя“ — помисли тя, но не можеше да сподели болката си със същество като това.

Джайм отпи още вино.

— Какво значи животът на един брат, когато е заложена честта, а? — Отпи отново. — Тирион е достатъчно умен да съобрази, че вашият син никога няма да се съгласи да ме размени.

Кейтлин не можеше да го отрече.

— Знаменосците на Роб биха предпочели да ви видят мъртъв. Особено Рикард Карстарк. Вие погубихте двама от синовете му в Шепнещия лес.

— Онези двамата с белия слънчев изгрев, нали? — Джайм сви рамене. — Честно казано, исках да погубя вашия син. Другите просто ми излязоха на пътя. Убих ги в честен бой, в разгара на битката. Всеки друг рицар би направил същото.

— Как все още можете да се наричате рицар, след като сте престъпили всяка клетва, която сте дали?

Джайм се пресегна към каната да си напълни чашата.

— Толкова клетви… Карат те непрекъснато да се кълнеш. Да защитаваш краля. Да се подчиняваш на краля. Да пазиш тайните му. Да изпълняваш заповедите му. Животът ти да е негов. Но подчинявай се и на баща си. Обичай сестра си. Закриляй невинните. Защитавай слабите. Почитай боговете. Подчинявай се на законите. Прекалено е. Колкото и да се старае човек, все ще забрави някоя клетва. — Той удари здрава глътка от виното, притвори за миг очи и отпусна гръб на стената. — Бях най-младият мъж, понесъл някога белия плащ.

— И най-младият, който измени на всичко, което значеше той. Кралеубиеца.

— Кралеубиеца — повтори той. — А какъв крал беше! — Вдигна чашата си. — За Ерис Таргариен, Втория с това име, Господаря на Седемте кралства и Защитник на Владенията. И за меча, който разпра гърлото му. Златен меч, ако не знаете. Докато кръвта му не потече по острието. Това са цветовете на Ланистър, червено и златно.

После се разсмя и тя разбра, че виното си е свършило работата — Джайм беше изпил почти цялата кана и беше пиян.

— Само човек като вас може да се гордее с такова деяние.

— Казах ви, друг като мен няма. Отговорете ми следното, лейди Старк… Нед разказвал ли ви е някога за смъртта на баща си? Или на брат си?

— Удушили са Брандън пред очите на баща му, а след това са убили и лорд Рикард. — Отвратителна история, отпреди шестнадесет години. Защо я питаше сега?