— Татко. — Кат го целуна. — Върнах се.

Сега като че ли я позна.

— Върна се — прошепна едва-едва.

— Да — каза тя. — Роб ме изпрати на юг, но се върнах бързо.

— На юг… където… Орловото гнездо на юг ли беше, милото ми? Не помня… о, миличкото ми, боях се… ти прости ли ми, детето ми? — По бузите му потекоха сълзи.

— Не си направил нищо, което да се нуждае от прошка, татко. — Тя погали рехавата му бяла коса и опипа челото му. Треската още го гореше отвътре, въпреки всички отвари на майстера.

— Така беше най-добре — прошепна баща й. — Джон е добър мъж, добър… силен, грижлив… грижи се за теб… той ще… и от добър род, послушай ме, трябва, аз съм баща ти… баща ти… ще се омъжиш, когато се омъжи и Кат, да, длъжна си…

„Мисли, че съм Лиза! Богове милостиви, той говори все едно че още не сме омъжени.“

Ръцете на баща й стиснаха нейните — трепкаха като две изплашени бели птици.

— Онзи младок… окаяник… де не ми споменаваш името му, твой дълг е… майка ти, тя ще… — Лорд Хостър се сгърчи от спазъм и извика: — О, богове, простете ми, простете ми, простете ми. Лекарството ми…

И дойде майстер Виман и поднесе чаша към устните му. Лорд Хостър изпи гъстата бяла отвара с жаждата на сукалче на майчината си гръд и Кейтлин видя как покоят го облада отново.

— Сега ще поспи, милейди — каза майстерът. Млякото на мака беше оставило дебела бяла кора около устните на баща й. Майстер Виман я изтри с ръкава си.

Кейтлин не можеше да гледа повече. Хостър Тъли беше силен мъж, и горд. Заболя я, че го вижда така унизен. Излезе на терасата. Дворът долу беше пълен с прокудени, изпълнен с хаотичната им врява, но отвъд стените реките течаха спокойни, чисти и неспирни. „Това са неговите реки и скоро той ще се върне при тях за последния си път.“

Майстер Виман беше застанал до нея.

— Милейди — промълви той, — няма да мога да отлагам края дълго. Трябва да изпратим конник за брат му. Сир Бриндън ще иска да е тук.

— Да — каза Кейтлин със стегнат от скръб глас.

— И лейди Лиза също, може би?

— Лиза няма да дойде.

— Ако й напишете лично, може би…

— Ще нахвърлям няколко думи, ако това ви задоволява. — Зачуди се кой ли трябваше да е „окаяният младок“ на Лиза. Някой млад скуайър или странстващо рицарче, най-вероятно… Макар че ако се съдеше по страстта, с която лорд Хостър го отхвърляше, трябваше да е син на някой търговец или долен чирак, дори някой певец. Лиза все се увличаше по разни певци. „Няма за какво да я виня. Джон Арин беше с двадесет години по-възрастен от баща ни.“

Кулата, която брат й бе отделил за нея, се оказа същата, която бяха делили с Лиза като момичета. Щеше да е добре да поспи отново в пухено легло, с огън в камината; след като си отдъхнеше, светът нямаше да й се струва толкова тъжен.

Но пред покоите си завари Ъдъридс Вейн да я чака с две облечени в сиво сестри със забулени лица. Виждаха се само очите им. Кейтлин веднага разбра защо са тук.

— Нед?

Сестрите сведоха погледи. Ъдъридс каза:

— Сир Клеос го донесе от Кралски чертог, милейди.

— Заведете ме при него — заповяда тя.

Бяха го положили върху груба дървена маса и го бяха покрили със знаме. Бялото знаме на дома Старк, с герба със сивото вълчище.

— Трябва да го видя — каза Кейтлин.

— Останали са само костите му, милейди.

— Трябва да го видя — повтори тя.

Една от сестрите на мълчанието отви знамето.

„Кости — помисли Кейтлин. — Това не е Нед, това не е мъжът, когото обичах, бащата на децата ми.“ Ръцете му бяха прибрани над гърдите, пръстите на скелета бяха свити около дръжката на някакъв дълъг меч, но това не бяха ръцете на Нед, толкова силни и пълни с живот. Бяха облекли костите във връхното палто на Нед, във финото бяло кадифе със знака на вълчището над сърцето, но нищо не бе останало от топлата плът, на която бе полягала главата й толкова нощи, от ръцете, които я бяха прегръщали. Главата му бе прикрепена към тялото с тънка сребърна жичка, но един череп прилича на всеки друг, а в тези празни кухини тя и следа не намери от тъмносивите очи на своя лорд, очи, способни да са меки като мъгла и да са твърди като камък. „Дали са очите му на враните“ — спомни си тя.

Кейтлин се обърна.

— Това не е неговият меч.

— Лед не са ни го върнали, милейди — каза Ъдъридс. — Само костите на лорд Едард.

— Предполагам, че трябва да съм благодарна на кралицата за това.

— Благодарна на Дяволчето, милейди. Това е негово дело.

„Един ден ще им благодаря на всички.“

— Благодаря ви за службата, сестри — каза Кейтлин, — но трябва да ви възложа друга задача. Лорд Едард беше Старк и костите му трябва да намерят покой под Зимен хребет. — „Сега ще му направят статуя, негово каменно подобие, което ще седи в тъмното с едно вълчище в нозете и меч на коленете.“ — Погрижете се сестрите да получат свежи коне и каквото още ще им трябва за път — каза тя на Ъдъридс Вейн. — Хол Молън ще ги придружи до Зимен хребет като капитан на гвардията. — Погледна отново костите, единственото, което бе останало от съпруга й и любовта й. — Сега ме оставете всички. Тази нощ ще остана сама с Нед.

Жените в сиво сведоха глави. „Сестрите на мълчанието не говорят с живите — припомни си Кейтлин, — но някои казват, че могат да говорят с мъртвите.“ И как им завидя за това…

Завеските предпазваха от прахта и горещината по улиците, но не можеха да я предпазят от разочарованието. Дани се качи вътре изтощена и благодарна за спасението от морето на картянските очи, в което можеше да се удави. „Отворете път — ревеше Джого на тълпата от гърба на коня си и плющеше с бича, — отворете път, път отворете за Майката на драконите.“

Отпуснат в прохладата на сатенените възглавнички, Ксаро Ксоан Даксос наля рубиненочервено вино в бокалите от нефрит и злато с уверени ръце въпреки поклащането на паланкина.

— Виждам дълбока тъга, изписана на лицето ви, светлина на обичта ми. — Подаде й бокал. — Възможно ли е да е тъга по изгубен сън?

— По закъснял сън по-скоро. — Стегнатият сребърен нашийник я давеше за гърлото. Тя го откопча и го хвърли настрана. Нашийникът бе украсен с вълшебен аметист, за който Ксаро се кълнеше, че щял да я предпазва от всички отрови. Чистородните бяха известни с това, че поднасят отрова на онези, които смятат за опасни, но на Дани бяха дали само чаша вода. „Изобщо не видяха кралица в мен — помисли тя с горчивина. — Бях само едно следобедно забавление, момиченце на кон с любопитно домашно животинче.“

Регал изсъска и впи острите си черни нокти в голото й рамо, докато Дани протягаше ръка за виното. Тя изохка и го премести на другото си рамо, където можеше да дере дрехата й вместо кожата. Беше се облякла по картския обичай. Ксаро я предупреди, че Въздигнатите ще откажат да слушат дотрачка, затова се бе погрижила да се яви пред тях в свободно скроен зелен брокат с едната гърда оголена, с посребрени сандали на краката и с коланче от черни и бели перли на кръста. „Такава помощ ми предложиха, че гола можех да им се явя. И трябваше да го направя.“ Отпи дълбоко.

Потомци на древни крале и кралици на Карт, Чистородните командваха Градската стража и флотата галери, която държеше протоците между моретата. Денерис Таргариен беше поискала тази флота, или поне част от нея, както и част от войниците им. Поднесе традиционния жертвен дар в Храма на паметта, предложи традиционния подкуп на Пазителя на дългия списък, изпрати традиционните фурми на Отварящия Портата и накрая получи традиционните сини копринени пантофи, поканата за Залата на Хилядата трона.

Чистородните изслушаха молбите й от големите дървени кресла на своите предци, поставени на високите вити балкони над мраморния под, издигащи се към сводестия таван, изрисуван със сцени от древната слава на Карт. Самите кресла бяха огромни, с фантастична резба, грейнали от позлата и отрупани с янтар, оникс, лапис и нефрит, всяко различно от другите, всяко с претенцията да е най-приказно от всички. Но мъжете, които седяха в тях, изглеждаха толкова безразлични и уморени от света, че все едно бяха заспали. „Слушаха, но не чуваха или не ги интересуваше — помисли тя. — Те наистина са Млечни хора. Изобщо не мислеха да ми помагат. Бяха дошли от любопитство. Дошли бяха от отегчение, а драконът на рамото ми ги интересуваше повече от мен самата.“