— Трябват ли ти още хора?

— На половината от тия, които имам сега, не мога да разчитам. Слинт беше утроил числото на градската стража, но за да направиш от някого страж, не стига златен плащ. Между новите наемници се срещат добри и верни мъже, но също така и повече изверги, пияници, страхливци и предатели, отколкото бихте искали да знаете. Повечето са недообучени, недисциплинирани и ако са верни на нещо, то е собствената им кожа. Ако се стигне до сражение, няма да издържат.

— Не съм го и очаквал — каза Тирион. — Пробият ли стените ни, край с нас. Знаех го от самото начало.

— Хората ми са набрани главно от простолюдието. Ходят по същите улици, пият вкиснало вино от същите мехове, тъпчат си коремите със същата кафява гнусотия в гостилничките. Вашият евнух не може да не ви го е казал. В Кралски чертог не обичат много Ланистърите. Мнозина все още помнят как лорд баща ви опустоши града, когато Ерис му отвори портите. Разправят, че боговете ни наказват заради греховете на вашия дом — за това, че брат ви уби крал Ерис, за избиването на децата на Регар, за екзекуцията на Едард Старк, за дивашкото правосъдие на Джофри. Някои говорят открито колко по-добре били нещата, докато Робърт беше крал, и намекват, че ще е много по-добре, ако Станис вземе трона. В готварниците, в пивниците и бардаците човек може да чуе тези неща… както и в казармите на стражата.

— Мразят семейството ми, това ли искаш да ми кажеш?

— Да… И при първа възможност ще се обърнат срещу вас.

— И срещу мен ли?

— Питайте евнуха си.

— Теб питам.

Хлътналите тъмни очи на Байуотър срещнаха кривите разноцветни очи на джуджето, без да мигнат.

— Срещу вас най-вече, милорд.

— Най-вече? — Жестоката несправедливост го задави. — Джофри им каза да ядат мъртъвците си. Джофри насъска кучето си срещу тях. Как могат да обвиняват мен?

— Негова милост е още момче. По улиците се говори, че имал зли съветници. Простият народ никога не е обичал кралицата, нито лорд Варис са го нарекли Паяка от голяма любов… но вас обвиняват най-много. Сестра ви и евнухът бяха тук, когато времената бяха по-добри, но вас ви нямаше. Казват, че вие сте напълнили града с нагли наемници и мръсни диваци, злодеи, които взимат, каквото им хареса, и не признават никакъв закон. Казват, че сте прокудили Джанос Слинт, защото честността му не ви допадала. Казват, че сте хвърлили в тъмницата мъдрия добър Пицел, защото се осмелил да надигне глас срещу вас. Някои дори твърдят, че кроите да обсебите Железния трон.

— Да, и освен това съм изрод, грозен и окаян, да не забравяме и това. — Ръката му се сви в юмрук. — Чух достатъчно. И двамата ни чака работа. Остави ме.

„А може би баща ми беше прав да ме презира през всичките тези години, ако това е най-доброто, което мога да постигна“ — помисли Тирион, щом остана сам. Вторачи блуждаещия си поглед в остатъците от вечерята и коремът му кипна от гледката на изстиналия мазен петел. С погнуса той избута блюдото настрана, повика Под и го прати да доведе Варис и Брон. „Най-доверените ми съветници са евнух и наемник, а дамата на моето сърце е долна курва. Какво говори всичко това за мен?“

Щом дойде, Брон се оплака от тъмното и настоя да се запали огънят в камината. Вече пращеше, когато се появи и Варис.

— Ти къде беше? — настоя Тирион.

— По кралски дела, скъпи милорд.

— Ах, да. Кралят — измърмори Тирион. — Племенника ми не го бива и в нужник да седи, да не говорим за Железния трон.

Варис сви рамене.

— Всеки чирак трябва да си учи занаята.

— Половината скапани чираци по Вонящия булевард могат да управляват по-добре от този ваш крал. — Брон седна безцеремонно от другата страна на масата и си откъсна крилце от петела.

Тирион беше навикнал да пренебрегва честите му прояви на наглост, но тази вечер безочието му му дойде прекалено.

— Не помня да съм разрешавал да ми довършваш вечерята.

— Не забелязах да я ядеш — отговори с пълна уста Брон. — Градът мре от глад и е грехота да се хвърля храна. Вино да ти се намира?

„Още малко и ще поиска да му го налея“ — помисли мрачно Тирион.

— Прекаляваш — предупреди той.

— Добре, че ти не прекаляваш. — Брон хвърли кокала от крилцето на постелките. — Помислял ли си някога колко лек щеше да е животът, ако другият се беше родил първи? — Откъсна си бяло месо. — Оня, ревливия, Томен. Изглежда, той поне прави каквото му казват, като един добър крал.

Мраз полази по гърба на Тирион, щом осъзна за какво намеква наемникът. „Ако Томен беше крал…“ Имаше само един начин Томен да стане крал. Не, това беше немислимо. Джофри беше от собствената му кръв. Беше син не само на Церсей, но и на Джайм.

— Мога да заповядам главата ти да отсекат за това, което каза — изръмжа той на Брон, но наемникът само се изсмя.

— Приятели — намеси се Варис. — Кавгите няма да ни помогнат. Моля ви. Сърце ни трябва.

— Чие? — кисело попита Тирион. Сещаше се за няколко изкусителни избора.

Сир Контри Пенроуз не носеше броня. Яздеше дорест жребец, а носещият щандарта му — пъстър. Над тях плющеше коронованият елен на Баратеон и кръстосаните пера на Пенроуз, бели на кафяво поле. Оформената като връх на пика брада на сир Кортни също беше кафява, макар че горе на темето той беше съвсем оплешивял. Дори да го беше впечатлила големината и великолепието на кралската армия, това не пролича на широкото му обветрено лице.

Яздеха в бавен тръс и броните дрънчаха. Дори Давос носеше броня, макар да не можеше да обясни защо; раменете и кръстът го боляха от непривичната тежест. Чувстваше се глупаво обременен и за кой ли път се чудеше какво всъщност търси тук. „Не ми е работа да поставям под въпрос заповедите на краля, но все пак…“

Всеки от групата беше от по-добър род и с по-висок стан от Давос Държеливия, а великите лордове сияеха на утринното зарево. Посребрена стомана и злато красяха доспехите им, а шлемовете им бяха увенчани с пищни копринени пискюли, паунови пера и изкусно ковани хералдични зверове със скъпоценни камъни вместо очи. Самият Станис изглеждаше не на място в разкоша на това царствено обкръжение. Като Давос, и кралят беше облечен в дрехи от груба вълна и щавена кожа, скроени просто, въпреки че венчето от тъмно злато на слепоочията несъмнено му придаваше величие. Слънчевата светлина проблясваше по връхчетата с форма на пламъци при всяко помръдване на главата му.

За пръв път Давос се бе оказал толкова близо до Негова милост през осемте дни, откакто „Черна Бета“ се присъедини към останалата флота, обсадила Бурен край. Беше поискал аудиенция веднага след пристигането си, но му казаха само, че кралят е зает. Кралят често биваше зает, както научи Давос от сина си Деван, един от кралските скуайъри. Откакто Станис Баратеон бе укрепил силата си, лордчетата бяха забръмчали около него като мухи над труп. „Той впрочем си прилича почти на труп, с години се е състарил, откакто напуснах Драконов камък.“ Деван му каза, че напоследък кралят почти не спял.

— Откакто умря лорд Ренли, го безпокоят ужасни кошмари — сподели момчето с баща си. — Майстерските лекове не му помагат. Само лейди Мелисандра може да го утеши, за да заспи.

„Тя затова ли не излиза от павилиона му? — зачуди се Давос. — Да се моли с него? Или го утешава по друг начин?“ Въпросът беше непочтен, а и той не смееше да го зададе на сина си. Деван беше добро момче, но носеше с гордост пламтящото сърце на гърдите си и баща му го беше виждал при нощните огньове, когато паднеше вечерния мрак, да се моли на Господаря на Светлината да донесе и утре зора. „Все пак той е кралски скуайър — напомни си Давос. — Съвсем нормално е да приеме бога на краля.“

Давос почти беше забравил колко високи и дебели са стените на Бурен край. Крал Станис спря под тях, на няколко стъпки от сир Кортни и знаменосеца му.

— Сир — каза той със скована учтивост. Без да слиза от седлото.

— Милорд. — Това беше малко по-грубо, но не и неочаквано.