Тирион огледа двора.
— Къде е момичето на Старк?
В първия миг не отговори никой. Накрая Джофри каза:
— Тя яздеше до мен. Не знам къде отиде.
Тирион притисна пулсиращите си слепоочия с изтръпнали пръсти. Ако Санса Старк бе пострадала, край с Джайм.
— Сир Мандън, вие бяхте нейният щит.
Сир Мандън Муур го погледна невъзмутимо.
— Когато тълпата обкръжи Хрътката, първо помислих за краля.
— И правилно — намеси се Церсей. — Борос, Мерин, върнете се да намерите момичето.
— И дъщеря ми — изхлипа лейди Танда. — Моля ви…
Сир Борос не остана доволен от перспективата да изостави сигурността на замъка.
— Ваша милост — заговори той на кралицата, — като ни види белите плащове, тълпата може да побеснее.
— Другите да ги вземат шибаните ви плащове! — викна Тирион. — Махайте ги, ако ви е страх да ги носите, говедо проклето… но ми намерете Санса Старк, иначе се заклевам, че ще накарам Шага да ти пръсне грозната глава, за да видя има ли нещо в нея.
Сир Борос почервеня от гняв.
— Ти ли ще ме наричаш грозен бе, ти ли бе? — И започна да вдига кървавия си меч. Брон дръпна Тирион зад себе си.
— Престанете! — извика Церсей. — Борос, направи каквото ти казаха, или ще намерим друг, който да носи този плащ. Клетвата ти…
— Ето я! — извика Джофри и посочи.
Сандор Клегейн нахлу през портите, яхнал кафявия кон на Санса. Момичето седеше зад него, здраво прегърнала Хрътката през кръста.
— Пострадахте ли, лейди Санса? — извика й Тирион.
От дълбоката драскотина на челото й течеше кръв.
— Те… хвърляха… камъни и мръсотия, яйца… опитвах се да им кажа, че нямам хляб им дам… Един се опита да ме свали от седлото. Хрътката го уби, мисля… ръката му… — Очите й се опулиха и тя сложи ръка на устата си. — Той му отсече ръката!
Клегейн я свали на земята. Белият му плащ беше разкъсан и оцапан, от съдрания му ляв ръкав се стичаше кръв.
— Птиченцето кърви. Някой да го прибере в клетчицата му и да се погрижи за тази рана. — Майстер Френкен хукна да изпълни заповедта. — Сантагар го довършиха — продължи Хрътката. — Четирима го държаха долу и му млатеха главата поред с един камък. Единия го изкормих — не че му помогна много на сир Ейрон.
Лейди Танда пристъпи към него.
— Дъщеря ми…
— Въобще не я видях. — Хрътката намръщено огледа двора. — Конят ми къде е? Ако е станало нещо с тоя кон, някой ще плаща.
— Тичаше с нас по някое време — каза Тирион, — но после какво е станало с него, не знам.
— Пожар! — извикаха от предната кула. — Милорд, в града се вдигат пушеци. Кварталът на бълхите гори.
Тирион беше неописуемо изтощен, но нямаше време за отчаяние.
— Брон, вземи колкото хора трябват и се погрижи за пожарните фургони. — „Богове милостиви. Дяволският огън. Ако пламъците стигнат до него…“ — Можем да загубим целия Квартал на бълхите, ако трябва, но в никакъв случай пожарът да не стига до Палатата на алхимиците, ясно ли е? Клегейн, ти отиваш с него.
За миг на Тирион му се стори, че долови страх в тъмните очи на Хрътката. „Огънят — досети се той. — Другите да ме вземат дано, разбира се, че се бои от огъня, много добре го е опитвал.“ Страхът изчезна моментално, заменен с познатото мръщене на Клегейн.
— Отивам — каза той, — макар и не по ваша заповед. Трябва да го намеря този кон.
Тирион се обърна към тримата оцелели рицари от Кралската гвардия.
— Всеки от вас ще придружи по един глашатай. Заповядайте на хората да се приберат по домовете си. Който бъде намерен по улиците след последния удар на вечерната камбана, ще бъде убит.
— Нашето място е до краля — заяви надменно сир Мерин, но Церсей се надигна като усойница.
— Мястото ви е там, където брат ми ви казва, че е — изсъска тя. — Ръката говори с гласа на краля и неподчинението е измяна.
Борос и Мерин се спогледаха.
— Да си носим ли плащовете, ваша милост? — попита Борос.
— Голи тръгнете, все ми е едно. Дано така поне напомните на тълпата, че сте мъже. Може да са го забравили, след като видяха как се държахте по улиците.
Тирион остави сестра си да излее яда си. Главата му пулсираше. Стори му се, че надушва пушека, макар че можеше да е миризмата на пламналите му нерви. Двама от Каменните врани пазеха входа на Кулата на Ръката.
— Намерете ми Тимет, син на Тимет.
— Каменни врани не тичат да цвърчат на Горените мъже — горделиво му напомни един от диваците.
За миг Тирион беше забравил с кого си има работа.
— Тогава ми доведете Шага.
— Шага спи.
Едва се въздържа да не запищи.
— Събудете го. Веднага.
— Не е лесно да събудиш Шага, син на Долф — оплака се мъжът. — Гневът му е ужасен. — Но тръгна с ръмжене.
Планинецът влезе в стаята му с прозявка и се почеса по рошавата глава.
— Половината град ври и кипи, другата половина гори, а Шага лежи и хърка — каза Тирион.
— Шага не харесва калната ви вода тука, затова трябва да пие ейла ви и киселото ви вино, а после главата го боли.
— Държа Шае в едно имение, до Желязната порта. Искам да отидеш при нея и да я пазиш, каквото и да става.
Грамадният мъж се ухили и жълтите му зъби лъснаха в косматия пущинак на брадата му.
— Шага ще я доведе тук.
— Само се погрижи да не пострада. Кажи й, че ще отида при нея веднага щом мога. Още тази нощ може би, или най-късно утре сутринта.
Но вечерта дойде, а в града продължаваше да цари хаос, макар Брон да докладва, че пожарите са потушени и че побеснелите тълпи са се разпръснали. Колкото и да копнееше Тирион за утеха в ласките на Шае, разбра, че тази нощ няма да ходи никъде.
Сир Джейслин Байуотър му представи сметката на касапина, докато вечеряше с изстиналото петле и комат кафяв хляб в сумрака на солария. Вече се стъмваше, но когато слугите му дойдоха да запалят свещите и да накладат огън в камината, Тирион им изрева и ги изгони. Настроението му беше мрачно като стаята, а Байуотър не каза нищо, от което да му олекне.
Списъкът на избитите започваше с Великия септон, когото разкъсали, докато хленчел на боговете си за милост. „Умиращите от глад не гледат с добро око на дебели жреци, които не могат дори да ходят сами“ — помисли Тирион.
Трупа на сир Престън отначало го бяха подминали — златните плащове търсели рицар в бели доспехи, а тълпата го беше намушкала и пребила толкова жестоко, че го бяха намерили червено-кафяв.
Сир Ейрон Сантагар го намерили захвърлен в канала, главата му била на червена пихтия под разбития шлем.
Дъщерята на лейди Танда отдала девствеността си на петдесетина разгневени мъже зад някаква табакчийница. Златните плащове я намерили да обикаля гола по Свинската улица.
Тирек все още го нямало, както и кристалната корона на Върховния септон. Девет златни плаща били избити, а два пъти повече — ранени. Никой не си беше направил труда да преброи колко души от тълпата са загинали.
— Искам Тирек да се намери, жив или мъртъв — каза сухо Тирион, след като Байуотър свърши. — Той е още момче. Син на покойния ми чичо Тигет. Баща му винаги е бил добър с мен.
— Ще го намерим. И короната на септона ще намерим.
— Другите да си я начукат короната на септона в задниците, все ми е едно.
— Когато ме назначихте да командвам Стражата, казахте, че искате от мен голата истина. Винаги.
— Не знам защо имам чувството, че няма да ми хареса каквото и да ми кажеш — отвърна мрачно Тирион.
— Днес удържахме града, милорд, но за утре не мога да ви обещая. Котлето всеки момент ще кипне. Толкова крадци и убийци са се изсипали тук, че нито една къща не е в безопасност, проклетата помия залива вертепите по Пиклива вода, храна човек не може да намери нито за меден петак, нито за сребърник. Ако доскоро се чуваше само мърморене, сега открито се говори за бунт и измяна в палатите на гилдиите и по пазарите.
