„Мечката е черна — помисли Аря. — Като Йорен.“

И напълни чашата на Рууз Болтън, без да разлее и една капка.

В този град на великолепията Дани беше очаквала, че домът на Немрящите ще е най-великолепният от всички, но когато слезе от паланкина, се озова пред сива и древна руина.

Дълга и ниска, без никакви кули или прозорци, тя се виеше като каменно влечуго през гора от дървета с черна кора, от чиито мастиленосини листа се правеше чародейната напитка, наричана от картяните „вечерна сянка“. Други сгради не се виждаха. Покривът на палата беше покрит с черни плочи, много от които паднали или счупени; хоросанът между камъните беше сух и се ронеше. Сега тя разбра защо Ксаро Ксоан Даксос го наричаше Палата на прахта. Дори Дрогон изглеждаше обезпокоен, като го видя — изсъска и изпод острите му зъби се изниза сивкав дим.

— Кръв на моята кръв — каза Джого на дотракски, — зло място е това, обладано е от духове и майги. Виждаш ли как изпива утринното слънце? Нека да се махаме преди и нас да е изпило.

Сир Джора Мормон застана до тях.

— Каква ли сила притежават, щом могат да живеят в това?

— Вслушай се в мъдростта на онези, които най-много те обичат — каза Ксаро Ксоан Даксос, изтегнат в паланкина. — Мрачни същества са маговете, с прах се хранят те и сенки пият. Нищо няма да ти дадат. Те нищо нямат за даване.

Аго сложи десница на своя аракх.

— Халееси, казано е, че мнозина влизат в Палата на прахта, но малцина излизат.

— Казано е — потвърди Джого.

— Ние сме кръв от твоята кръв — каза Аго, — заклели сме се да живеем и умрем с теб. Нека да влезем с теб в това мрачно място и да те пазим от злочестини.

— В някои места дори един хал трябва да влиза сам — каза Дани.

— Мен вземете тогава — настоя сир Джора. — Рискът…

— Кралица Денерис трябва да влезе сама, или изобщо да не влиза. — Чародеят Пиат Прий се появи между дърветата. „През цялото ли време е бил там?“ — зачуди се Дани. Ако сега обърнеше гръб и си отидеше, вратите на мъдростта щяха да останат завинаги затворени за нея.

— Моята гемия за наслади още чака — подвикна Ксаро Ксоан Даксос. — Обърни гръб на тази глупост, о, най-опърничава от всички кралици. Имам флейтистки, които ще утешат неспокойната ти душа с пресладка музика, и едно малко момиче, чието езиче ще те накара да въздишаш и да се томиш.

Сир Джора Мормон изгледа кисело търговския принц.

— Ваша милост, не забравяйте Мирри Маз Дуур.

— Не я забравям — каза Дани. — Помня, че тя притежаваше знание. А беше само една майги.

Пиат Прий се усмихна.

— Детето говори с мъдростта на старица. Хвани ме под ръка и ме остави да те водя.

— Не съм дете. — Дани все пак хвана ръката му.

Под черните дървета се оказа по-тъмно, отколкото можеше да допусне, и пътят беше дълъг. Макар че на пръв поглед пътеката минаваше направо от улицата към вратата на палата, Пиат Прий скоро свърна настрани. Когато тя попита защо, чародеят каза само:

— Правият път води, но никога не извежда. Вслушай се в думите ми, моя кралице. Домът на Немрящите не е направен за смъртни хора. Ако цениш душата си, много внимавай и прави точно каквото ти кажа.

— Ще правя каквото ми кажеш — обеща Дани.

— Когато влезеш, ще се озовеш в една стая с четири врати: едната, през която си влязла, и други три. Влез през вратата вдясно от теб. Всеки път влизай през вратата отдясно. Ако стигнеш до стълбище, качвай се нагоре. Никога не слизай надолу и никога не влизай през друга врата, освен първата вдясно от теб.

— Вратата вдясно от мен — повтори Дани. — Разбирам. А когато си тръгна — отсрещната й ли?

— В никакъв случай — каза Пиат Прий. — Отиване и идване е едно и също. Винаги нагоре. Винаги вратата вдясно от теб. Може да ти се отворят други врати. Вътре ще видиш много неща, които ще смутят покоя на душата ти. Гледки на прелест и гледки на ужас, чудеса и страхотии. Гледки и звуци на дни отминали, на дни идещи и на дни, които никога не са били. Докато вървиш, могат да те заговарят обитатели и слуги. Отговаряй или ги пренебрегвай по свой избор, но никога не влизай в стая, докато не стигнеш залата за аудиенции.

— Разбирам.

— Когато стигнеш в залата на Немрящите, бъди търпелива. За тях нашият мъничък живот не е нищо повече от едно изпърхване на крилцата на мушица. Добре слушай и всяка дума записвай в сърцето си.

Когато стигнаха до вратата — висока и сводеста тъмна паст, всечена в стена с форма на човешко лице — на прага чакаше най-малкото джудже, което Дани бе виждала. Изправен беше не по-висок от коляното й, с набръчкано пъпчиво лице, с широка като зурла уста, но беше облечен в изискана ливрея от пурпурно и синьо, а малките му розови ръчички държаха сребърен поднос. На подноса бе поставена кристална чаша, пълна с гъста синя течност: „вечерната сянка“, виното на чародеите.

— Вземи и пий — подкани я Пиат Прий.

— Устните ми ще посинеят ли?

— Една флейта ще послужи само за да отпуши ушите ти и да стопи ципата на очите ти, за да можеш да чуеш и видиш истините, които ще ти се покажат.

Дани вдигна чашата към устните си. Първата глътка имаше вкус на мастило и на развалено месо, гадна, но когато я преглътна, течността сякаш оживя в нея. Тя усети как жилките плъзнаха по гръдта й, като огнени пръсти стиснаха сърцето й, а на езика й беше като вкус на мед и анасон, като майчино мляко и като семето на Дрого, като сурово месо, като топла кръв и като топено злато. Беше всички вкусове, които бе познавала, и нито един от тях… а после чашата се опразни.

— Сега можеш да влезеш — каза чародеят. Дани остави чашата на подноса и влезе.

Озова се в каменно преддверие с четири врати, по една на всяка стена. Без никакво колебание отиде до вратата вдясно и пристъпи. Втората стая беше близначна на първата. Отново се обърна към дясната врата. Когато я отвори, се озова в друго малко преддверие с четири врати. „Някаква магия ми правят.“

Четвъртата стая беше по-скоро овална, отколкото квадратна и вместо каменни, стените й бяха от проядено от червеи дърво. Тук на мястото на четирите извеждаха шест прохода. Дани избра най-десния и влезе в дълъг сумрачен коридор с висок таван. От дясната й страна имаше редица факли, които горяха с пушлива оранжева светлина, но единствените врати се падаха вляво от нея. Дрогон разгъна широко черните си криле и запляска в застоялия въздух. Полетя на двадесетина стъпки, след което безславно рухна на пода. Дани закрачи след него.

Прояденият от плесента килим под краката й някога трябваше да е бил с богати цветове, а в тъканта все още прозираше златна канава — бляскаше тук-там скъсана сред избелялото сиво и убито зелено. Онова, което бе останало, служеше най-вече да приглуши стъпките й, но това не помагаше много. Дани чуваше някакви звуци между стените, едва доловим ситнеж като от малки лапички и драскане, което й напомни за плъхове. Дрогон също ги чу. Главата му проследи звуците и когато спряха, той изпищя сърдито. Други звуци, още по-обезпокоителни, излизаха през една от затворените врати. Една от тях се разтресе и изтътна, сякаш някой се беше опитал да изскочи през нея. От друга се чу пискливо изсвирване, което накара дракона да замята опашка. Дани бързо я подмина.

Не всички врати бяха затворени. „Няма да гледам“ — каза си Дани, но изкушението се оказа твърде силно.

В една стая красива жена се беше изтегнала гола на пода, а четирима дребни мъже пълзяха по нея. Имаха остри миши лица и малки розови ръчички като на слугата, който й поднесе чашата със сянка. Единият пъхтеше между бедрата й. Друг мачкаше гърдите й, смучеше ги с влажната си червена уста, хапеше и дъвчеше.

По-нататък се натъкна на мъртвешко пиршество. Жестоко изпосечени, пируващите лежаха по преобърнати столове и груби дървени маси сред локви съсирваща се кръв. Някои бяха изгубили крайници, дори глави. Отсечени ръце стискаха окървавени чаши, дървени лъжици, печена леш, комати хляб. В един трон над тях седеше мъртвец с вълча глава. Носеше желязна корона и държеше агнешки бут в едната си ръка като кралски скиптър. Очите му проследиха Дани с безмълвна похот.