Варис се усмихна.

— Е, добре. Властта е там, където хората вярват, че е. Ни повече, ни по-малко.

— Значи властта е само фокус на жалък мим?

— Сянка на стената — промърмори Варис, — но сянка, която може да убива. И понякога един много малък човек може да хвърли много голяма сянка.

Тирион се усмихна.

— Лорд Варис, странно защо започвате да ми харесвате. Все още мога да ви убия, но ми се струва, че това ще ме натъжи.

— Приемам го като висока похвала.

— Що за същество сте вие, Варис? — Тирион наистина изпита желание да го разбере. — Паяк, казват.

— Шпионите и доносниците рядко ги обичат, милорд. Аз съм само един верен слуга на държавата.

— И евнух. Да не забравяме това.

— Рядко го забравям.

— Хората и мен наричаха получовек, но мисля, че боговете бяха по-милостиви към мен. Малък съм, краката ми са криви и жените не се заглеждат по мен с кой знае какъв копнеж… но все пак съм мъж. Шае не е първата, удостоила ложето ми, и един ден мога да си взема жена и да зачена син. Ако боговете са добри, ще прилича на своя чичо и ще мисли като своя баща. Вас такава надежда не може да ви крепи. Джуджетата са шега на боговете… но евнусите ги правят хората. Кой ви резна, Варис? Кога и защо? Кой сте вие, наистина?

Усмивката на евнуха не трепна, но в очите му пробяга нещо, което не беше смях.

— Толкова любезно от ваша страна, че попитахте, милорд, но историята ми е дълга и тъжна, а имаме да обсъждаме измени. — Извади свитък от ръкава на робата си. — Капитанът на кралската галера „Бял елен“ крои да вдигне котва след три дни и да предложи кораба си на лорд Станис.

Тирион въздъхна.

— Значи ще трябва да дадем кървав урок с този нещастник.

— Сир Джейслин би могъл да уреди просто да изчезне, но един съд пред краля би помогнал да осигурим продължителната вярност на останалите капитани.

„И също така да осигури занимание на царствения ми племенник.“

— Както кажете. Дайте му една порция от правосъдието на Джофри.

Варис драсна по пергамента.

— Сир Хорас и сир Хобър Редвин са подкупили един страж, за да ги изведе през слугинската порта по-следващата нощ. Уредили са да отплават на галерата „Лунен беглец“, предрешени като гребци.

— Не можем ли да ги вържем на тези гребла за няколко години, да видим колко ще им хареса? — Усмихна се. — Не, сестра ми ще се наскърби, ако се лиши от толкова скъпи гости. Уведомете сир Джейслин. Да задържат човека, когото са подкупили, и да му обяснят каква висока чест е да служиш като брат на Нощния страж. И да поставят постове около „Лунен беглец“ в случай, че двамата Редвин намерят друг войник, на когото не му стигат парите.

— Ваша воля. — Ново драсване по списъка. — Вашият човек Тимет тази вечер е заклал сина на един кръчмар при игра на комар на Улицата на среброто. Обвинил го, че лъже с плочките.

— Вярно ли е?

— О, несъмнено.

— Тогава честните хора в града дължат благодарност на Тимет. Ще се погрижа да получи похвала от краля.

Евнухът се изкикоти нервно и отново си отбеляза.

— Освен това изведнъж се изсипа цяла напаст от свети хора. Кометата е привлякла какви ли не шантави жреци, проповедници и пророци. Просят край кръчми и гостилници и пророкуват гибел и разруха на всеки, който се спре да ги слуша.

Тирион сви рамене.

— Наближава тристагодишнината от дебаркирането на Ерон и това трябва да се очаква. Оставете ги да си дрънкат.

— Но те всяват страх, милорд.

— Мислех, че това е твое дело.

Варис покри устата си с ръка.

— Колко жесток сте да казвате това! Още нещо. Лейди Танда вчера вечерта даде скромен прием. Донесъл съм ви менюто и списъка на гостите. Когато налели виното, лорд Джилс станал да вдигне чаша за краля, а сир Бейлон Суан го чули да подхвърля: „За това ще ни трябват три чаши.“ Мнозина са се смели…

Тирион вдигна ръка.

— Стига. Сир Бейлон се е пошегувал. Не ме интересуват предателски приказки на маса, лорд Варис.

— Мъдър сте, колкото сте добър, милорд. — Свитъкът изчезна в ръкава на евнуха. — Двамата ще си допаднем много. Сега ще ви оставя.

След като евнухът си отиде, Тирион остана загледан в свещта и зачуден как сестра му ще приеме изгонването на Джанос Слинт. Доколкото можеше да прецени, едва ли щеше да се зарадва, но освен да изпрати гневно оплакване до лорд Тивин в Харънхъл, не виждаше на какво друго може да се надява Церсей. Сега Тирион държеше Градската стража, плюс сто и петдесет свирепи воини от клановете и нарастваща сила наемници, които му събираше Брон. Изглеждаше защитен добре.

„Едард Старк безспорно е мислел същото.“

Когато Тирион напусна Малката зала, Червената цитадела беше мрачна и затихнала. Брон чакаше в солария.

— Слинт? — попита той.

— Лорд Джанос ще отплава за Вала с утринния отлив. Варис иска да ме убеди, че съм подменил един от хората на Джофри със свой. По-вероятно е да съм заменил човек на Кутрето с такъв на Варис, но все едно.

— Тимет е убил човек…

— Варис ми каза.

Наемникът го погледна изненадано.

— Глупакът реши, че може по-лесно да измами един едноок човек. Тимет прикова китката му в масата с камата си и му откъсна гърлото с голи ръце.

— Спести ми гадните подробности, вечерята не се е уталожила в корема ми — каза Тирион. — Наборът как върви?

— Доста добре. Тази вечер още трима.

— Как разбираш кого да наемеш?

— Оглеждам ги. Разпитвам ги, за да науча къде са се били и добре ли лъжат. — Брон се усмихна. — След това им давам шанс да ме убият и правя с тях същото.

— Уби ли някого?

— Никой, който може да ни е от полза.

— А ако някой от тях те убие?

— Той ще е този, когото ще искаш да наемеш.

Тирион беше малко пиян и много уморен.

— Кажи ми, Брон. Ако ти кажа да убиеш бебе… невръстно момиченце, да речем, още на майчината му гръд… би ли го направил? Без въпроси?

— Без въпроси? Не. — Наемникът потри палец и показалец. — Ще попитам колко.

„И защо изобщо ми е нужен твоя Алан Дийм, лорд Слинт? — помисли Тирион. — Имам си сто като него.“ Искаше да се разсмее. Искаше да заплаче. Най-много искаше Шае.

Двете бразди на коловоза през тревите и нищо друго. Това беше пътят.

Добрата страна беше, че при толкова малко движение нямаше кой да ги посочи с пръст и да ги пита накъде са тръгнали. Човешкият порой, излял се по кралския път надолу, тук беше само тънка струя.

Лошата страна беше, че пътят се виеше като змия, свиваше се на още по-тесни отсечки и понякога като че ли напълно изчезваше, за да се появи отново на цяла левга напред, когато вече почти бяха изгубили надежда. Аря го ненавиждаше. Теренът съвсем не беше лош — полегати хълмове и терасирани ниви, ливади и горички, и малки долини, където върбите се трупаха нагъсто край ленивите плитки потоци. Въпреки това пътят беше толкова тесен и крив, че едва се влачеха. Бавеха ги клатушкащите се фургони, чиито оси скърцаха под тежестта на тежкия товар. Дузина пъти на ден се налагаше да спират, за да избутат някое заседнало колело или да удвоят впряговете, за да изкатерят някой разкалян склон. Веднъж, посред гъста дъбова горичка, се натъкнаха на трима мъже, които теглеха товар дърва за огрев на волска кола и нито дърварите можеха да отбият, нито те. Нищо не им оставаше освен да изчакат хората да разпрегнат воловете, да ги прекарат през дърветата, отново да впрегнат воловете и да тръгнат обратно откъдето бяха дошли. Волската кола беше по-бавна и от фургоните и този ден не стигнаха доникъде.

Аря продължаваше неволно да поглежда назад и да се чуди кога ще ги догонят златните плащове. Нощем се будеше от всеки шум и стискаше дръжката на Игла. Вече не вдигаха бивак, без да поставят постове, но Аря не разчиташе на тях, особено на сирачетата. Из уличките на Кралски чертог сигурно се бяха справяли добре, но тук сред дивото бяха напълно безпомощни. Станеше ли тиха като сянка, тя можеше да се промъква покрай тях, да пробяга навън под звездната светлина и да пусне вода зад храстите, без никой да я види. Веднъж, когато пазеше Ломи Зелените ръце, тя пропълзя на един дъб, придвижи се от дърво на дърво, докато се озове точно над главата му, и той изобщо не забеляза. Щеше да скочи върху него, но се сети, че писъкът му ще разбуди целия бивак и Йорен можеше да я напердаши пак.