— Джанос — каза той и хлътналите му очи блеснаха под изпъкналия ръб на челото и късо подстриганата посребрена коса. Шест златни плаща тихо пристъпиха зад него в Малката зала, а Джанос Слинт отстъпи назад.

— Лорд Слинт — подвикна Тирион, — вярвам, че познавате сир Джейслин Байуотър, нашият нов командир на Градската стража.

— Не можем да ви чакаме дълго, милорд — каза сир Джейслин на Слинт. — Кейовете са тъмни и са далече, а улиците нощем не са безопасни.

Докато златните плащове извеждаха доскорошния си командир, Тирион покани сир Джейслин да седне и му подаде един свитък.

— Пътят е дълъг и на лорд Слинт ще му трябва компания. Погрижете се тези шестимата да го придружат на „Летен сън“.

Байуотър погледна имената и се усмихна.

— Както заповядате.

— Има един — тихо добави Тирион. — Дийм. Предайте на капитана, че няма да се сърдя, ако се случи да падне през борда преди да стигнат Източен страж.

— Чувал съм, че северните води са доста бурни, милорд. — Сир Джейслин се поклони и си тръгна, плащът му се развя зад гърба му. По пътя си стъпка златната пелерина на Слинт.

Тирион остана да седи сам, отпивайки от малкото останало дорнско вино. Слугите влизаха и излизаха, отнасяйки блюдата от масата. Каза им да оставят виното. Когато свършиха, се появи Варис и се плъзна безшумно през залата, облечен в широките си роби и целият ухаещ на лавандула.

— О, колко сладко го направихте, добри ми милорд.

— Защо тогава е този горчив вкус в устата ми? — Джуджето притисна с пръсти слепоочията си. — Казах им да хвърлят Алан Дийм в морето. Ужасно се изкушавам да направя същото с вас.

— Щяхте да се разочаровате от резултата — отвърна Варис. — Бурите идват и си отиват, вълните се разбиват горе, голямата риба изяжда малката, а аз продължавам да пълзя. Ще ви притесня ли много, ако опитам от виното, което толкова се хареса на нашия лорд Слинт?

Тирион махна с ръка към каната.

Варис си напълни чаша.

— Ахх. Сладко като лято. — Отново отпи. — Чувам как зърната грозде пеят на езика ми.

— Аз пък се чудех какъв е този шум. Кажи на гроздето да млъкне, главата ми ще се пръсне. Сестра ми е била. Точно това отказа да издаде верният лорд Джанос. Церсей е изпратила златните плащове в бардака.

Варис се изкиска нервно. Значи го бе знаел през цялото време.

— Това го премълча — обвини го Тирион.

— Милата ви сестрица — каза Варис толкова натъжен, че още малко и щеше да се разплаче. — Трудно е да кажеш такова нещо на човек, милорд. Боях се как ще го приемете. Можете ли да ми простите?

— Не — сопна се Тирион. — Проклет да си. Проклета да е и тя. — Знаеше, че не може да пипне Церсей. Все още не, дори да искаше, а и съвсем не беше сигурен, че го иска. Но все пак го глождеше да си седи така и да разиграва жалки сценки на правосъдие, наказвайки нещастници като Джанос Слинт и Алар Дийм, докато сестра му продължава дивашкия си курс. — В бъдеще ще ми казвате каквото знаете, лорд Варис. Всичко, което знаете.

Евнухът се усмихна лукаво.

— Това може да отнеме доста време, милорд. Твърде много неща знам.

— Но не достатъчно, за да спасите това дете, изглежда.

— Уви, не. Имаше още едно копеле, момче. По-голямо. Взех мерки да бъде отстранен от пътя на бедата… но признавам, не съм и сънувал, че бебето е изложено на риск. Незаконородено момиче, от низините, на по-малко от година, с майка курва. Що за заплаха можеше да представлява?

— Била е на Робърт — каза с горчивина Тирион. — Това е било достатъчно за Церсей, изглежда.

— Да. Неприятно и тъжно. Себе си трябва да виня за бедното сладко бебенце и за майка му, която беше млада и обичаше краля.

— Нима? — Тирион не беше виждал лицето на мъртвото момиче, но в главата му тя приличаше на Шае и на Тиша едновременно. — Чудя се дали една курва наистина може да обича някого? Не, не ми отговаряйте. Някои неща предпочитам да не знам.

Беше настанил Шае в просторно имение от камък и дърво, със свой кладенец и конюшня, и градина; дал й беше слуги, които да се грижат за всичко, бяла птица от Летните острови за компания, коприни и сребро, и скъпоценни камъни да я красят, и стражи да я пазят. И въпреки всичко тя упорстваше. Искаше да е повече с него, поне така му казваше; искаше да му служи и да му помага. „Ти най-много ми помагаш тук, между чаршафите“, каза й той една нощ, след като правиха любов, докато лежеше до нея, отпуснал глава на меката й гръд и слабините го боляха от сладка умора. Тя нищо не отвърна, освен с очите си, и той прочете в тях, че не това иска да чуе.

Тирион въздъхна и посегна отново към виното, но се сети за лорд Джанос и бутна каната настрана.

— Изглежда, сестра ми казва истината за смъртта на Старк. Май трябва да сме благодарни на племенника ми за тази лудост.

— Крал Джофри заповяда. Джанос Слинт и сир Илин Пейн го изпълниха. Бързо, без колебание…

— …почти все едно, че са го очаквали. Да, на този терен вече стъпвахме, без полза. Глупост.

— След като Градската стража е в ръцете ви, вече имате добри позиции да се погрижите Негова милост да не върши повече… глупости. Разбира се, все още трябва да се има предвид личната гвардия на кралицата…

— Червените плащове ли? — Тирион сви рамене. — Вилар дължи вярност на Скалата на Кастърли. Той знае, че съм тук по волята на баща ми. На Церсей ще е трудно да ги използва срещу мен… освен това те са само стотина. А аз имам поне сто и петдесет свои. И шест хиляди златни плаща в добавка, стига Байуотър да е човекът, какъвто твърдите, че е.

— Ще се убедите, че сир Джейслин е смел, доблестен, изпълнителен… и много благодарен.

— Интересно на кого? — Тирион не вярваше на Варис, макар да не можеше да отрече качествата му. Той несъмнено знаеше доста неща. — Вие защо сте толкова отзивчив, милорд Варис? — попита той оглеждайки меките длани на събеседника си, плешивото му напудрено лице и тънката, мазна усмивка.

— Вие сте Ръката. Аз служа на държавата, на краля и на вас.

— Както служихте на Джон Арин и на Едард Старк?

— Служих на лорд Арин и на лорд Старк с цялото си старание. Бях натъжен и ужасен от крайно преждевременната им смърт.

— Представете си аз как се чувствам. Може да съм следващият.

— О, не мисля — отвърна Варис и разклати виното в чашата си. — Властта е любопитно нещо, милорд. Сигурно сте премислили гатанката, която ви предложих онзи ден в хана?

— Сетих се един-два пъти за нея — призна Тирион. — Кралят, жрецът, богатият — кой остава жив и кой загива? Кому ще се подчини наемникът? Тази гатанка е без отговор, или по-скоро отговорите са твърде много. Всичко зависи от човека с меча.

— И все пак той е никой — каза Варис. — Той няма нито корона, нито злато, нито покровителството на боговете, само къс наточена стомана.

— Този къс стомана е властта над живота и смъртта.

— Точно така… И въпреки това, ако в действителност ни управляват мечоносците, защо се преструваме, че властта държат кралете ни? Защо един силен мъж с меч в ръката изобщо би се подчинил на едно дете като крал Джофри или на прокиснал от вино тъпак като неговия баща?

— Защото тези деца крале и пияни тъпаци могат да повикат други силни мъже с други мечове.

— Тогава тези други мъже държат истинската власт. А дали? Откъде идват мечовете им? Защо те се подчиняват? — Варис се усмихна. — Някои казват, че знанието е власт. Други ни поучават, че цялата власт произтича от боговете. Трети твърдят, че произтича от закона. И въпреки това в онзи ден на стъпалата на септата на Белор нашият богоугоден Върховен септон и законната кралица регент, както и вашият покорен и уж всезнаещ слуга бяхме безпомощни като всеки обущар или бъчвар в тълпата. Кой в действителност уби Едард Старк според вас? Джофри, който даде заповедта? Сир Илин Пейн, който замахна с меча? Или… друг?

Тирион килна глава настрана.

— Смятате ли все пак да кажете отговора на проклетата си гатанка, или искате само да ме заболи още повече главата?