— Не. За мен. Ти ще счупиш ключалката с чука си.

— А те ще ми счупят ръцете — изръмжа Джендри. — Ако не и по-лошо.

— Няма, ако избягаш с мен.

— Ако избягаш, ще те хванат и ще те убият.

— На теб ще ти направят по-лошо. Лорд Болтън дава Харънхъл на Кървавите глумци, сам ми го каза.

Джендри избута кичура коса от очите си.

— И какво?

Тя го изгледа безстрашно в очите.

— Това, че когато Варго Хоут стане господарят тук, ще отсече краката на всички слуги, за да не бягат. На ковачите също.

— Празни приказки — изсумтя той.

— Не, вярно е, чух когато лорд Варго го каза — излъга тя. — Ще отреже по един крак на всеки. Левия. Иди в кухнята и събуди Горещата баница, той тебе ще те послуша. Ще ни трябва хляб или ечемичени питки, каквото има. Ти взимаш мечовете, а аз ще се погрижа за конете. Ще се срещнем при задната портичка на източната стена, зад Кулата на духовете. Там никой не ходи.

— Знам я. Само че я пазят като всички други.

— И какво? Мечовете забрави ли?

— Не съм казал, че ще дойда.

— Не си. Но ако дойдеш, няма да забравиш мечовете, нали?

Той се намръщи.

— Не — каза накрая. — Няма да ги забравя.

Аря се върна в Кралската клада по същия начин, вслушвайки се за стъпки след себе си. В килията си се съблече до голо и се облече много грижливо, с два пласта долни дрехи, топли чорапи и най-чистата си туника. Завърза си обувките, метна дебело вълнено наметало на кльощавите си рамене и го закопча под гърлото. Тиха като сянка тръгна обратно надолу по стъпалата. При солария на лорда спря и се ослуша до вратата, увери се, че няма никой, и бавно я отвори.

Картата от овча кожа беше на масата до останките от вечерята на лорд Болтън. Тя я нави стегнато и я пъхна под колана си. Беше оставил и камата си на масата, така че Аря взе и нея в случай, че Джендри се откаже.

Когато се промъкна в конюшнята, един от конете в яслите тихо изпръхтя. Всички коняри спяха. Тя сръга единия с върха на обувката и той скочи и сепнато попита:

— А? Кво?

— Лорд Болтън иска три оседлани коня.

Момчето стана и изтръска сламата от косата си.

— Толкова късно? — Примига срещу герба на туниката й. — Че за кво са му тез коне, в тъмното?

— Лорд Болтън не е свикнал слугите да го разпитват. — Тя скръсти ръце и зачака.

Конярчето продължи да се пули в одрания мъж. Знаеше какво означава.

— Три, викаш?

— Един, два, три. Бързи, подковани и със здрави крака.

Аря му помогна да оседлае конете. Надяваше се момчето да не пострада на сутринта, но знаеше, че едва ли ще му се размине.

Най-трудната част беше да преведе конете през замъка. При всяка възможност се задържаше в сянката на външната страна, така че за да я видят, обикалящите по бойниците постове трябваше да надничат право надолу. „И да ме видят, какво? Нали съм личният виночерпец на милорд.“ Нощта беше студена и влажна. От запад прииждаха облаци, скриваха звездите, а Кулата на плача скимтеше скръбно при всеки порив на вятъра. „Мирише на дъжд.“ Аря не знаеше дали това ще е добре, или зле за бягството й.

Никой не я видя, а и тя не видя никого, само една сиво-бяла котка, покатерила се на стената на гората на боговете. Котката изсъска и това я накара да си спомни за Червената цитадела, за баща си и за Сирио Форел.

— Ако поискам, мога да те хвана — подвикна й тихичко, — но трябва да вървя, котенце. — Котката й изсъска пак и побягна.

Кулата на духовете беше най-порутената от петте огромни кули на Харънхъл. Издигаше се тъмна и запусната зад останките от срутена септа, където от триста години идваха да се молят само плъховете. Там тя зачака да види дали ще дойдат Джендри и Горещата баница. Стори й се, че мина много време. Конете скубеха тревата, израснала между камъните, а облаците съвсем изгълтаха звездите. Аря извади камата и започна да я точи, колкото да не стои без работа. Дълги и гладки погалвания, както я беше учил Сирио Форел.

Чу ги да идват много преди да ги види. Горещата баница дишаше тежко и по едно време се спъна и изруга толкова силно, че можеше да разбуди половината Харънхъл. Джендри беше по-тих, но мечовете, които носеше, дрънчаха.

— Ето ме. — Тя се изправи. — По-тихо, че ще ви чуят.

Момчетата се запровираха към нея между срутените камъни. Аря видя, че Джендри е облякъл под палтото си ризница, а на гърба си беше окачил големия си ковашки чук. Зачервеното кръгло лице на Горещата баница надничаше изпод качулката на наметалото му. На дясното му рамо висеше торба с хляб, а под лявата мишница носеше голяма пита сирене.

— При вратата има пазач — каза тихо Джендри. — Казах ти, че ще има.

— Вие стойте тук с конете — отвърна Аря. — Аз ще се оправя с него. Като ви дам знак, елате бързо.

Джендри кимна, а Горещата баница каза:

— Когато трябва да дойдем, избухай като бухал.

— Аз не съм бухал — каза Аря. — Аз съм вълк. Ще вия.

Плъзна се през сенките на Кулата на духовете. Вървеше бързо, за да изпревари собствения си страх, и все едно че до нея крачеше Сирио Форел, и Йорен, и Джакен Х’гхар, и Джон Сняг. Не беше взела меча, който донесе за нея Джендри. Все още не. За това нещо с камата щеше да е по-добре. Беше добра и остра. Задната порта беше най-малката в целия замък, тясна врата от здрав дъб, обкован с железни пирони, разположена в един ъгъл на стената под защитна кула. Пазеше я само един мъж, но тя знаеше, че горе в кулата има други стражи, и други, които обикаляха по съседните стени. Каквото и да станеше, трябваше да бъде тиха като сянка. „Не трябва да му позволя да извика.“ Закапаха редки капки дъжд. Една капна на челото й и потече по носа й.

Не направи опит да се скрие, а приближи вратата съвсем открито, все едно че я е пратил самият лорд Болтън. Той я видя, че идва, и я загледа с любопитство: какво ли можеше да търси тук един паж посред нощ? Когато се приближи, Аря видя, че е северняк, висок и слаб, свит под дрипаво кожено наметало. Това беше лошо. По-лесно можеше да измами някой от Фрей или от Храбрата дружина, но хората на Дредфорт бяха служили на Рууз Болтън цял живот и го познаваха добре. „Ако му кажа, че съм Аря Старк и му заповядам да ни пусне…“ Не, не смееше. Беше северняк, но не и човек от Зимен хребет. Служеше на Рууз Болтън. Тя отметна наметалото си, за да се види одраният мъж на гърдите й.

— Праща ме лорд Болтън.

— В този час? За какво?

Тя забеляза стоманения блясък под наметалото му. Не беше сигурна дали ще й стигне силата да забие камата през ризница. „Гърлото, трябва в гърлото му, но е много висок, как да го стигна.“ За миг се обърка и не знаеше какво да каже. За миг отново стана малко момиченце, изплашено, а дъждът по лицето й затече като сълзи.

— Каза ми да дам на всичките му стражи по един сребърник, заради добрата им служба. — Думите сякаш сами излязоха на езика й.

— Сребро, викаш? — Не й повярва, но му се прииска; среброто си беше сребро. — Ами дай го де.

Пръстите й заровиха под туниката и се измъкнаха, стиснали дадената й от Джакен монета. В тъмното желязото можеше да мине за потъмняло сребро. Тя го протегна… и го остави да се изсипе между пръстите й.

Мъжът изруга, коленичи и зашари с ръце по земята за монетата, и вратът му се оголи точно пред нея. Аря измъкна камата и я прекара през гърлото му, гладко като коприна. Кръвта бликна гореща и намокри ръцете й, а той се опита да извика, но устата му също беше пълна с кръв.

— Валар моргулис — прошепна тя, докато той издъхваше.

Когато тялото му замря, Аря вдигна монетата. Отвъд стените на Харънхъл един вълк зави силно и протяжно. Тя вдигна лоста и го отмести. Когато Горещата баница и Джендри дойдоха с конете, вече валеше силно.

— Ти си го убила? — ахна Горещата баница.

— А какво да направя според теб?

Пръстите й бяха лепкави от кръвта, а кобилата й изпръхтя плашливо от миризмата. „Нищо — помисли Аря и се метна на седлото. — Дъждът ще я измие.“

Тронната зала беше същинско море от скъпоценни накити, кожи и яркоцветни тъкани. Лордове и лейди пълнеха задната част на залата, стояха под високите прозорци и се бутаха като рибарски жени на пристанище.