Когато спря, кожата й беше лъснала от пот. Тя застана пред дървото на сърцето и вдигна за поздрав дървения си меч. „Валар моргулис“ — каза Аря на древните богове на севера. Хареса й как прозвучаха тези странни думи.

Когато мина през двора към къпалнята, видя един гарван да лети към птичарника и се зачуди откъде ли е дошъл и каква ли вест е донесъл. „Може да е от Роб, да е дошъл да извести, че онова за Бран и Рикон не е вярно.“ Спря и прехапа устна. „Ако имах криле, щяха сама да отлетя до Зимен хребет и да видя. А ако излезе вярно, щях просто да отлетя, да отлетя нагоре покрай луната и сияйните звезди, и да видя всички неща от приказките на баба Нан, дракони и морски чудовища, и Титана на Браавос, и може би нямаше дори да се върна повече тук, освен ако сама не поискам.“

Ловците се върнаха по залез-слънце с девет мъртви вълка. Седем бяха големи сиво-кафяви зверове, свирепи и силни, с оголени в предсмъртно ръмжене зъби. Но другите две бяха само палета. Лорд Болтън се разпореди от кожите им да ушият завивка за леглото му.

— Кожичката на кутретата още е мека, милорд — изтъкна един от хората му. — Стават за чифт хубави ръкавици.

Болтън погледна към знамената, веещи се над кулите на портата.

— Както обичат да ни напомнят Старките, зимата иде. Да ги направят. — Щом забеляза Аря, й каза: — Нан, искам кана греяно вино с подправки, простинах в тези гори. Гледай да не изстине. Искам да вечерям сам. Ечемичен хляб, масло и глиган.

— Веднага, милорд. — Този отговор винаги й се струваше най-подходящ.

Когато влезе в кухнята, Горещата баница месеше овесени питки. Трима готвачи чистеха риба, а едно огнярче въртеше глиган на шиша над пламъците.

— Милорд иска вечерята си и подправено вино — обяви Аря. — Добре стоплено. — Един от готвачите си изми ръцете, взе едно котле, напълни го с гъсто, сладко червено вино и поръча на Горещата баница да сложи подправките. Аря отиде да му помогне.

— Мога и сам — каза й той намусено. — Няма нужда да ми показваш как се подправя вино.

„И той ме мрази, или се бои от мен.“. Тя отстъпи назад, по-скоро натъжена, отколкото ядосана. Когато храната стана готова, готвачите я покриха със сребърен капак и увиха каната с дебела кърпа, за да се запази топлината. Навън се смрачаваше. Враните по стените грачеха около главите като придворни около своя крал. Един от стражите й задържа отворена вратата на Кралската клада.

— Дано и това не е невестулкина супа — пошегува се мъжът.

Когато влезе, Рууз Болтън седеше пред камината и четеше дебела книга в кожена подвързия.

— Запали няколко свещи — заповяда той и обърна страницата. — Вече стана тъмно.

Тя постави храната на масата до лакътя му, направи каквото й се каза и стаята се изпълни с мигаща светлина и мирис на карамфилово масло. Болтън обърна още една-две страници, после затвори книгата и грижливо я постави в огъня. Загледа как пламъците я поглъщат и светлите му очи лъснаха с отразената светлина. Старата суха кожа лумна и пожълтелите страници зашумяха, сякаш ги зачете някакъв дух.

— Тази нощ няма да имам повече нужда от теб — каза той, без да поглежда към нея.

Щеше за пореден път да си тръгне тихо като мишка, но нещо я задържа.

— Милорд — попита тя, — ще ме вземете ли с вас, когато напуснете Харънхъл?

Той се обърна и я изгледа с такова изражение, сякаш вечерята пред него беше проговорила.

— Давал ли съм разрешение да ми задаваш въпроси, Нан?

— Не, милорд. — Аря сведе очи.

— Значи не трябваше да проговаряш тогава. Нали?

— Да, милорд.

За миг като че ли му стана смешно.

— Ще ти отговоря, но само този път. Решил съм, когато се върна на север, да оставя Харънхъл на лорд Варго. Ти ще останеш тук, с него.

— Но аз не…

Той я прекъсна.

— Нямам навик да бъда разпитван от слугите си, Нан. Езика ли трябва да ти отрежа?

Знаеше, че може да го направи толкова лесно, колкото някой друг да върже куче.

— Не, милорд.

— Тогава ще те чуя ли повече?

— Не, милорд.

— Тогава си върви. Ще забравя за това нахалство.

Аря си отиде, но не за да си легне. Когато пристъпи навън в тъмния двор, стражът при вратата й кимна и каза:

— Буря идва. Надушваш ли въздуха?

Вятърът се сгъстяваше, пламъците на факлите, запалени по стените до редиците с глави, се люшкаха. На път към гората на боговете тя мина покрай Кулата на плача, където беше живяла доскоро със страх от Уизи. Фрей я бяха взели за себе си след падането на Харънхъл. Отвътре се чуваха сърдити гласове. Елмар седеше сам на стъпалата отвън.

— Какво се е случило? — попита Аря, щом видя сълзите, стичащи се по бузите му.

— Принцесата ми — изхлипа той. — Обезчестени сме, каза ми го Енис. Дошла е птица от Близнаците. Милорд баща ми казва, че трябва да се оженя за някоя друга или да стана септон.

„Глупава принцеса — помисли Аря. — Не си струва да плачеш заради нея.“

— А моите братя са мъртви — сподели тя.

Елмар я изгледа с укор.

— Кой го интересуват братята на някаква си слугиня.

Едва се сдържа да не го удари.

— Дано да ти умре принцесата — каза му тя и побягна.

В гората на боговете си намери дръжката от метлата там, където я беше оставила, и я отнесе при дървото на сърцето. Коленичи. Червени листа зашумяха. Червени очи се взряха в нея. „Очите на боговете.“

— Кажете ми какво да правя, богове — помоли се тя.

Дълго време не последва никакъв звук, освен вятъра, ромона на водата и шумоленето на листа и клони. А след това, някъде много отдалече, отвъд гората на боговете и призрачните кули, и огромните каменни стени на Харънхъл, някъде от големия волен свят навън, до ушите й стигна самотен и протяжен вълчи вой. Аря настръхна и главата й за миг се замая. И тогава, съвсем тихо, тя сякаш чу гласа на баща си.

— Когато падне зима и задухат белите ветрове, самотният вълк умира, но глутницата оцелява — каза той.

— Но глутница няма — прошепна тя на язовото дърво. Бран и Рикон бяха мъртви, Ланистърите държаха Санса, Джон беше заминал на Вала. — Дори аз самата вече не съм себе си, аз съм Нан.

— Ти си Аря от Зимен хребет, дъщеря на севера. Ти ми каза, че можеш да бъдеш силна. Ти имаш в себе си вълчата кръв.

— Вълчата кръв. — Сега Аря си спомни. — Мога да бъда силна като Роб. Казах, че мога.

Пое си дълбоко дъх, а после вдигна дръжката от метлата и я удари в коляното си. Тоягата изпука силно и тя хвърли счупените парчета. „Аз съм вълчище и край с дървените зъби.“

Тази нощ лежа в тясната си постеля върху бодливата слама, вслушана в гласовете на живите и в свадливия шепот на мъртвите, чакайки да изгрее луната. Само на гласовете се осланяше. Чуваше собствения си дъх, както и вълчия хор някъде отвън, вече голяма глутница. „По-близо е от онзи, който чух в гората на боговете — помисли тя. — По-близо са и ме викат.“

Накрая се измъкна от завивката, само по риза, и застъпва боса по стъпалата. Рууз Болтън беше предпазлив човек и Кралската клада се пазеше ден и нощ, затова се наложи да се измъкне през едно тясно прозорче в мазето. Дворът беше притихнал, замъкът спеше унесен в своите призрачни сънища. Някъде високо вятърът пищеше в Кулата на плача.

Огньовете в ковачницата бяха загаснали, а вратите залостени. Тя пропълзя през един прозорец, както вече го беше правила. Джендри спеше с други двама чираци. Тя остана присвита в навеса, докато очите й не привикнат с тъмнината и не се увери, че той е третият от края. После запуши устата му и го ощипа. Той отвори очи. Явно не беше спал дълбоко.

— Моля те — прошепна му тя. Свали ръката си от устата му и посочи. Отначало не беше сигурна, че я разбра, но после той се измъкна от постелката. Зашляпа гол през стаята, уви се в широка вълнена риза и слезе от навеса след нея. Другите двама продължиха да спят и не помръднаха.

— Сега какво искаш? — изръмжа тихо и ядосано Джендри.

— Меч.

— Черния палец държи всички оръжия заключени, казах ти го сто пъти. Този за лорд Пиявица ли ще е?