— Щом лорд Тивин можа да победи толкова опитен в битките човек като Станис Баратеон, какви шансове има срещу него нашето момче крал? — Огледа братята и братовчедите си за подкрепа и неколцина от тях кимнаха в съгласие.

— Някой трябва да намери кураж да го каже — намеси се сир Хостийн. — Войната е изгубена. Крал Роб трябва да бъде накаран да го разбере.

Рууз Болтън го изгледа със светлите си очи.

— Негова милост досега побеждава Ланистърите всеки път, щом ги срещне на бойното поле.

— Но той изгуби Севера — настоя Хостър Фрей. — Той изгуби Зимен хребет! Братята му са мъртви…

За миг дъхът на Аря секна. „Мъртви? Бран и Рикон мъртви? Какво иска да каже? Какво иска да каже той за Зимен хребет? Джофри никога не би могъл да вземе Зимен хребет, никога! Роб никога не би го позволил.“ После си спомни, че Роб не беше в Зимен хребет. Беше далече на запад, а Бран беше осакатен, а Рикон — само на четири. Беше й нужна цялата сила на духа, за да остане на място спокойна и мълчалива, както я беше учил Сирио Форел, да стои на място като неодушевена вещ. Усети бликналите в очите й сълзи и побърза да ги спре. „Не е вярно, това не може да е вярно, това е само поредната лъжа на Ланистърите.“

— Виж, ако Станис беше спечелил, всичко можеше да е различно — каза угрижено Ронел Реките, един от копелетата на стария лорд Уолдър.

— Станис изгуби — отвърна рязко сир Хостийн. — И да съжаляваме сега, че не е станало другояче, това няма да промени нещата. Крал Роб трябва да сключи мир с Ланистърите. Трябва да свали короната, колкото и да не му харесва.

— И кой ще му го каже? — Рууз Болтън се усмихна. — Чудесно е, че имаме при нас толкова много доблестни братя в такива тежки времена. Ще премисля всичко, което ми казахте.

Усмивката му ги подкани да напуснат. Фрей един по един се закланяха и си тръгнаха, останаха само Кибърн, Уолтън Желязното гранче и Аря. Лорд Болтън й махна с ръка да се приближи.

— Достатъчно кръв пуснах, Нан. Можеш да махнеш пиявиците.

— Веднага, милорд. — Не беше редно да принуждава Рууз Болтън да я подканя два пъти. Искаше й се да го попита какво искаше да каже сир Хостийн за Зимен хребет, но не посмя. „Ще попитам Елмар — реши Аря. — Елмар ще ми каже.“ Пиявиците се загърчиха бавно в пръстите й, докато внимателно ги отскубваше от тялото на лорда — бяха влажни на пипане и натежали от кръвта. „Най-обикновени пиявици — повтаряше си тя. — Ако ги стисна в шепа, ще се смачкат.“

— Има писмо от лейди съпругата ви. — Кибърн извади от ръкава си свитък. Макар да носеше халат на майстер, Кибърн нямаше верига на врата. Разправяха, че я загубил, защото се забъркал с некромантия.

— Прочети го — каза Болтън.

Лейди Валда му пишеше от Близнаците почти всеки ден, но всичките й писма бяха едни и същи. „Моля се за вас всяка сутрин, обед и вечер, мой скъпи милорд — пишеше тя, — и с нетърпение броя дните, когато отново ще споделите ложето ни с мен. Върнете се скоро и аз ще ви дам законни синове, които да заемат мястото на вашия скъп Домерик и да властват след вас в Дредфорт.“ Аря веднага си представи едно пълничко розово бебче в люлка, покрито с пълнички розови пиявици. Тя донесе влажна кърпа на лорд Болтън да изтрие мекото си обезкосмено тяло.

— И аз ще изпратя писмо — каза той на бившия майстер.

— До лейди Валда ли?

— До сир Хелман Толхарт.

Преди два дни беше пристигнал вестоносец от сир Хелман. Мъжете на Толхарт бяха завзели замъка на Дарис — след кратка обсада гарнизонът на Ланистър се беше предал.

— Кажете му да подложи пленниците на меча, а замъка да опожари, по заповед на краля. След това да присъедини силите си към Робърт Гловър и да ударят на юг към Дъскъндейл. Земите там са богати и почти незасегнати от войната. Време е да я вкусят. Гловър изгуби замък, а Толхарт — роден син. Нека да си отмъстят над Дъскъндейл.

— Ще подготвя писмото да го подпечатате, милорд.

Аря се зарадва, като чу, че замъкът Дарис ще бъде изгорен. Там я бяха отвели, когато я хванаха след свадата с Джофри, и там кралицата беше заповядала на баща й да убие вълка на Санса. „Заслужава да изгори.“ Но съжали, че Робърт Гловър и сир Хелман Толхарт няма да се върнат в Харънхъл. Бяха тръгнали много бързо, преди да реши дали да им довери тайната си.

— Днес ще изляза на лов — обяви Рууз Болтън докато Кибърн му помагаше да облече подплатения жакет.

— Безопасно ли е, милорд? — попита го с безпокойство Кибърн. — Преди три дни хората на септон Ът бяха нападнати от вълци. Дошли през нощта в стана му, няма и на пет разкрача от огъня, и убили два коня.

— Точно вълци смятам да ловя. От воя им почти не мога да спя. — Болтън закопча колана си и намести ножницата на меча и камата. — Казват, че някога вълчищата вилнеели из севера на глутници по сто и повече, и нямали страх нито от хора, нито от мамути, но това е било отдавна и в друга земя. Все пак е странно да видиш вълци на юг толкова дръзки.

— Ужасните времена раждат ужасни неща, милорд.

Болтън оголи зъби в подобие на усмивка.

— Нима тези времена са ужасни, майстер?

— Лятото си отиде, а в кралството има четирима крале.

— Един крал може да е ужасен, но четирима? — Болтън сви рамене. — Нан, кожения ми плащ. — Тя му го донесе. — Като се върна, покоите ми да са чисти и подредени — предупреди, я той, докато го закопчаваше. — И се погрижи за писмото на лейди Валда.

— Както кажете, милорд.

Лордът и майстерът напуснаха стаята, без да я погледнат повече. След като излязоха, Аря взе писмото, отнесе го до камината и разбърка жарта с машата да се разгори. Изгледа как навитият пергамент се сгърчи, почерня и пламна. „Ако Ланистърите са посегнали на Бран и Рикон, Роб ще ги убие всички. Той никога няма да се подчини, никога, никога. Той не се бои от тях.“ През комина се понесоха парцали пепел. Аря приклекна край огъня и ги загледа как се издигат през пелената от горещи сълзи. „Ако Зимен хребет наистина е паднал, това ли е вече моят дом? Все още ли съм Аря, или съм слугинчето Нан, завинаги и завинаги?“

Следващите няколко часа прекара в почистване на покоите на лорда. Вдигна старите постелки и просна чисти, поръсени с ароматна вода, накладе нов огън в камината, смени ленените чаршафи и оправи пухените възглавници, изсипа нощните гърнета в клозетната шахта и ги изми, отнесе цял вързоп мръсно бельо при перачките и донесе купа хрупкави зрели есенни круши от кухнята. След като приключи със спалнята, слезе по стълбата да оправи големия соларий, просторно и грубо обзаведено помещение, голямо колкото зала за съвети в някой по-малък замък. Свещите бяха догорели, затова ги смени. Под прозорците имаше голяма дъбова маса, на която лордът си пишеше писмата. Тя подреди книгите, смени свещите, нареди перата, мастилниците и восъка за печат.

Върху свитъците лежеше небрежно захвърлена кожа. Аря тъкмо беше започнала да я навива, когато цветовете по нея привлякоха очите й: синьото на езерата и реките, червените точки, бележещи замъци и градове, зелените петна за горите. Вместо да я донавие, тя я изпъна. „ЗЕМИТЕ НА ТРИЗЪБЕЦА“, гласеше красивият надпис под картата. Рисунката показваше всичко от Шийката до руслото на Черна вода. „Ето го Харънхъл над голямото езеро — прецени тя, — но къде е Речен пад?“ После го видя. „Не е толкова далече…“

Все още беше ранен следобед, когато приключи с шетнята, затова Аря реши да се отбие в гората на боговете. Задълженията й бяха по-леки като виночерпец на лорд Болтън, отколкото при Уизи и дори при Розовото око, въпреки че изискваха да се облича като паж и да пере повече, отколкото й харесваше. Ловът нямаше да свърши до няколко часа, така че й оставаше време за плетивото.

Засече листата на една бреза, докато дръжката от метлата не стана зелена и лепкава. „Сир Грегър — повтаряше Аря задъхано. — Дънсън, Поливър, Раф Сладура.“ Завъртя се, скочи и се закрепи на пръсти, полетя встрани, брулейки шишарките в полет. „Веселяка — извика след това, а после: — Хрътката.“ И замаха отново: „Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Дъбовият ствол се изправи пред нея и тя замушка в кората му, пъшкайки: „Джофри, Джофри, Джофри.“ Ръцете й краката й бяха нашарени от слънчева светлина и сенките на листата.