Аго се върна втори. Кълнеше се, че на югозапад е пусто и обгорено. Беше намерил руините на още два града, по-малки от Вее Толоро, но иначе същите. Единият бил ограден с кръг от черепи, набодени на ръждясали железни копия, така че той не посмял да влезе, но се беше задържал във втория колкото може по-дълго и го беше проучил добре.

Показа на Дани една желязна гривна, която бе намерил, украсена с необработен опал с големината на палеца й. Имало и някакви свитъци, но били изсъхнали и чупливи и Аго ги оставил на мястото им.

Дани му благодари и му каза да се погрижи за възстановяването на портите. Щом в древността врагове са могли да преминат пустошта и да унищожат тези градове, биха могли да дойдат отново.

— Щом е така, трябва да сме готови — заяви тя.

Джого толкова се забави, че Дани се уплаши, че се е загубил, но накрая, когато почти се бяха отказали да чакат, се появи откъм югоизток. Един от стражите, поставени от Аго, го видя и извика, а Дани се затича към стените да види сама. Беше вярно, Джого се връщаше, но не сам. Зад него яздеха трима странно облечени странници, върху някакви грозни същества с гърбици, пред които и най-големият кон изглеждаше мъниче.

Спряха пред градските порти, погледнаха нагоре и видяха Дани, застанала на стената над тях.

— Кръв от моята кръв — извика Джого, — бях в големия град Карт и се върнах с трима, които искат да те видят със собствените си очи.

Дани се взря надолу към странниците.

— Ето ме. Гледайте, ако така ви харесва… но първо ми кажете имената си.

Първият — светлокож мъж със синкави устни, отговори на гърлен дотракски:

— Аз съм Пият Пий, велик маг.

Вторият — плешив, със златна халка на носа, отговори на валирианския от Свободните градове:

— Аз съм Ксаро Ксоан Даксос от Тринадесетте, търговски принц от Карт.

Третата — жена с лакирана дървена маска, каза на Общата реч на Седемте кралства:

— Аз съм Куайте от Сянката. Дошли сме да търсим дракони.

— Повече не търсете — каза им Денерис Таргариен. — Намерихте ги.

„Бяло дърво“. Така беше обозначено селото на картата на Сам. Джон не можеше да го приеме за село. Четири схлупени едностайни къщички от груб ломен камък, обкръжаващи празна мера и кладенец. Къщите бяха покрити с чимове, а прозорците — запушени с кожени дрипи. А над тях се издигаха белите клони и тъмночервените листа на огромно язово дърво.

Беше най-голямото, виждано някога от Джон Сняг, стволът му — близо осем стъпки на ширина, а клоните се протягаха толкова дълги, че цялото селце оставаше заслонено под техния покров. Големината не го притесни толкова, колкото лицето… особено устата, не просто изрязана в дървото резка, а дълбоко издълбана хралупа.

„Това там обаче не са овчи кости. Нито пък ей онзи череп в пепелта е от овца.“

— Старо дърво. — Мормон слезе от коня си и се намръщи.

— Старо — съгласи се гарванът на рамото му. — Старо, старо, старо.

— И силно. — Джон усещаше мощта му.

Торен Малък лес, тъмен в бронята и ризницата си, слезе до дървото.

— Вижте лицето. Нищо чудно, че хората са се бояли от тях, когато дошли във Вестерос. Бих взел една брадва, че да сека, да сека, докато я съборя тази проклетия.

А Джон каза:

— Милорд баща ми вярваше, че никой не може да изрече лъжа пред едно дърво на сърцето. Старите богове знаели кога човек лъже.

— Баща ми вярваше същото — рече Стария мечок. — Я да погледна този череп.

Джон слезе от коня. През рамото си, в ножницата от черна кожа, беше преметнал Дълъг нокът, кривия меч с широката дръжка, който Стария мечок му дари затова, че спаси живота му. Меч копеле за копеле, шегуваха се мъжете. Дръжката беше оформена като за него, с вълча глава от светъл камък, но самото острие беше от валирианска стомана, старо, леко и смъртно остро.

Коленичи и бръкна в дървената паст. Отвътре хралупата беше почервеняла от изсъхналата мъзга и почерняла от огън. Под черепа имаше друг, по-малък и със счупена челюст. Беше почти изгорял, станал на пепел и ронливи парчета кост.

Когато занесе черепа на Мормон, Стария мечок го вдигна с две ръце и се взря в празните очни кухини.

— Диваците изгарят мъртвите си. Винаги сме го знаели. Жалко, че не ги попитах защо, докато все още се намираха от тях да ги попита човек.

Джон Сняг си спомни за възкръсналата твар с блесналите сини очи на бялото лице. Беше сигурен, че знае защо.

— Де да можеха костите да говорят — изръмжа Стария мечок. — Това приятелче щеше да ни каже много. Как е умрял. Кой го е погребал и защо. Къде са се дянали диваците. — Въздъхна. — Горските чеда са могли да говорят с мъртвите, казват. Но аз не мога. — Хвърли черепа обратно в зейналата уста на дървото и той тупна сред облак пепел. — Огледайте тези къщи. Великане, качи се на това дърво, огледай. Да доведат и хрътките. Този път може би следата ще е по-прясна. — Тонът му издаваше, че не разчита много на последното.

Във всяка от къщите влязоха по двама мъже, за да са сигурни, че няма някой да изчезне. На Джон се падна да отиде с вечно намусения Едисон Толет, скуайър с посивяла коса и тънък като прът, когото останалите братя наричаха Скръбния Ед.

— Не стига, че мъртъвците възкръсват и вървят — рече той на Джон, докато прекосяваха пасището сред селото, — а сега Стария мечок и да говори с тях ли иска? Казвам ти, нищо добро няма да излезе от това. И кой да ти каже дали и костите не лъжат? Откъде накъде смъртта ще прави човек по-искрен или по-умен? Мъртвите сигурно са много досадни, ще ти досадят с оплакванията си — студено ми е в земята, гробът ми трябваше да е по-голям, защо той си има повече червеи от мен…

На Джон се наложи да се приведе, за да мине през ниската врата. Подът бе от отъпкана пръст. Нямаше никакви вещи и мебели, никакъв признак, че тук са живели хора, освен малко пепел под дупката на огнището в покрива.

— Какво окаяно място за живеене — каза той.

— Аз съм роден в една къща точно като тази — заяви Скръбния Ед. — Най-вълшебните ми години. Виж, после дойдоха трудни времена. — В единия ъгъл на стаята имаше постеля от суха слама. Ед я погледна с копнеж. — Всичкото злато на Скалата на Кастърли бих дал да мога отново да легна в постеля.

— Ти на това постеля ли му викаш?

— Щом е по-меко от земята и има покрив над главата, постеля му викам. — Скръбния Ед подуши въздуха. — Мирише ми на тор.

Миризмата беше съвсем смътна.

— Стара тор — каза Джон. Къщата като че ли беше опразнена преди много време. Той коленичи и зарови в сламата да види дали няма нещо скрито в нея. После огледа стените. Не му отне много време. — Тук няма нищо.

Не че беше очаквал нещо. Бяло дърво беше четвъртото село, през което минаваха, и навсякъде — едно и също. Хората ги нямаше, изчезнали бяха някъде с оскъдните си вещи и каквито там животни са имали. В никое от селата не намериха следи от нападение. Бяха просто… празни.

— Какво според теб се е случило с всички тях? — попита Джон.

— Нещо по-лошо, отколкото можем да си представим — предположи Скръбния Ед. — Е, аз сигурно мога да си го представя, но предпочитам де не го правя. Стига ми, че знам, че отиваме към ужасен край — няма защо да мисля за него предварително.

Когато излязоха навън, две от хрътките душеха пред вратата. Другите псета обикаляха из селцето. Чет ги ругаеше шумно, с онзи негов яд, който никога не го оставяше. От светлината, процеждаща се между кървавочервените листа на язовото дърво, мехурите по лицето му изглеждаха още по-възпалени. Когато видя Джон, кучкарят присви очи — не го обичаше.

Другите къщи не разкриха нищо.

— Заминали — заграчи гарванът на Мормон, плесна с криле и кацна на язовото дърво над тях. — Заминали, заминали, заминали.

— Само преди година в Бяло дърво е имало диваци.

Торен Малък лес повече приличаше на лорд от Мормон, облечен в черната бляскава ризница и украсената със сребърни релефи броня на сир Джаръми Рикър. И с плаща на сир Джаръми… но възкръсналата твар бе взела живота на сир Джаръми, а Нощния страж нищо не можеше да хвърли на вятъра.