Дани сложи ръка на неговата и я стисна.

— Съжалявам за това. Наистина.

Сир Джора кимна.

— Тогава баща ми облече черното и аз станах по право владетелят на Мечия остров. Не ми липсваха предложения за брак, но докато се реша, лорд Бейлон Грейджой се вдигна на бунт срещу Узурпатора и Нед Старк свика на сбор знамената си, за да помогне на своя приятел Робърт. Последната битка беше на Пайк. Когато каменохвъргачките на Робърт отвориха пробив в стената на крал Бейлон, един мирски жрец нахлу пръв, но аз се оказах не много след него. Заради това спечелих рицарството си.

— За да отпразнува победата, Робърт се разпореди извън стените на Ланиспорт да се устрои турнир — продължи той. Тъкмо там за пръв път видях Линее, девица на половината на годините ми. Беше дошла с баща си от Староград, за да гледа как ще се бият братята й. Не можех да откъсна очи от нея. В пристъп на лудост я помолих да ми разреши в нейна чест да вляза в турнира, без да смея да помечтая дори, че ще ме удостои, но тя го стори. Борех се като всеки друг, халееси, но никога не съм бил рицар за турнири. Но с благоволението на Линее, завързано на ръката ми, станах друг човек. Печелех двубой след двубой. Най-напред сразих лорд Малистър, след това Бронзовия Джон Ройс. Сир Риман Фрей, после брат му сир Хостийн, лорд Уент, Здравия глиган, дори сир Борос Блънт от Кралската гвардия, всички ги свалих от конете. В последната среща счупих девет пики срещу Джайм Ланистър без резултат и крал Робърт ми даде лавровия венец на победителя. Короновах Линее за кралица на любовта и красотата и същата нощ отидох при баща й и поисках ръката й. Бях пиян, колкото от вино, толкова и от слава. По право трябваше да получа презрителен отказ, но лорд Лейтън прие предложението ми. Ожениха ни там, в Ланиспорт, и за две денонощия бях най-щастливият мъж в света.

— Само за две? — учуди се Дани. „Дори на мен ми беше дадено повече щастие от това, с Дрого, моето слънце и звезди.“

— Две денонощия ни трябваха, докато стигнем по море от Ланиспорт до Мечия остров. Домът ми се оказа огромно разочарование за Линее. Беше прекалено студен, влажен, твърде отдалечен, замъкът ми не беше нищо повече от една дълга зала с дървени стени. Нямаше маскаради, никакви пантомимисти, нямаше жонгльори с топки или панаири. Цял сезон можеше да изтече, без да дойде нито един певец, който да ни посвири, нито майстор златар имаше на острова. Дори ястията ни се оказаха жива мъка. Готвачът ми почти нищо друго не знаеше, освен своето печено и яхния, и Линее скоро намрази и рибата, и сърнешкото.

— Живеех само заради усмивките й, затова пратих хора чак до Староград за нов готвач и доведох свирач на лютня от Ланиспорт. Златари, ювелири, шивачи, каквото поискаше й го намирах, но все не стигаше. Мечият остров е богат на мечки и дървета, и беден на всичко останало. Построих хубав кораб за нея и плавахме до Ланиспорт и Староград за празници и сборове, веднъж дори пътешествахме до Браавос, където тежко задлъжнях към тамошните лихвари. Спечелил бях ръката и сърцето й на турнир, затова в нейна чест влизах и в други турнири, но магията си беше отишла. Всяко поражение означаваше загубата на нов породист кон и нови доспехи, които трябва да наемеш или да подмениш. Цената ставаше непоносима. Накрая настоях да се върнем у дома, но нещата скоро станаха по-лоши отпреди. Вече не можех да плащам на готвача и на свирача, а Линее побесня, когато споменах да заложим накитите й.

— След това… направих неща, за които ме е срам да говоря. За пари. За да може Линее да задържи накитите си, свирача си на лютня и готвача си. Накрая ми струваше всичко. Когато чух, че Едард Старк е тръгнал за Мечия остров, дотолкова бях загубил честта си, че вместо да остана и да изтърпя правосъдието му, взех я и заминах в изгнание. Нищо няма значение освен любовта ни, казах си. Избягах в Лис, където продадох кораба си за злато, за да се издържаме.

Едва говореше от мъка и Дани не изпитваше желание да го притиска повече, но трябваше да разбере как е свършило.

— Тя там ли умря? — попита го тихо.

— Само за мен — отвърна той. — След половин година златото ми свърши и се принудих да постъпя на служба като наемник. Докато се сражавах за браавосците на Ройн, Линее се преместила в имението на един търговски принц, Трегар Ормолен. Казват, че сега е първата му конкубинка и дори законната му жена се страхува от нея.

Дани беше ужасена.

— Мразиш ли я?

— Почти толкова, колкото я обичам — отговори сир Джора. — Моля да ме извините, моя кралице. Много съм изморен.

Тя му разреши да си отиде, но докато вдигаше платното на входа, не можа да се сдържи и му зададе последния си въпрос.

— А как изглеждаше твоята лейди Линее?

Сир Джора се усмихна тъжно.

— Ами, приличаше малко на теб, Денерис. — И сведе ниско глава. — Лека нощ, моя кралице.

Дани потръпна и се загърна плътно с лъвската кожа. „Приличала е на мен.“ Това обясняваше много от нещата, които досега не можеше да проумее съвсем. „Той ме желае — осъзна тя. — Той ме обича, както е обичал нея, не както един рицар обича своята кралица, но както мъж обича жена.“ Опита се да си представи прегръдката на сир Джора, как го целува, как му доставя наслада, как го оставя да проникне в нея. Не се получи. Когато затвореше очи, лицето му все се превръщаше в лицето на Дрого.

Хал Дрого беше нейното слънце и звезди, нейният първи и може би трябваше да си остане нейният последен. Майги Мирри Маз Дуур й беше предрекла, че никога няма да роди живо дете, а кой мъж щеше да поиска прегоряла жена? И кой мъж щеше да се надява да съперничи на Дрого, който бе умрял с нерязана коса и сега яздеше през нощните земи, звездите на своя халазар?

Бе доловила копнежа в гласа на сир Джора, когато говореше за Мечия остров. „Мен не може да има, но един ден мога му върна дома и честта. Това поне мога да сторя за него.“

Никакви духове не обезпокоиха съня й тази нощ. Сънува Дрого и първата езда, която бяха направили двамата в нощта на своето венчило. Само че в съня не яздеха коне, а дракони.

На другата сутрин извика кръвните си ездачи.

— Кръв от моята кръв — каза Дани на тримата, — имам нужда от вас. Всеки от вас да избере по три коня, най-силните и здравите от онова, което ни остана. Натоварете толкова вода и храна, колкото могат да носят животните и тръгнете заради мен. Аго да поеме на югозапад, Ракаро на юг. Джого, ти тръгни след шиерак кия на югоизток.

— Какво ще търсим, халееси? — попита Джого.

— Каквото има — отговори Дани. — Търсете други градове, живи и мъртви. Търсете кервани и хора. Търсете реки, езера и голямото солено море. Разберете докъде се простира пустошта пред нас и какво лежи от другата й страна. Когато напусна това място, не искам отново да вървя на сляпо. Искам да знам накъде и за какво тръгвам, и как най-добре да стигна дотам.

И те тръгнаха, а звънчетата в косите им тихо запяха, а Дани се настани с малката си чета оцелели в мястото, което нарекоха Вее Толоро, Града на костите. Ден сменяше нощта, а тя — нов ден. Жените събираха плодове от градините на мъртвите. Мъжете пасяха конете и оправяха седла, стремена и подкови. Децата обикаляха по кривите улички и намираха стари бронзови монети и парчета пурпурно стъкло и каменни шишенца с дръжки, изваяни като змии. Една жена бе ухапана от червен скорпион, но нейната смърт беше единствената. Конете започнаха да трупат на мускул. Дани лично се грижеше за раната на сир Джора и тя започна да оздравява.

Ракаро се върна пръв. Донесе, че червената пустош продължава далече и далече на юг, и накрая свършва на някакъв пустинен бряг с отровна вода. Оттук дотам се простирали само пясъчни вихри, обрулени от ветровете скали и растения с остри тръни. Кълнеше се, че по пътя си намерил костите на дракон, толкова големи, че преминал на коня си през огромните му черни челюсти. Иначе друго не бе видял.

Дани го постави начело на дузина мъже и ги прати да разровят площада и да стигнат до пръстта под настилката. Щом между плочите можеше да поникне дяволска трева, след като се махнеха камъните, можеше да се посади и друга трева. Кладенци имаха достатъчно, вода не липсваше. Семе да намереха, площадът щеше да разцъфти.