На другия ден зората изгря, докато прекосяваха едно сухо поле от спечена и напукана червена глина. Дани тъкмо се канеше да им заповяда да вдигат стана, когато предните ездачи се върнаха в галоп.
— Град, халееси — завикаха те. — Град, светъл като луната и красив като девица. На час езда, не повече.
— Покажете ми — рече тя.
Когато градът изникна пред нея, със сияйно белите си стени и кули зад булото на утринната омара, й се стори толкова безподобно красив, че Дани го взе за мираж.
— Знаеш ли що за място може да е това? — попита тя сир Джора.
Рицарят изгнаник поклати уморено глава.
— Не, моя кралице. Никога не съм стигал толкова далече на изток.
Далечните бели стени обещаваха отдих, и сигурност, шанс да се изцерят и укрепнат, и повече от всичко на света на Дани й се искаше да се втурне към тях. Но вместо да го направи, се обърна към кръвните си ездачи.
— Кръв от моята кръв, тръгнете пред нас и научете името на този град, и какво посрещане можем да очакваме.
— Ай, халееси — отвърна Аго.
Много скоро ездачите й се върнаха. Ракаро скочи от седлото. От колана му с медальоните висеше големия извит аракх, който Дани му повери, когато го избра за свой кръвен ездач.
— Мъртъв е този град, халееси. Безименен и без богове го заварихме, портите му са съборени, само вятърът и мухите летят из улиците.
Джикуи потръпна.
— Когато ги няма боговете, нощем пируват зли духове. Такива места е по-добре да се отбягват, знайно е.
— Знайно е — съгласи се Ирри.
— Не и за мен.
Дани сръга среброто си с пети и им посочи пътя, препуснала под разбитата арка на портата и надолу по смълчаната улица. Сир Джора и кръвните й ездачи я последваха, а сетне, по-бавно, и останалите дотраки.
Нямаше по какво да се разбере от колко време е запустял градът, но белите стени, така красиви отдалече, се оказаха напукани, щом ги огледаше човек отблизо. Вътрешността му представляваше лабиринт от тесни криви улички. Сградите почти се долепяха над пустите алеи. Всичко тук беше бяло, сякаш хората, които бяха обитавали града, не бяха познавали други цветове. Минаха през купища отмити от слънчевия пек отломки на мястото на рухнали къщи, на други места се виждаха смътни следи от стари пожарища. На едно място, където се събираха шест улички, Дани подмина празна мраморна плоча. Дотраки, изглежда, бяха гостували на това място. Навярно сега липсващата статуя стоеше сред другите отвлечени от тях богове във Вее Дотрак. Сигурно сто пъти беше минавала покрай нея, без да знае. Визерион на рамото й изсъска.
Стана си вдигнаха пред останките на изтърбушен палат, насред пометения от вятъра площад, където между каменните плочи бе поникнала дяволска трева. Дани прати хора да претърсят руините. Някои тръгнаха с неохота, но тръгнаха… и един нашарен с белези старец скоро се върна, подскачаше и се хилеше, а шепите му бяха пълни със смокини. Малки бяха и съсухрени, но хората алчно запосягаха, бутаха се, лапаха плодовете и дъвчеха блажено.
Друг от търсачите се върна с вест за други плодни дървета, скрити зад затворените врати на тайни градини. Аго им показа двор, обрасъл с виещи си лози и малки зелени гроздчета, а Джого откри кладенец, водата в който беше чиста и студена. Но намериха също така и кости, черепи на непогребани мъртъвци, избелели и напукани.
— Призраци — замърмори Ирри. — Ужасни духове. Не бива да оставаме тук, халееси, това място е тяхно.
— Не ме е страх от духове. Драконите са по-могъщи от призраците. — „А смокините са по-важни.“ — Иди с Джикуи, намерете малко чист пясък за баня и не ме безпокой повече с глупави приказки.
В прохладата на шатрата Дани обжари конско месо на мангала и обмисли избора си. Тук имаше храна и вода да оцелеят, и достатъчно трева, за да възвърнат конете силите си. Колко приятно щеше да е да се буди всяка сутрин на едно и също място, да обикаля сенчестите градини, да яде смокини и да пие студена вода колкото пожелае. Когато Ирри и Джикуи се върнаха с котлета бял пясък, Дани се съблече и ги накара да я изтрият.
— Косата ви расте черна, халееси — рече Джикуи, докато я търкаше с пясък по гърба. Дани прокара длан по главата си и опипа наболите косми. Дотракските мъже носеха косата си на дълги намазани плитки и я режеха само когато ги победят. „Може би и аз трябва да направя същото — помисли тя, — за да им напомня, че силата на Дрого сега живее в мен.“ Хал Дрого беше умрял с неотрязана коса. Малцина можеха да се похвалят с това.
В другия край на шатрата Регал разгъна зелените си криле, плесна и полетя на половин стъпка от пода, преди да тупне върху чергата. Щом кацна, опашката му заплющя ядосано и той вдигна глава и изпищя. „Ако си имах криле, и аз щях да искам да полетя“ — помисли Дани. В старо време Таргариените яздели на гърбовете на своите дракони, когато тръгвали на война. Тя се помъчи да си представи какво ли ще е да прегърне дракона през врата и да се зарее високо във въздуха. „Сигурно ще е като да застанеш на някой висок планински връх, само че още по-хубаво. Целият свят ще се просне отдолу. Ако полетя достатъчно високо, сигурно ще мога да видя дори Седемте кралства, и да посегна и да пипна кометата.“
Ирри я събуди от унеса, като й каза, че отвън е сир Джора Мормон и чака благоволението й.
— Пусни го да влезе — заповяда Дани с изтръпнала от триенето с пясъка кожа. Загърна се в лъвската кожа. Убитият храккар се бе оказал много по-голям от нея, така че кожата му загърна всичко, което трябваше да е скрито.
— Донесох ви праскова — каза коленичил сир Джора.
Беше толкова дребна, че почти се скриваше в шепата й, и при това презряла, но когато я отхапа, сърцевината се оказа толкова сладка, че тя за малко да извика от възторг. Изяде я бавно, наслаждавайки се на всяка хапка, а сир Джора й разказа за дървото, от което я бе откъснал, в една градина до западната стена.
— Плодове, вода и заслон — рече Дани с лепкави от сока бузи. — Боговете бяха добри, че ни доведоха тук.
— Трябва да си отпочинем тук, докато укрепнем — каза рицарят. — Червените земи не са толкова добри за слабите.
— Слугините ми казват, че тук има духове.
— Духове има навсякъде — промълви сир Джора. — Където и да отидем, ние си ги носим с нас.
„Да — помисли тя. — Визерис, хал Дрого, синът ми Рего, те винаги са с мен.“
— Кажи ми името на твоя дух, Джора. За моите знаеш всичко.
Лицето му се вкочани.
— Казваше се Линее.
— Жена ти?
— Втората ми жена.
„Боли го да говори за нея“ — забеляза Дани, но искаше да научи истината.
— Това ли е всичко, което би казал за нея? — Лъвската кожа се смъкна от едното й рамо и тя я придърпа. — Красива ли беше?
— Много. — Сир Джора вдигна очи от оголеното за миг рамо към лицето й. — Когато я видях за пръв път, помислих, че е някоя богиня, слязла на земята, самата въплътена Дева. Беше с много по-знатно потекло от моето. Беше най-малката дъщеря на лорд Лейтън Хайтауър, от Староград. Белия бик, който командваше кралската гвардия на баща ви, беше брат на дядо й. Хайтауър са древна фамилия, много богата и много горда.
— И вярна — каза Дани. — Помня, Визерис ми беше казал, че Хайтауър са между малкото, които останали верни на моя баща.
— Така е — призна той.
— Бащите ли ви сватосаха?
— Не — отвърна той. — Бракът ни… Разказът е много дълъг и скучен, ваша милост. Само ще ви досадя.
— За никъде не бързам — каза тя. — Моля.
— Както заповядате, кралице моя. — Сир Джора се намръщи. — Домът ми… трябва да разберете това, за да разберете и останалото. Мечият остров е красив, но отдалечен. Представете си стари дъбове и високи борове, разцъфтели бодливи храсти, сиви, покрити с мъх скали, малки ледени ручеи, които се стичат по хълмисти склонове. Замъкът на Мормон е построен от грамадни дънери и заобиколен от земен насип. Освен неколцината земеделци, народът ми живее по крайбрежието и се прехранва с риболов. Островът се намира далече на север, а зимата при нас е по-ужасна, отколкото можете да си представите, халееси. Въпреки всичко островът ми стигаше напълно, а жени никога не са ми липсвали. Имах колкото искам рибарски жени и дъщери на фермери, преди, а и след като се ожених. Ожених се млад за невяста по избор на баща ми, от дома Гловър от Дълбоки лес. Десет години бяхме женени. Беше невзрачна жена, но с благ нрав. Предполагам, че донякъде съм я обичал, макар че отношенията ни бяха повече въпрос на дълг, отколкото страстни. Тя пометна три пъти, опитвайки се да ми даде наследник. Последния път не можа да се оправи. Скоро след това умря.
