След три дни поход умря първият човек — беззъб старик със замъглени сини очи. Падна изтощен от седлото и не можа да се вдигне. След час издъхна. По тялото му накацаха мухи кръвници и заразнасяха злата му орис по живите.

— Времето му е изтекло — заяви слугинята й Ирри. — Никой човек не бива да живее по-дълго от зъбите си.

Другите се съгласиха. Дани им нареди да убият най-слабия от конете, та да може мъртвият да отпътува на кон в нощните земи.

Две нощи по-късно издъхна невръстно момиченце. Горкият плач на майката не секна през целия ден, но нищо не можеше да се направи. Детето, милото, беше твърде малко, за да язди. Не бяха за него черните стръкове на нощните земи; трябваше да се роди отново.

Малко храна имаше в червената пустош и още по-малко вода. Земята беше гола и суха, с ниски хълмове и изпепелени, пометени от сухия вятър равнини. Реките, които прехвърляха, бяха сухи като кости на мъртъвци. Животните се примиряваха с коравите кафяви стръкове на дяволската трева, растяща на туфи в подножията на скалите и изсъхналите дървета. Дани пращаше ездачи пред колоната, но те не намираха нито кладенци, нито извори, а само плитки локви със застояла вода, които съхнеха под жаркото слънце. Колкото по-навътре навлизаха в пустошта, толкова по-малки ставаха локвите, и по-нарядко. Ако имаше богове в този непроходим пущинак от камък, пясък и червена глина, то те бяха корави и сухи богове, глухи за молитвите за дъжд.

Виното свърши първо, а скоро след това — и кобилешкото мляко, което господарите на конете обичаха повече от медовината. След това се изчерпаха запасите им от сухи хлебни пити и сушено месо. Ловците не намираха плячка и само плътта на умиращите коне пълнеше коремите им. След една смърт следваше нова. Изтощени деца, сбръчкани старици, болните, глупавите и своенравните, жестоката земя прибра всички тях. Дорея измършавя и очите й хлътнаха, а меката й златиста коса стана чуплива като слама.

Дани гладуваше и жадуваше заедно с всички. Млякото в гърдите й пресъхна, цицките й се напукаха и закървиха, а от ден на ден плътта й се топеше, докато не стана слаба и корава като тояга. Но най-вече се боеше за своите дракони. Баща й беше убит преди тя да се роди, както и великолепният й брат Регар. Майка й беше издъхнала при раждането, докато навън пищяла бурята. Милия сир Вилем Дари, който сигурно беше изпитвал някаква обич към нея, го беше взела от света някаква мъчителна болест още когато беше много малка. Брат й Визерис, хал Дрого, нейното слънце и звезди, дори неродения й син — боговете бяха прибрали всички. „Но драконите ми няма да вземат — закле се Дани. — Драконите няма да им дам.“

Драконите й не бяха по-големи от мършавите котета, които някога беше виждала по стените на имението на магистър Илирио в Пентос… докато не разгърнеха крилете си. Разтегът им беше три пъти по-дълъг от тялото, всяко крило представляваше нежно ветрило от прозрачна кожа, пищно оцветено и изпънато между дългите тънки кости. Загледаше ли ги човек по-внимателно, виждаше, че по-голямата част от тялото им всъщност е врат, опашка и криле. „Толкова малки същества“ — мислеше си тя докато ги хранеше от ръката си. По-скоро се опитваше да ги храни, защото драконите не искаха да ядат. Съскаха и плюеха всяко кърваво късче конско месо, от ноздрите им излизаше пара, но храна не искаха да вземат… докато Дани не си спомни нещо, което Визерис й беше казал още като деца.

„Само драконите и хората ядат печено месо“ — беше й казал.

Когато накара слугините си да изпекат до черно няколко мръвки конско, драконите го заръфаха жадно и главите им заудряха като змии. Стига месото да е изпечено, всеки ден изгълтваха няколко пъти повече от собственото си тегло и започнаха да нарастват и крепнат. Дани се възхищаваше на гладките им люспи и на топлината, която излъчваха, толкова осезаема, че в студените нощи като че ли от телата им излизаше пара.

Паднеше ли вечерта, халазарът потегляше и тя избираше кой от драконите да кацне на рамото й. Ирри и Джикуи носеха другите в кафези от плетени клони, окачени на седлата им, и яздеха до нея, така че драконите винаги да са пред очите на Дани.

— Драконите на Емон са били наречени на боговете на древна Валирия — заговори тя една сутрин след дългия нощен преход на своите кръвни ездачи. — Драконите на Висения били Вхагар, Ренис и Мераксес, а Ерон яздел Балерион, Черния ужас. Казват, че дъхът на Вхагар бил толкова зноен, че можел да разтопи рицарска броня и да опече мъжа под нея, че Мераксес гълтал цели коне наведнъж, а Балерион… неговият огън бил черен като люспите му, крилете му толкова грамадни, че сянката им поглъщала цели градове, щом прелети над тях.

Дотраките поглеждаха с безпокойство невръстните същества. Най-голямото беше лъскаво черно, люспите му бяха прошарени с ярки пурпурни жилки, крилете и ноктите му също.

— Халееси — промълви Аго, — ето го Балерион, отново се е родил.

— Може и така да е, кръв от моята кръв — отвърна мрачно Дани, — но за този свой нов живот ще получи ново име. Ще ги нарека и тримата на онези, които боговете ми отнеха. Зеленият ще бъде Регал, на моя доблестен брат, който загина по зелените брегове на Тризъбеца. Кремавозлатистият наричам Визерион. Визерис беше жесток и слаб, и плашлив, но все пак беше мой брат. Неговият дракон ще стори онова, което той не можа.

— А черният звяр? — попита сир Джора Мормон.

— Черния — каза тя — е Дрогон.

Но макар да крепнеха драконите й, нейният халазар линееше и загиваше. Земята наоколо им ставаше все по-пуста. Дори дяволската трева ставаше все по-оскъдна. Конете падаха по пътя и останаха толкова малко, че част от хората трябваше да се влачат пеш. Дорея получи треска и с всяка измината левга ставаше все по-зле. Устните и дланите й се напукаха и закървиха, косата й окапваше и една вечер не й стигнаха силите да се качи на коня. Джого каза, че трябва да я оставят или да я вържат на седлото, но Дани помнеше една нощ в Дотракското море, когато момичето от Лис я научи на своите тайни, така че Дрого да я обикне повече. Тя даде на Дорея вода от своя мях, охлади челото й с влажна кърпа и държа ръката й, докато тя не издъхна. Едва тогава позволи халазарът да поеме отново напред.

От други пътници нямаше и следа. Дотраките със страх започнаха да роптаят, че кометата ги води към ада. Една сутрин, докато вдигаха стана си сред купчина обрулени от вятъра черни скали, Дани отиде при сир Джора.

— Изгубени ли сме? — попита го. — Няма ли край тази пустош?

— Има край — отвърна той уморено. — Виждал съм карти, рисувани от търговците, моя кралице. Вярно, малко кервани минават по този път, но на изток има велики кралства и дивни градове. Юай Тай, Карт, Асшаи до Сянката…

— Ще доживеем ли да ги видим?

— Няма да ви лъжа. Пътят е по-труден, отколкото смеех да допусна. — Лицето на рицаря бе посивяло и изнурено. Раната, която бе получил в бедрото си в нощта, когато се би с кръвните ездачи на хал Дрого, така и не се изцери напълно; виждала беше как лицето му се сгърчва от болка, когато яха коня си, и изглеждаше отпуснат в седлото, докато яздеха. — Навярно сме обречени, ако продължим напред… но със сигурност сме обречени, ако тръгнем обратно.

Дани леко го целуна по бузата и се окуражи като видя, че се усмихва. „И за него трябва да съм силна — мрачно си каза тя. — Може да е рицар, но аз съм кръвта на дракона.“

Следващото плитко езерце, на което се натъкнаха, се оказа горещо и миришеше на сяра, но меховете им бяха почти празни. Дотраките охладиха водата в делви и котлета и я пиха хладка. Вкусът си остана пак толкова непоносим, но водата си беше вода, а всички умираха от жажда. Дани се загледа с отчаяние към хоризонта. Беше изгубила една трета от хората си, а пустошта продължаваше да се простира напред, гола, червена и безкрайна. „Кометата се подигра с надеждите ми — помисли тя и вдигна очи към кървавата резка в небето. — Нима прекосих половината свят и дадох живот на драконите, само за да умра с тях в тази корава и знойна пустиня?“ Не можеше да го повярва.