Томен вдигна високо меча.

— Скалата на Кастърли! — извика Томен с тънкото си момчешко гласче и пришпори понито си по отъпканата пръст към въртящата се мишена. Лейди Танда и лорд Джилс нададоха самотни окуражителни викове, гласът на Санса се присъедини към техните. Кралят мълчеше и се мръщеше.

Томен свирепо размаха меча и когато стигна до сламеното плашило, удари с все сила по рицарския щит. Дървената ос се завъртя, увитият в парцали боздуган налетя и цапардоса принца по тила. Томен се люшна от седлото, срина се на земята и новите му доспехи издрънчаха като чувал счупени гърнета. Мечът изхвърча от ръката му, понито затича през двора и по седалките избухна бурен смях. Най-гръмко и с най-голяма злоба се смееше крал Джофри. Принцеса Мирцела извика, скочи от трибуната и се затича към братчето си. А Санса се почувства обладана от странна, замаяла разума й смелост.

— Трябва да отидеш с нея — каза тя на краля. — Брат ти може да е пострадал.

Джофри сви рамене.

— И да е пострадал, какво от това?

— Трябва да му помогнеш и да го похвалиш колко добре язди. — Санса не можеше да се спре.

— Събориха го и той падна в прахта — изтъкна кралят. — Това не е добра езда.

— Вижте — прекъсна ги Хрътката. — Момчето има кураж. Ще опита отново.

Помагаха на принц Томен да яхне понито. „Защо Томен не беше по-големият вместо Джофри — помисли Санса. — Не бих имала нищо против да се омъжа за Томен.“

Шумът откъм портата ги изненада. Веригите задрънчаха и желязната решетка започна да се издига. Грамадните обковани криле на портата се разтвориха с шумно скърцане на железните панти.

— Кой им е казал да отварят? — запита с яд Джофри. След настъпилите вълнения в града портите на Червената цитадела от няколко дни стояха непрекъснато залостени.

Под железния портикул се появи колона ездачи, съпроводена от дрънчене на стомана и тропот на копита. Клегейн пристъпи плътно до краля с ръка на дръжката на дългия си меч. Влизащите бяха изнурени и прашни, но знамето, което носеха, беше с лъва на Ланистър, златен върху пурпурното поле. Неколцина от тях носеха пурпурните плащове и ризници на бойците на Ланистър, но повечето бяха свободни конници и наемници, снаряжени кой от кого по-странно и въоръжени до зъби с остра стомана… а с тях имаше и други, чудовищни на вид диваци, излезли като от някоя приказка на баба Нан, от страшните, които Бран най-много обичаше. Бяха облечени в рунтави животински кожи и щавена овча кожа, с дълги коси и страховити рошави бради. Някои бяха с окървавени превръзки на челата или ръцете, на други липсваха било око, било ухо или пръсти.

А сред цялата тази нелепа гмеж, на едър червен кон в странно високо седло, което го люлееше като в бебешка люлка, яздеше братът на кралицата, джуджето Тирион Ланистър, онзи, когото наричаха Дяволчето. Беше си пуснал брада, която покриваше изпитото му лице, рошава, жълто-черна, корава като тел четина. На гърба му се вееше като сянка наметало от черна кожа на бели петна. Държеше юздите в лявата си ръка, а дясната му беше стегната в превръзка от бяла коприна, но иначе изглеждаше също толкова нелеп, колкото Санса го помнеше от гостуването му в Зимен хребет. С изпъкналото си чело и двете разноцветни очи Тирион си оставаше най-грозният човек, когото бе виждала.

Въпреки това Томен пришпори понито и препусна в галоп през двора с радостни викове. Един от диваците, грамаден и тромав мъж, толкова космат, че лицето му не се виждаше зад мустаците и брадата, надигна момчето от седлото с бронята и всичко, и го постави на земята до вуйчо му. Несекващият смях на Томен отекна от стените на цитаделата, щом Тирион го потупа по гърба на бронята, и Санса се стъписа, разбрала, че двамата са на върха на радостта. Мирцела дотича след брат си, джуджето я вдигна за кръста, завъртя я и тя заквича от възторг.

След като я пусна на земята, дребосъкът я целуна по челото и се заклатушка през двора към Джофри. Последваха го двама от спътниците му: чернокос и черноок наемник, който се движеше като дебнещ див котарак, и някакъв висок мършав младеж със зейнала кухина на мястото на едното око. Томен и Мирцела тръгнаха след тях.

Джуджето се поклони пред краля.

— Ваша милост.

— Ти… — промълви Джофри.

— Аз — съгласи сте Дяволчето. — Макар че може би ми се полага по-вежливо посрещане, като за вуйчо и по-възрастен.

— Казаха, че си умрял — изхриптя гласът на Хрътката.

Джуджето го изгледа. Едното му око беше зелено, другото — черно; и двете бяха ледени.

— Говорех с краля, а не с палето му.

— Аз се радвам, че не си умрял — каза принцеса Мирцела.

— Споделяме мнението ти, мило дете. — Тирион се обърна към Санса. — Милейди, съжалявам за скръбната ви загуба. Боговете наистина са жестоки.

Санса не можа да измисли какво да отговори. Как можеше да съжалява за загубата й? Подиграваше ли се? И не боговете бяха жестоки, а Джофри.

— И за твоята загуба съжалявам, Джоф — каза джуджето.

— Каква загуба?

— За вашия баща, краля. Един такъв едър, с рошава черна брада. Ще си го спомниш, ако се понапънеш. Беше крал преди теб.

— А, за него ли. Да, тъжно е. Един глиган го уби.

— Така ли ви казват „те“, ваша милост?

Джофри се намръщи. Санса почувства, че трябва да каже нещо. Какво я беше учила септа Мордейн? „Бронята на една дама е нейната вежливост.“ Навлече си бронята и промълви:

— Съжалявам, че лейди майка ми ви взе в плен, милорд.

— Доста хора вече съжаляват за това — отвърна Тирион, — и докато приключа с темата, някои ще съжалят много повече… но все пак благодаря за споделеното чувство. Джофри, къде бих могъл да намеря майка ти?

— Тя е със съвета ми — отговори кралят. — Вашият брат Джайм продължава да губи битки. — Изгледа Санса сърдито, сякаш тя беше виновна. — Старките са го пленили, изгубихме Речен пад, а сега глупавият й брат се е обявил за крал.

Джуджето се усмихна криво.

— Напоследък какви ли не хора се обявяват за крале.

Джофри не знаеше как да приеме намека. Изгледа го подозрително и не каза нищо.

— Да. Ами… Е, доволен съм, че не си умрял, вуйчо. Донесе ли ми подарък за рождения ми ден?

— Да. Ума си.

— Бих предпочел да беше главата на Роб Старк — рече Джоф и погледна с яд Санса. — Томен, Мирцела, хайде.

— На твое място бих си държал езика зад зъбите, дребосък — изръмжа Сандор Клегейн на Тирион и закрачи след господаря си.

Санса я оставиха с джуджето и чудовищните му спътници. Тя се опита да измисли какво още да му каже.

— Ръката ви е пострадала — успя да промълви накрая.

— Един от вашите северняци ме цапардоса с боздуган в битката на Зелената вилка. Спасих се, като паднах от коня си. — Усмивката му се смекчи, докато оглеждаше лицето й. — Скръбта за лорд баща ви ли ви прави толкова тъжна?

— Баща ми беше предател — отвърна Санса. — И моят брат, и лейди майка ми също са предатели. Аз съм вярна на своя любим Джофри.

— Не се съмнявам. Вярна като сърна, обкръжена от вълци.

— Лъвове — прошепна тя, без да мисли. Огледа се нервно, но наблизо нямаше друг, който да чуе.

Ланистър посегна, хвана ръката й и я стисна.

— Аз съм само едно малко лъвче, детето ми, и се заклевам, че няма да те разкъсам. Сведе глава и добави: — Но сега трябва да ме извиниш. Имам бърза работа с кралицата и съвета.

Санса мълчаливо го изгледа, докато се отдалечаваше с клатушкащата си се походка, като смешно, уродливо същество, показвано по панаирите. „Говори по-нежно от Джофри — помисли тя. — Но и кралицата ми говореше нежно. Все пак е Ланистър, неин брат и вуйчо на Джоф, и не е приятел.“

Някога беше обичала принц Джофри с цялото си сърце и се възхищаваше и се доверяваше на майка му, кралицата. За тази любов и доверие й платиха с главата на баща й. Санса нямаше да допусне повече тази грешка.

В смразяващо белите одежди на Кралската гвардия сир Мандън Мур приличаше на загърнат в плащаница труп.