— Нейна милост се разпореди, докато съветът заседава, никой да не ги безпокои.
— Ще ги обезпокоя съвсем малко, сир. — Тирион измъкна свитъка от ръкава си. — Нося писмо от баща ми, лорд Тивин Ланистър, Ръката на краля. Ето го печата му.
— Нейна милост не желае да я безпокоят — повтори сир Мандън, сякаш Тирион беше някой малоумник, който не го е чул.
Веднъж Джайм му беше казал, че Мур е най-опасният от Кралската гвардия — освен самия него естествено, — защото лицето му изобщо не намеквало какво може да предприеме в следващия миг. Тирион беше готов злато да даде за най-малкия намек. Брон и Тимет най-вероятно щяха да убият рицаря, ако се стигнеше до мечовете, но едва ли щеше да е много уместно да започне с убийството на един от защитниците на Джофри. Но пък ако му позволеше да го отпрати, къде отиваше авторитетът му? Затова се усмихна насила.
— Сир Мандън, не съм ви запознал е приятелите си. Това е Тимет, син на Тимет, Червена ръка на клана на Горените мъже. А това е Брон. Навярно помните сир Вардис Иген, който беше капитан на домашната гвардия на лорд Арин?
— Знам го. — Очите на сир Мандън бяха светлосиви, странно плоски и безжизнени.
— Знаели сте го — поправи го с усмивка Брон.
Сир Мандън с нищо не показа, че го е чул.
— Както и да е — продължи с безгрижен тон Тирион. — Все пак наистина трябва да се видя със сестра си и да й представя писмото, сир. Ще бъдете ли така любезен да ни отворите вратата?
Белият рицар не реагира. Тирион беше почти готов да се промуши край него, когато сир Мандън неочаквано отстъпи встрани.
— Можете да влезете. Но тези — не.
„Малка победа — помисли той. — Но сладка.“
Тирион се шмугна с едното рамо напред през вратата и се почувства почти пораснал. Петимата членове на малкия кралски съвет изведнъж замлъкнаха около заседателната маса.
— Ти?! — каза сестра му Церсей с тон, съдържащ еднаква мяра неверие и неприязън.
— Сега разбирам откъде се е учил Джофри на вежливост. — Тирион спря, за да огледа с възхита двата валириански сфинкса, пазещи вратата, придавайки си небрежна самоувереност. Церсей беше в състояние да надушва човешката слабост, както псетата надушват страха.
— Какво търсиш тук? — Красивите зелени очи на милата му сестрица го изгледаха без най-малкия намек за радост.
— Доставям писмо от лорд баща ни. — Той се дотътри до масата и сложи пергамента на нея.
Евнухът Варис взе писмото и го завъртя в нежните си напудрени ръце.
— Колко мило от страна на лорд Тивин. И восъкът с печата му е с такъв изящен оттенък на златно… — Варис огледа грижливо печата. — По всичко изглежда, че е истински.
— Разбира се, че е истински. — Церсей издърпа пергамента от ръцете му, счупи печата и разгъна свитъка.
Тирион я гледаше, докато четеше. Сестра му беше заела кралското кресло — беше решила, че Джофри едва ли ще си дава труд да присъства на съвета по-често, отколкото Робърт преди него — затова Тирион се покачи на креслото на Ръката. Изглеждаше най-подходящото.
— Това е абсурд — най-сетне каза кралицата. — Милорд баща ми е изпратил брат ми да седи на неговото място в съвета. Задължава ни да приемем Тирион като Ръката на краля, докато той самият не се присъедини към нас.
Великият майстер Пицел поглади рехавата си бяла брада и закима тежко.
— Изглежда, трябва да изкажем удовлетворението си от пристигането ви.
— Наистина. — Оплешивяващият, с изпъкнали челюсти Джанос Слинт приличаше по-скоро на жаба, на много самодоволна жаба, доста надскочила мястото си. — Ужасна нужда имаме от вас, милорд. Бунтове навсякъде, тази мрачна поличба в небето, градските улици кипят…
— И по чия вина е това, лорд Джанос? — изплющя езикът на Церсей. — Вашите златни плащове са длъжни да пазят реда. Колкото до теб, Тирион, по-добре щеше да ни служиш на бойното поле.
Той се разсмя.
— О, не. От бойни полета ми писна, благодаря. В кресло седя по-добре, отколкото на кон, и честно казано, предпочитам да държа чаша вино вместо бойна секира. Целият онзи тътен на барабани, слънчевият блясък по броните, цвилещите и подскачащи великолепни дестриери? Хич не ми ги хвали. От барабаните ме заболяваше главата, слънчевият блясък по бронята ми ме свари като гъска, а пък великолепните дестриери дрискат където им падне. Не че се оплаквам. В сравнение с гостоприемството, което получих в Долината на Арин, барабаните, конските фъшкии и мухите са любимите ми неща.
Кутрето се засмя.
— Добре казано, Ланистър. Вкусовете ни напълно съвпадат.
Тирион му се усмихна, но си спомни за една кама с дръжка от драконова кост и острие от валирианска стомана. „Ще трябва да си поговорим за това, и то скоро.“ Зачуди се дали лорд Петир щеше да намери и тази тема за особено забавна.
— Моля — обърна се към всички, — дайте ми възможност да ви служа с малкото, което мога.
Церсей препрочете писмото.
— Колко мъже си довел?
— Неколкостотин. Главно мои хора. Татко не пожела да се лиши от нито един от своите. Нали той води война в края на краищата.
— Каква полза от неколкостотин души, ако Ренли тръгне към града? Аз моля за армия, а баща ми ми изпраща джудже. Кралят назначава Ръката със съгласието на съвета. Джофри назначи лорд баща ни.
— А лорд баща ни назнача мен.
— Той няма това право. Не и без съгласието на Джофри.
— Лорд Тивин е в Харънхъл с войската си, ако благоволите да забележите, милейди — отвърна много учтиво Тирион. — Господа, може би ще ми позволите да поговоря насаме със сестра си?
Варис се изсули от креслото си, стана и се усмихна мазно.
— Сигурно сте закопнели безкрайно за гласа на милата си сестра. Господа, моля ви, нека да ги оставим малко насаме. Злочестините на тревожното ни кралство могат да почакат.
Джанос Слинт се надигна колебливо, а Великият майстер Пицел — много тромаво, но все пак станаха. Кутрето стана последен.
— Да наредя ли на стюарда да ви приготви покоите в Стегата на Мегор?
— Моите благодарности, лорд Петир, но ще заема бившите покои на лорд Старк в Кулата на Ръката.
Кутрето се засмя.
— По-храбър сте от мен, Ланистър. Би трябвало да знаете за съдбата на последните две Ръце?
— Последните две? Ако сте решили да ме плашите, защо не кажете „последните четири“?
— Четири? — Кутрето повдигна вежда. — Да не би Ръцете преди лорд Арин да ги е споходила същата ужасна кончина в Кулата? Боя се, че съм твърде млад, за да го помня.
— Последната Ръка на Ерис Таргариен е бил убит при завземането на Кралски чертог, макар да се съмнявам, че му е оставало време да се заседи в Кулата. Бил е Ръка само за две денонощия. А този преди него е бил изгорен жив. А преди него има други двама, умрели без земя и пари, в изгнание, и са ги смятали за щастливци. Вярвам, че милорд баща ми е последната Ръка, напуснал Кралски чертог с непокътнати титли, имущество и всичко останало.
— Забележително — каза Кутрето. — И толкова по-логично на ваше място да пожелая да ми постелят в тъмницата.
„Може и да ти се сбъдне желанието“ — помисли Тирион, но каза:
— Храбростта и глупостта са братовчеди, или поне така съм чувал. Каквото и проклятие да тегне над Кулата на Ръката, надявам се, че съм твърде дребен, за да ми обърне внимание.
Джанос Слинт се засмя, Кутрето се засмя и Великият майстер Пицел също поде смеха им и закима.
— А аз се надявам, че татко не те е изпратил, за да ни досаждаш с уроци по история — каза сестра му, след като те излязоха.
— Колко съм закопнял наистина за гласа на милата си сестра — въздъхна Тирион.
— А аз колко съм закопняла да изтръгна езика на евнуха с горещ ръжен — отвърна Церсей. — Баща ми да не си е загубил ума? Или си подправил писмото? — Още веднъж го прочете с нарастващо възмущение. — Защо трябва да ми натрапва точно теб? Поисках от него да дойде лично! — Смачка писмото на лорд Тивин. — Аз съм регент на Джофри и му изпратих кралска заповед!
— А пък той те пренебрегна — изтъкна й Тирион. — Знаеш ли, той разполага с доста голяма армия. Може да си го позволи. При това далеч не е първият. Нали?
