Мъжете зареваха от смях, но самият Чизуик се смееше по-гръмко от всички на разказа си, толкова силно, че сополи закапаха от носа му по проскубаната сива брада. А Аря стоеше в сянката на стълбището и го гледаше. После се промъкна назад към мазето. Когато Уизи разбра, че не ги е попитала за дрехите, й свали гащите и я напердаши с камшика си, докато по бедрата й не потече кръв, но Аря беше затворила очи и мислеше за всички думи, на които Сирио я беше научил, така че не усети почти нищо.

След два дни той я прати във войнишката трапезария да поднася вечерята. Носеше кана с вино и наливаше, когато зърна Джакен Х’гхар до дървената масичка от другата страна на прохода. Прехапа устна и се озърна предпазливо да се увери, че Уизи го няма. „Страхът реже по-дълбоко от мечовете.“

Направи крачка, после втора, и с всяка следваща се чувстваше все по-малко мишка. Добра се до пейката и взе да пълни чашите. Рордж седеше отдясно на Джакен, пиян до смърт, и не я забеляза изобщо. Аря се наведе и прошепна „Чизуик“ в ухото на Джакен. Лоратецът с нищо не издаде, че я е чул.

Когато каната се опразни. Аря изтича до мазето да я напълни от бъчвата и бързо се върна да налива. Никой не беше умрял от жажда, докато я нямаше, нито бяха забелязали краткото й отсъствие. Нищо не се случи на следващия ден, нито на по-следващия, но на третия Аря отиде в кухните с Уизи да им вземат вечерята.

— Един от хората на Планината паднал от бойниците снощи и си счупил врата — каза Уизи на една от готвачките.

— Пиян ли е бил? — попита жената.

— Не повече от обикновеното. Казват, че го бутнал призракът на Харън. — Уизи изсумтя, за да покаже какво той мисли за подобни приказки.

„Не е призракът на Харън — дощя й се да им каже Аря. — Аз бях.“ Тя беше убила Чизуик с едно нашепване и имаше да убие още двама.

„Аз съм духът на Харънхъл.“

През нощта имаше едно име по-малко за мразене.

Мястото на срещата беше тучна морава, осеяна със сиви гъби и гнили дънери на паднали дървета.

— Ние сме първите, милейди — каза Халис Молън, щом спряха при дънерите, сами между двете войски. Знамето с вълчището на дома Старк плющеше на върха на пиката му. Оттук Кейтлин не можеше да види морето, но усещаше близостта му. Соленият мирис лъхаше силно с набиращия сила вятър от изток.

Тиловаците на Станис Баратеон бяха изсекли дърветата заради обсадните кули и катапулти. Кейтлин се зачуди колко ли стара е била гората и дали нейният Нед е отдъхвал тук, когато е водил войската си на юг към Бурен край. В този ден той беше спечелил голяма победа. Наистина голяма, защото беше била безкръвна.

„Дано боговете дадат и аз да направя същото“ — помоли се Кейтлин. Подчинените й мъже я мислеха за луда, че изобщо бе поискала да дойде тук.

— Тази битка не е ваша, мйлейди — беше й казал сир Вендел Мандърли. — Сигурен съм, че кралят не би пожелал майка му да се изложи на такъв риск.

— Всички сме изложени на риск — отвърна му тя, може би прекалено остро. — Смятате ли, че самата аз искам да съм тук, сир? — „Мястото ми е в Речен пад при умиращия ми баща, в Зимен хребет при синовете ми.“ — Роб ме изпрати на юг да говоря от негово име и аз ще говоря от негово име. — Кейтлин знаеше, че няма да е лесно да изкове мир между двамата братя, но за доброто на страната трябваше поне да опита.

Отвъд подгизналите от дъждовете поля се виждаше големият замък на Бурен край, издигащ се към небето, извърнат с гръб към невидимото море. Под тази грамада от бледосив камък обкръжилата го армия на лорд Станис Баратеон изглеждаше нищожна, като развели знамена мишлета.

В песните се казваше, че Бурен край бил съграден в древни времена от Дъран, първия крал на Бурята, който спечелил любовта на хубавата Еленай, дъщеря на морския бог и на богинята на вятъра. В първата им брачна нощ Еленай отдала девствеността си в любов със смъртен и така се обрекла на смъртност, а скръбните й родители развихрили гнева си и пратили ветрове и води да сринат крепостта на Дъран. Приятелите, братята му и сватбените им гости били премазани от падащите камъни или издухани в морето, но Еленай заслонила в прегръдката си Дъран, така че той не пострадал, и когато най-сетне дошла зората, той обявил война на боговете и се заклел да съгради твърдината.

Вдигнал още пет замъка, всеки по-голям и по-як от предишния, само за да ги види премазани от бурните ветрове, виещи откъм залива Коработрошач и вдигащи пред себе си огромни вълни. Лордовете му го умолявали да строи навътре в сушата; жреците му го убеждавали, че трябва да умилостиви боговете, като върне Еленай на морето; дори простите хора го молели да отстъпи. Дъран не искал да ги чуе. Седми замък вдигнал, по-огромен от всички. Според някои горските чеда му помогнали да го построи, като оформяли камъните с магия; други твърдяха, че едно малко момче му казвало какво да прави, момче, което щяло да порасте и да стане Бран Строителя. Но както и да се разказваше приказката, краят й беше един и същ. Макар гневните богове да хвърляли срещу него буря след буря, седмият замък си оставал горд и непокорен и Дъран Божията скръб и хубавата Еленай доживели там заедно до края на дните си.

Но боговете не забравят и бурите продължаваха да бушуват. Въпреки това Бурен край продължаваше да удържа от столетия и столетия, замък като никой друг. Сто стъпки беше висока огромната му външна стена, цяла-целеничка до последната амбразура и малка врата, закръглена отвсякъде, гладка, камъните й така изкусно съединени, че нямаше нито цепнатина, нито пукнатина, през която вятърът да проникне вътре. Казваха, че стената била дебела цели четиридесет стъпки в най-тясната си част и близо осемдесет при източната си страна, откъм морето, двоен зид камъни с пясък и чакъл отвътре. И зад тази могъща грамада кухните, конюшните и дворовете предлагаха сигурен подслон срещу вятъра и вълните. Кула имаше само една, колосален цилиндър, без прозорци откъм морето и толкова голяма, че служеше за зърнохранилище, за казармени жилища, зала за пир и за покоите на самия владетел — всичко в едно, увенчана с масивни бойници, които отдалече й придаваха вид на юмрук с шипове на кокалчетата на изпънатата към небесата гигантска ръка.

— Милейди — извика Хол Молън. Откъм спретнатия малък военен бивак под замъка се приближаваха двама ездачи. — Това трябва да е крал Станис.

— Несъмнено. — Кейтлин се загледа към ездачите. „Станис трябва да е, но това знаме не е на Баратеон.“ Беше яркожълто, не като тъмното злато на щандартите на Ренли, и гербът му беше нещо червено, макар да не можа да различи формата.

Ренли щеше да пристигне последен. Беше й го казал на тръгване. Смяташе да яхне коня си чак когато види, че брат му се е отдалечил достатъчно от хората си. Първият, който пристигнеше, трябваше да чака втория, а Ренли не искаше да чака. Някаква кралска игра си играеха. Е, тя не беше крал, така че нямаше нужда да я играе. Пък и беше свикнала да чака.

Когато се приближи, забеляза, че Станис носи корона от червено злато с върхове, оформени като пламъци. Коланът му беше украсен с гранати и жълт топаз, а в дръжката на меча, който носеше, беше вграден ръбест рубин. Иначе облеклото му беше скромно: обшит с метални копчета кожен елек върху подплатено палто, изтъркани ботуши и панталони от груба кафява аба. Знакът на слънчево жълтото му знаме изобразяваше червено сърце, обкръжено от оранжеви пламъци. Да, имаше го и коронования елен… свит и затворен вътре в сърцето. А още по-странен беше носачът на знамето — жена, облечена цялата в червено, със скрито под дълбоката качулка на пурпурното й наметало лице. Червена жрица. Кейтлин се учуди. Сектата беше многобройна и влиятелна в Свободните градове и по далечния изток, но в Седемте кралства червените жреци бяха малко.

— Лейди Старк — каза с хладна учтивост Станис Баратеон, след като дръпна юздите. И кимна. Темето му беше по-плешиво, отколкото го помнеше.

— Лорд Станис — отвърна му тя със същия тон.