Рордж си беше нахлузил черен шлем с широк предпазител, от който не можеше да се види, че е с отрязан нос. Хапката яздеше наперено до него на боен кон, който изглеждаше готов да се срине под тежестта му. Полузараснали белези от изгарянията покриваха лицето му и го правеха още по-грозен.

А Джакен Х’гхар все така се усмихваше. Облеклото му си беше все така дрипаво и мръсно, но беше намерил време да се измие и да среши косата си. Тя се сипеше по раменете му червена, бяла и бляскава, и Аря чу възхитеното кикотене на момичетата.

„Трябваше да оставя огънят да ги изгори. Джендри ми го каза, трябваше да го послушам.“ Ако не им беше хвърлила онази брадва, сега и тримата щяха да са мъртви. В първия миг се уплаши, но те минаха покрай нея, без изобщо да я забележат. Само Джакен Х’гхар извърна очи към нея, но погледът му премина над главата й. „Не ме позна — помисли тя. — Ари беше едно свирепо момче с меч, а аз съм едно сиво мишле с ведро.“

Останалата част от деня мина в лъскане на стъпалата в Кулата на плача. Привечер дланите й бяха издраскани и кървяха, а ръцете й бяха толкова изморени, че се разтрепераха, когато отнесе ведрото с мръсната вода в мазето. Толкова беше уморена, че не можеше да отиде за вечеря, затова се извини на Уизи и едва допълзя до сламената си постеля. „Уизи — прозя се Аря. — Дънсън, Чизуик, Поливър, Раф Сладура. Веселяка и Хрътката. Сир Грегър, сир Амори, сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей.“ Помисли, че би могла да добави още три имена към молитвата си, но беше твърде уморена, за да го реши тази нощ.

Сънуваше вълци, тичащи на воля из гората, когато нечия силна длан затисна устата й като мек и топъл камък, здрав и неподатлив. Събуди се веднага, заскимтя и започна да се бори.

— Момиче не казва нищо — прошепна гласът в ухото й. — Момиче държи уста затворена, никой не чува и приятели могат говори тайно. Да?

С разтуптяно сърце, Аря едва успя да кимне.

Джакен Х’гхар дръпна ръката си. Мазето беше черно като катран и тя не можеше да види лицето му, макар да бе на педя от нея. Но можеше да го подуши; кожата му миришеше на чисто и на сапун, беше намазал косата си с благовоние.

— Момче става момиче — измърмори той.

— Винаги съм била момиче. Мислех, че не ме видяхте.

— Човек вижда. Човек знае.

Тя си спомни, че трябваше да го мрази.

— Ти ме изплаши. Сега си един от тях. Трябваше да ви оставя да изгорите. Какво правиш тук? Махай се или ще извикам Уизи.

— Човек плаща свои дългове. Човек дължи три.

— Три?

— Червен бог си държи на право, добро момиче, а само смърт може плаща живот. Това момиче взе негови три. Това момиче трябва даде три на тяхно място. Кажи имена и човек прави другото.

„Той иска да ми помогне“ — осъзна Аря и приливът на надеждата я зашемети.

— Отведи ме до Речен пад. Не е далече. Ако откраднем коне можем да…

Той сложи пръст на устата й.

— Три живота ще даваш на мен. Нито повече, нито по-малко. Три и край. Момиче трябва помисли. — Целуна я леко по косата. — Но не много дълго.

Когато Аря запали недогорялата свещ, от него беше останала само смътна миризма, лъх на джинджифил и карамфил, задържал се във въздуха. Жената в съседната ниша се обърна в сламата и се оплака от светлината, затова Аря духна пламъка. Щом затвори очи, пред нея заплуваха лица. Джофри и майка му, Илин Пейн и Мерин Трант, и Сандор Клегейн… но те бяха в Кралски чертог на стотици мили оттук, а сир Грегър се беше задържал само няколко нощи, преди да замине отново за продоволствие, като взе със себе си Раф, Чизуик и Веселяка. Сир Амори Лорч обаче беше тук и него тя мразеше почти колкото другите. Дали? Не беше сигурна. А оставаше и Уизи.

На следващата сутрин отново се сети за него, когато след безсънната нощ неволно се прозя.

— Невестулке — измърка Уизи, — следващия път, когато те видя да се прозяваш, ще ти изтръгна езика и ще го дам на кучката си да го изяде. — Изви ухото й в пръстите си да се увери, че го е чула, и й каза да се върне на стълбищата — искаше до вечерта да са чисти до третата площадка.

Целия ден, докато работеше, Аря не преставаше да мисли за хората, които искаше да умрат. Представяше си, че вижда лицата им по стъпалата, и търкаше още по-силно с парцала, за да ги изтрие. Старките бяха във война с Ланистърите и тя беше Старк, затова трябваше да убие колкото може повече Ланистъри, нали това прави човек при война. Но не мислеше, че може да се довери на Джакен. „Сама трябва да ги избия.“ Всеки път, когато баща й осъдеше някого на смърт, той сам изпълняваше присъдата с Лед, големия си меч.

— Като си решил да отнемеш човешки живот, длъжен си да погледнеш човека в лицето и да чуеш последните му думи — беше го чула веднъж да казва на Роб и Джон.

На другия ден се пазеше да не срещне Джакен Х’гхар, както и на следващия. Не се оказа трудно. Аря беше много малка, а Харънхъл — много голям, пълен с места, където едно мишле можеше да се скрие. А после сир Грегър се върна, по-рано от очакваното, подкарал този път вместо стадо пленници стадо кози. Тя чу, че е загубил четирима мъже при едно от нощните нападения на лорд Берик, но онези, които Аря мразеше, се върнаха и се настаниха на втория етаж на Кулата на плача. Уизи се погрижи да имат достатъчно пиене.

— Тая пасмина винаги е много жадна — изръмжа той. — Невестулке, качи се горе и ги питай дали дрехите им не искат кърпене. Ще накарам жените да ги почистят и да ги закърпят.

Аря взе на бегом изтърканите стъпала. Когато влезе, никой не й обърна внимание. Чизуик седеше отпуснат до огъня с рог с ейл в ръка и разказваше една от смешните си истории. Тя не посмя да го прекъсне, за да не изхвърчи с окървавена уста.

— След турнира на Ръката, преди да почне тая война — разправяше Чизуик. — Връщаме се вече ние на запад, седмина бяхме със сир Грегър. Раф също беше с мене, и младият Джос Стилууд, той като скуайър за сира на пистите. Та стигаме ние тая пиклива река, беше валяло и тя се дигнала високо. Тук, там, няма брод, ама наблизо — те ти една кръчма и викаме ние — тука ще е. Измъкна сирът пивоваря от леглото и му вика — ще ни пълниш роговете, докато спаднат водите. Да му видиш само свинските очички как лъснаха като видя сребърниците. Та почна той да ни носи ейл, той и щерка му де, ама пиячката тънка — кафява пикня, хич не ми дойде на гърлото, и на сира също. А пивоварят дрънка ли дрънка колко се радвал, че сме се отбили, щото клиентелата му намаляла заради дъждовете. Така и не си затвори устата глупакът му с глупак, макар че сирът дума не казва, само седи, свъсил вежди, и мисли как му го погоди педераския номер рицарят Теменужка. Виждаме го как си е стегнал джуката, аз и момчетата, и нали сме печени, гък не смеем да кажем, ама пивоварят си приказва, даже го попита: „Как се представи милорд на двубоите“. Сир самото погледна, както той си знае. — Чизиук се закиска, задави се с ейла и изтри пяната от брадата си. — През туй време оная, щерка му де, носи и налива, едно дебело таквоз, на осемнайсе някъде…

— На тринайсе по-скоро — избоботи Раф Сладура.

— Бе може. То няма к’во да му гледаш, ама Игон нали се напи, взе да я опипва, че и аз май й пуснах една ръка, а Раф разправя на младия Стилууд да вземе да я завлече горе и да се направи на мъж — подкокоросва го момчето. Накрая Джос й бръкна под полата, а тя врещи, хвърли каната и тича да се крие в кухнята. Е, щеше да свърши дотук, само дето старият глупак да вземе да иде при сира и да го моли да ни накара да му оставим момичето на мира, щото нали бил помазан рицар и таквоз. А сир Грегър, той, докато се веселяхме, хич не ни и погледна, но сега гледа, нали го знаете как гледа той, и заповяда да му доведат момичето. И дъртият трябваше да я довлече от кухнята, нямаше кого да вини освен себе си. Огледа я сирът и вика: „Това значи е курвата, за която толкова си се разтревожил“, а оня гламав стар глупак вика: „Не е курва моята Лиана, сир“ — право в лицето на Грегър. Сирът не мига, само вика: „Вече е“, хвърли още един сребърник на дъртия, раздра роклята на повлеканата и я оправи ей тъй на, на масата пред татенцето й, а то пърха и се върти като заек. Да му видиш лицето на стария, така се смях, че ейлът през носа ми излезе. После онова момче чу шума, синът му беше сигурно, и тича от мазето, та Раф трябваше да го намушка с камата в корема. Дотогаз сирът свърши, сяда си той пак на пиенето, а ние всички ще се редим. Тобот, нали го знаете к’ъв е, той я обърна и й го вкара заднешката. Докато ми дойде редът момичето беше спряло да се бори, може пък да му беше харесало накрая, макар че да си кажа правичката, нямаше да имам против да ми се повърти малко. А сега най-хубавото — като свърши всичко, сирът вика на дъртия, че си иска рестото. Момичето не заслужавало цял сребърник, вика… и проклет да съм, ако дъртият не донесе цяла шепа медници, помоли „милорд“ за прошка и му благодари за клиентелата!