— Тия по-добре да не ги познаваш, Невестулке — каза Уизи, като я видя, че е зяпнала мъжа с козешкия шлем. С него бяха двама от приятелите му на чашка, войници на служба при лорд Лефорд.
— Кои са те? — попита тя.
Един от войниците се засмя.
— Пешаците, момиче. Козешките копита. Кървавите глумци на лорд Тивйн.
— Без остроумия, молим те. Ще й съдерат кожата и после ти ще търкаш проклетите стълбища — каза Уизи. — Наемници са, Невестулке. Наричат се Храбрата дружина. Гледай да не ги наричаш другояче, когато могат да те чуят, че ще си изпатиш. Оня с козешкия шлем е капитанът им, лорд Варго Хоут.
— Не е никакъв шибан лорд — каза вторият войник. — Сам го чух, каза го сир Амори. Най-обикновен наемник с високо мнение за себе си.
— Тъй де — рече Уизи, — ама тя по-добре да го нарича лорд, ако иска да си остане цяла-целеничка.
Аря отново погледна Варго Хоут. „Колко чудовища държи при себе си лорд Тивин?“
Храбрата дружина бе настанена в Кулата на вдовицата, така че на Аря не се наложи да ги обслужва. Остана доволна от това, защото още първата вечер започнаха свади между наемниците и някои от хората на Ланистър. Скуайърът на сир Харис Суифт беше намушкан смъртоносно и двама от Кървавите глумци бяха ранени. На другата сутрин лорд Тивин обеси и двамата на стените на стражевата кула заедно с един от стрелците на лорд Лидън. Уизи каза, че стрелецът започнал кавгата, като подразнил наемниците заради Берик Дондарион. След като обесените престанаха да ритат, Варго Хоут и сир Харис се прегърнаха, целунаха се и се заклеха да се обичат пред очите на лорд Тивин. На Аря й се стори смешно фъфленето и лигавенето на Варго Хоут, но й стигна умът да не се засмее.
Кървавите глумци не се задържаха дълго в Харънхъл, но преди да си заминат Аря чу един от тях да разправя как северна войска под командата на Рууз Болтън завзела Рубинения брод на Тризъбеца.
— Ако го прехвърли, лорд Тивин ще ги смаже отново както при Зелената вилка — каза един от стрелците на Ланистър, но приятелите му му се присмяха.
— Болтън знаеш ли кога ще го мине? Когато Младия вълк си иде от Речен пад с всичките си северняци и всичките им вълци.
Аря до този момент не знаеше, че брат й е толкова близо. Речен пад беше много по-близо от Зимен хребет, макар да не беше сигурна къде точно се намира. „Бих могла да го разбера някак, знам, че бих могла, стига да мога да се измъкна.“ Когато си помисли, че отново може да види Роб, прехапа устни. „И Джон искам да видя, и Бран и Рикон, и мама. Даже Санса… Ще я целуна и ще я помоля за прошка, като истинска дама, на нея ще й хареса.“
От приказките из двора беше разбрала, че стаите в Кулата на страха са заети от пленници, взети в някаква битка при Зелената вилка на Тризъбеца. На повечето беше дадена свобода да се движат из замъка в замяна на клетвата им, че няма да правят опити за бягство. „Заклели са се да не бягат — каза си Аря, — но не са се заклели да не ми помогнат да избягам.“
Пленниците се хранеха на своя маса в Залата на Стоте камини постоянно и се мотаеха из замъка. Четирима братя си правеха упражненията всеки ден, биеха се с дъги от бъчви и дървени щитове в Двора на Топения камък. Трима от тях бяха Фрей от Бродовете, а четвъртият — техен незаконен брат. Но се задържаха за малко — една сутрин други двама техни братя пристигнаха под мирно знаме със сандък злато и ги откупиха от рицарите, които ги бяха пленили. Шестимата Фрей си заминаха заедно.
Северняците обаче никой не ги откупуваше. Горещата баница й каза че някакво дебело лордче все обикаляло из кухните и търсело да хапне някой залък. Мустакът му бил толкова рунтав, че покривал устата му, а иглата, придържаща плаща му, била с форма на тризъбец, от сребро и сапфири. Бил пленник на самия лорд Тивин, свиреп брадат младеж, който много обичал да обикаля по бойниците сам в черния си плащ, извезан с бели слънца, и го бил пленил някакъв дребен рицар, който се канел да забогатее от него. Санса щеше да се сети кой е, но Аря никога не беше проявявала интерес към титли и гербове. Всеки път, когато септа Мордейн им заговореше за историята на този и на онзи дом, тя се унасяше в дрямка и се чудеше кога най-после урокът ще свърши.
Но виж, лорд Кервин го помнеше. Земите му бяха близо до Зимен хребет, таза че двамата със сина му често им бяха гостували. Но за зла съдба той беше единственият пленник, когото човек не можеше да види навън — лежеше в килията си в една от кулите и се възстановяваше от раните си. Дни и нощи Аря се бе опитвала да измисли как да се промъкне покрай пазещите вратата му стражи и да се види с него. Ако я познаеше, беше обвързан с чест и дълг да й помогне. Един лорд със сигурност щеше да разполага със злато; всички имаха; сигурно щеше да плати нещо на наемниците на лорд Тивин, за да я отведат до Речен пад. Баща й често казваше, че наемниците са готови да изменят на всекиго за достатъчно злато.
После, една сутрин, тя забеляза как три жени, облечени в сивите халати на Сестрите на мълчанието, натовариха във фургона си труп. Тялото беше загърнато в плащ от най-фина коприна, украсен с герб с двуостра бойна брадва. Когато Аря попита кой е, един от стражите й каза, че лорд Кервин е умрял. Все едно че я изритаха в корема. „Той все едно нямаше да може да ми помогне — помисли тя, докато сестрите изкарваха фургона през портите. — Той на себе си не можа да помогне, глупава мишко.“
След това всичко отново се сведе до търкане, лъскане, криеница и подслушване зад вратите. Чу, че лорд Тивин скоро щял да тръгне на поход срещу Речен пад. Или че щял да поеме на юг към Планински рай, понеже никой нямало да очаква това. Не, той трябвало да защити Кралски чертог, Станис бил най-голямата заплаха. Пратил Грегър Клегейн и Варго Хоут да съкрушат Рууз Болтън и да премахнат кинжала зад гърба му. Пратил гарвани до Орлово гнездо, смятал да се жени за лейди Лиза Арин и да си спечели Долината. Купил цял тон сребро, за да изкове вълшебни мечове, с които да изколи сополанковците на Старк. Писал на лейди Старк да сключат мир, Кралеубиеца скоро щели да го освободят.
Въпреки че гарвани идваха и отлитаха всеки ден, лорд Тивин прекарваше повечето време зад затворени врати със своя военен съвет. Аря от време на време го зърваше, но все отдалече — веднъж да се разхожда по стените в компанията на трима майстери и оня пленник с рунтавите мустаци, друг път излизаше от замъка със своите лордове знаменосци да обиколи лагерните укрепления, но най-често го виждаше да стои под един свод на покритата галерия и да гледа упражненията на мъжете на двора. Стоеше с ръце на дългата златна дръжка на меча си. Казваха, че от всичко лорд Тивин най-много обичал златото; той дори сере злато, чу тя да се шегува един от скуайърите. Господарят на рода Ланистър изглеждаше здрав и силен за старец, с дълги златисти бакенбарди и оплешивяла глава. Имаше нещо в лицето му, което напомняше на Аря за собствения й баща, макар изобщо да не си приличаха. „Просто има лордско лице, нищо повече“ — каза си тя. Спомни си как лейди майка й веднъж каза на баща й да махне това лордско лице и да се заеме с нещо. Татко й се беше засмял. Не можеше да си представи лорд Тивин да се засмее на каквото и да е.
Един следобед, докато чакаше реда си да извади ведро вода от кладенеца, чу скърцането на железните панти на източната порта. Под вдигнатите решетки на портикула в тръс премина отряд мъже. Когато забеляза мантикората на щита на водача им, я жегна омраза.
На дневна светлина сир Амори Лорч не изглеждаше толкова страшен, колкото под светлината на факлите, но пак си беше с онези свински очи, които Аря помнеше. Една от жените при кладенеца каза, че хората му обиколили цялото езеро да гонят Берик Дондарион и да избиват бунтовници. „Ние не бяхме бунтовници — помисли Аря. — Бяхме Нощният страж. Нощният страж не взима страна.“ Сир Амори обаче се връщаше с по-малко хора, отколкото ги помнеше, и много от тях бяха ранени. „Раните им да гноясат дано. Всички да пукнат дано.“
После забеляза тримата в края на колоната.
