— Боя се, че аз съм натрапникът, лорд Варис — каза с пресилена вежливост, — Когато влязох, като че ли прекъснах веселието ви.

— Милорд Варис направи комплимент на Чела за ушите й и каза, че сигурно е убила доста мъже, за да има такъв хубав гердан — обясни Шае. Подразни го, че нарече Варис „милорд“ със същия тон, с който наричаше него в креватните игри. — А Чела му каза, че само страхливците убиват победените.

— По-храбро е да оставиш човека жив и да му дадеш шанс да се пречисти от срама, като си върне ухото — обясни Чела, малката смугла жена, чийто ужасен гердан включваше четиридесет и шест сухи, сбръчкани уши. Тирион ги беше броил. — Само така можеш да докажеш, че не се боиш от враговете си.

Шае прихна.

— Пък после милорд каза, че ако той е Черно ухо, нямало да може да спи; щях да сънувам едноухи мъже, вика.

— Проблем, пред който няма да се изправя никога — заяви Тирион. — Аз се ужасявам от враговете си, затова ги убивам.

Варис се изкиска.

— Ще пийнете ли малко вино с нас, милорд?

— Ще пийна малко вино. — Тирион се намести до Шае. Разбра какво става тук, макар Чела и момичето да не разбираха. Варис носеше послание. Когато каза „изпитах внезапен подтик да се запозная с вашата млада дама“, това означаваше „Опитахте се да я скриете, но аз знаех къде е и каква е, и ето ме тук.“ Чудно, кой го беше издал? Ханджията, онова конярче вън, някой страж на портата… или някой негов?

— Винаги обичам да се връщам в града през Портата на боговете — заговори Варис на Шае, докато пълнеше чашите. — Релефите по стените на стражевата кула са възхитителни, разплакват ме всеки път, щом ги видя. Очите… толкова са изразителни, не мислите ли? Сякаш те следят, докато минаващ под портикула.

— Не забелязах, милорд — отвърна Шае. — Утре рано ще погледна отново, с ваше благоволение.

„Не си прави труда, миличко — помисли Тирион и разклати виното в чашата. — Пука му на него за релефите. Очите, които толкова хвали, са негови. Иска да каже, че той следи. Знаел е, че сме тук, в мига, в който минахме през портите.“

— И се пазете, детето ми — настоя Варис. — Кралски чертог напоследък съвсем не е безопасно място. Тези улици ги познавам добре, но и мен ме беше малко страх да дойда сам и без оръжие. В това тъмно време беззаконници бродят тук денем и нощем, о, да. Мъже с хладна стомана и още по-хладни сърца.

„Там, където аз мога да дойда сам и без оръжие, други могат да дойдат с мечове в юмруците си.“ Това казваше.

Шае се засмя.

— Само да се опитат да ми досаждат, Чела ще им скочи и ще останат без едно ухо.

Варис се закиска, сякаш това беше най-смешното нещо, което бе чувал, но когато се обърна към Тирион, в очите му нямаше смях.

— Вашата млада дама е толкова мила… На ваше място бих я пазил много грижливо.

— Смятам да го направя. Ако някой й посегне… е, много съм дребен за Черно ухо и не претендирам за храброст.

„Схвана ли? Говоря на същия език като теб, евнух. Посегни й и ще ти взема главата.“

— Време е да ви оставя. — Варис стана. — Знам колко сте уморени от пътя. Исках само да ви кажа добре дошли, милорд, и че съм безкрайно доволен от вашето идване. Страшна нужда имаме от съвета ви. Видяхте ли кометата?

— Може да съм нисък, но не съм сляп — каза Тирион. Навън по кралския път тя сякаш покриваше половината небе и засенчваше с блясъка си сърпа на луната.

— По улиците я наричат Червения пратеник — каза Варис. — Казват, че идва като вестител пред някой крал, за да предупреди за предстоящите пожарища и кръв. — Евнухът потърка напудрените си ръце. — Ще позволите ли да ви оставя с една гатанка, лорд Тирион? — Не дочака за отговор. — В една стая седят трима знатни. Крал, жрец и богаташ с купчина злато пред него. По средата им стои един наемник, дребен човек, от тълпата, без име и простичък. Всеки от големците му заповядва да убие другите двама. „Направи го — казва кралят — защото аз съм законният ти владетел.“ „Направи го — казва жрецът, — заповядвам ти го от името на боговете.“ „Направи го — казва богатият, — и всичкото това злато е твое.“ Тъй че кажете ми: кой остава жив и кой загива? — Евнухът се поклони дълбоко и бързо се изниза от гостилницата, ситнейки с меките си пантофи.

Щом той излезе, Чела изсумтя, а Шае набръчка хубавото си личице.

— Кой? Ами богатият остава жив! Нали?

Тирион отпи замислено от виното.

— Може би. А може би не. Изглежда, зависи от наемника. — Остави чашата на масата. — Хайде, да се качваме горе.

Трябваше да го изчака горе на стълбището, защото краката й бяха дълги, стройни и гъвкави, а неговите — къси, тромави и болнави. Но се усмихваше, когато стигна до нея.

— Липсвах ли ти? — подразни го и взе ръката му.

— Страшно — призна Тирион. Шае не беше висока повече от пет стъпки, но все пак трябваше да вдига глава, за да я гледа… макар че с нея това не го притесняваше. И отдолу да я гледа, беше хубава.

— Ще ти липсвам непрекъснато в Червената цитадела — обеща му тя и го поведе към стаята. — Сам, в студеното легло в онази твоя Кула на Ръката.

— Съвсем вярно. — Тирион с радост щеше да я задържи до себе си, но лорд баща му го бе забранил. „Курвата в двора няма да я водиш“, беше заповядал лорд Тивин. Границите на непокорството му стигаха до това да я вкара в града. Цялата му власт произтичаше от баща му и момичето трябваше да го разбере. — Няма да си далече — обеща той. — Ще имаш къща, с пазачи и слуги, и ще ти гостувам всеки път, когато мога.

Шае затвори вратата с ритник. През мъгливите стъкла на тесния прозорец се виждаше смътно Великата септа на Белор, увенчала като корона хълма на Висения, но друга гледка привлече погледа на Тирион. Шае свали роклята си и я захвърли. Не си падаше по долните дрехи.

— Няма да можеш да спиш — му каза и застана пред него, розова, гола и прекрасна, с едната ръка на бедрото. — Всеки път, щом легнеш, ще мислиш за мен. Ще се втвърдяваш и няма да има кой да ти помогне, и няма да можеш да заспиш, освен ако… — Ухили се с хитрата усмивка, която Тирион познаваше много добре. — Всъщност затова ли я наричат Кулата на Ръката?

— Млъкни и ме целуни — заповяда той.

Вкуси виното на устните й и усети малките й твърди гърди, как се притиснаха в него, докато ръката й шареше по връзките на брича му.

— Лъве мой — прошепна му тя, щом се откъсна от целувката, за да го съблече. — Моят сладък лорд. Моят гигант Ланистър.

Тирион я събори в леглото. Когато я прониза, тя изпищя така, че Белор Блажения сигурно се обърна в гробницата си, а ноктите й оставиха драскотини по гърба му. Никога не беше изпитвал такава наслада от болката.

„Глупак — помисли си Тирион след това, докато лежаха по средата на хлътналата постеля сред омачканите завивки. — Няма ли да го разбереш веднъж и завинаги, джудже? Тя е курва, проклетнико, и обича парите ти, а не щръкналия ти паток. Тиша помниш ли?“ И все пак, когато пръстите му минаха леко по кафявото й зърно, от докосването им тя се вкочани и той видя белега на гърдата й, където я беше захапал от страст.

— Е, и какво ще правите сега, милорд, след като вече сте Ръката на Краля? — попита Шае, докато шепите му обгръщаха тази топла и мека плът.

— Нещо, което Церсей изобщо не очаква — тихо промърмори Тирион, долепил устни в тънката й шия. — Ще… въздам правосъдие.

Бран предпочиташе коравия камък на седалката на прозореца пред удобствата на пухеното легло и топлите завивки. В леглото стените го притискаха от всички страни и таванът тежко надвисваше над него. В леглото стаята беше неговата килия, а Зимен хребет — затворът му. Но извън прозореца му широкият свят зовеше.

Не можеше да върви, нито да се катери или да ловува, нито да се бие с дървен меч както някога, но можеше да гледа. Обичаше да наблюдава как прозорците светват из целия Зимен хребет, щом се запалеха свещите и огньовете в камините зад стъклата, и обичаше да слуша песента на вълчищата, възпяваща звездите.