Напоследък често сънуваше вълци. „Те ми говорят, като брат на брат“, казваше си, когато вълчищата подхванеха воя си. Почти ги разбираше… не съвсем, не истински, но почти… все едно че пееха на език, който някога беше познавал, но някак си го е забравил. Двамата Уолдър се плашеха от тях, но Старките носеха в жилите си вълча кръв, така поне казваше баба Нан. „Макар че тя е по-силна у някои и по-слаба у други“, предупреждаваше го накрая старицата.

Воят на Лято беше протяжен и тъжен, изпълнен със скръб и копнеж. Рошльо виеше някак по-диво. Гласовете им отекваха по дворовете и дългите коридори, докато не закънтеше целият замък, и на човек му се струваше, че цяла глутница вълчища обитава Зимен хребет, а не само две… две, когато преди време тук имаше шест. „Дали не тъгуват за братята и сестрите си — чудеше се Бран. — Дали не викат Сив вятър и Дух, или Нимерия и кротката Лейди? Дали не искат да се върнат у дома и пак да се съберат в глутница?“

— Може ли да разбере човек ума на един вълк? — каза сир Родрик Касел, когато Бран го попита защо вият. Майката на Бран го беше назначила за кастелан на Зимен хребет и задълженията му оставяха малко време, за да си задава празни въпроси.

— За свобода е зовът им — заяви Фарлън, който беше кучкар и не обичаше вълчищата повече, отколкото хрътките си. — Не обичат да ги държат затворени между стени, и кой ли може да ги вини? Мястото на дивите същества е на диво, а не в замък.

— Искат да идат на лов — съгласи се готвачът Гейдж, докато хвърляше бучки лой в котлето с яхнията. — Вълкът души по-добре и от най-добрия ловец. Сигурно са надушили плячка.

Майстер Лувин не мислеше така.

— Вълците често вият на луната. Тия сега вият на кометата. Виждаш ли колко е ярка, Бран? Сигурно си мислят, че тя е луната.

Когато Бран разказа това на Оша, тя се разсмя гръмко.

— Вълците ви са по-умни от майстера — каза дивачката. — Те знаят истини, които побелелият старец е забравил. — Начинът, по който го изрече, го накара да потръпне, а когато я попита какво означава кометата, тя отговори: — Кръв и огън, момче, и нищо хубаво.

Бран попита септон Чайл за кометата, докато подреждаха купчината свитъци, спасени от пожара в библиотеката.

— Това е мечът, който разсича сезоните — кратко отговори септонът и скоро след това пристигна гарван от Староград, с вест за настъпването на есента, така че той несъмнено беше прав.

Въпреки че баба Нан не мислеше така, а тя беше живяла по-дълго от всички тях.

— Дракони — рече тя, вдигна глава и изсумтя. Беше почти сляпа и не можеше да види кометата, но твърдеше, че я подушва. — Драконите ще да са, момче — настоя старицата. От баба Нан Бран не беше чувал „принце“, „милорд“ и други подобни учтивости.

— Ходор — каза Ходор. Той винаги казваше само това.

Но все пак вълчищата виеха. Стражите по стените мърмореха проклятия, псетата в кучкарника лаеха злобно, конете ритаха и цвилеха в яслите, двамата Уолдър трепереха край огъня си и дори майстер Лувин се оплакваше от безсънни нощи. Само Бран нямаше нищо против. Сир Родрик беше затворил вълците в гората на боговете, след като Рошльо ухапа малкия Уолдър, но камъните на Зимен хребет правеха странни фокуси със звука и понякога му се струваше, че вият точно под прозореца му. Друг път беше готов да се закълне, че тичат по бойниците като часовои. Съжаляваше, че не може да ги види.

Но можеше да види кометата, надвиснала над Стражевата зала и Камбанарията, и още по-нататък над Първата цитадела, тромава и кръгла, с черните фигури на водоливниците, като чудовищни сенки на пурпурния оток на здрача. Някога Бран познаваше всеки камък по тези сгради, отвътре, както и отвън; беше ги изкачвал всички, пълзял беше по отвесните стени с такава лекота, с каквато другите момчета тичаха надолу по стъпалата. Покривите им бяха тайните му места, а враните на върха на полуразрушената кула — най-добрите му приятели.

А след това беше паднал.

Падането не помнеше, но така твърдяха и той предполагаше, че е вярно. За малко не беше умрял. Щом видеше изтритите от времето водоливници на върха на Първата цитадела, странно, нещо стягаше корема му като с клещи. А сега не можеше да се катери, нито да ходи или да тича, нито да се бие с меч, а сънищата, които бе сънувал за рицарство, гъмжаха в главата му.

Лято виел и в деня, в който Бран падна, и дълго след това, докато той бе лежал в несвяст в леглото си — Роб му го каза преди да тръгне на война. Лято беше скърбял за него, а Рошльо и Сив вятър бяха споделили скръбта му. А през нощта, когато окървавеният гарван донесе вестта за смъртта на баща им, вълците също го разбраха. Бран тогава беше в куличката на майстера с Рикон и си говореха за горските чеда, но Лято и Рошльо заглушиха думите на Лувин с воя си.

„Сега защо скърбят?“ Дали някой не беше посякъл краля на Севера, неговия брат? Дали незаконният му брат Джон Сняг не беше паднал от високия леден Вал? Майка му ли беше умряла, или някоя от сестрите му? Или пък беше нещо друго, както, изглежда смятаха майстерът, септонът и баба Нан?

„Ако наистина бях вълчище, щях да разбера песента“ — тъжно помисли той. Във вълчите си сънища можеше да тича по склоновете на планините, по назъбените ледени планини, по-високи и от най-високата Кула, и да застава на самото било под пълната луна и с целия свят под себе си. Както преди.

— Ааааау — извика Бран колебливо. Сви шепи пред устата си и вдигна глава към кометата. — Аааааауу! — зави Бран. Глупаво прозвуча, кухо и треперливо, като вой на малко момче, а не вълчи. Но все пак Лято му отвърна и дълбокият му глас заглуши гласеца на Бран, а Рошльо се включи в хора. Бран изви отново: „Ааауууу!“ Виеха заедно. Последните от глутницата.

Шумът привлече един от стражите до вратата, Ливадата с голямата пъпка на носа. Той надникна, видя, че Бран вие към прозореца, и каза:

— Това пък какво е, принце?

На Бран му ставаше чоглаво, когато някой го наречеше „принц“, въпреки че беше наследникът на Роб, а Роб сега беше кралят на Севера. Извърна глава и зави към пазача.

— Ааааааау! Аааааааааууу!

Ливадата се почеса по челото.

— Що не го спрете това?

— Аааааау. Аааааааааууу.

Стражът се махна, после се върна с майстер Лувин, целия в сиво и със стягащата врата му метална верига.

— Бран, тези зверове долу вдигат достатъчно шум и без твоята помощ. — Той сложи ръка на главата на Бран. — Часът е късен, отдавна трябваше да си заспал.

— Говоря с вълците. — Бран махна ръката му.

— Трябва ли да карам Ливадата да те занесе в леглото?

— Сам мога да си ида в леглото. — Микен беше набил един ред железни пръчки в стената, така че Бран можеше да се издърпва с ръце из стаята. Беше бавно и трудно, раменете го заболяваха, но мразеше да го носят. — Все едно, не съм длъжен да спя, ако не искам.

— Всички хора трябва да спят, Бран. Дори принцовете.

— Когато спя, се превръщам във вълк. — Бран извърна лице и се загледа отново в нощта. — Вълците сънуват ли?

— Всички същества сънуват, мисля, но не като нас, хората.

— А мъртвите сънуват ли? — попита Бран. Мислеше за баща си. В тъмните крипти под Зимен хребет един каменоделец беше изсякъл от гранит лика на баща му.

— Според някои — да, според други — не — отвърна майстерът. — Самите мъртви мълчат по този въпрос.

— Дърветата сънуват ли?

— Дърветата? Не…

— Сънуват. — Бран го каза с увереност. — Сънуват дървесни сънища. Аз понякога сънувам дърво. Язово дърво, като онова, в гората на боговете. То ме вика. Вълчите сънища са по-добри. В тях душа неща и понякога вкусвам кръв.

Майстер Лувин опипа веригата на гърлото си.

— Ако склониш да прекарваш повече време с другите деца…

— Мразя другите деца — каза Бран. Говореше за двамата Уолдър. — Заповядах ти да ги отпратиш.

Лувин го погледна строго.

— Двамата Фрей са повереници на лейди майка ти, изпратени са тук за гледане по нейна изрична заповед. Не е в правата ти да ги пъдиш, нито е възпитано. Ако ги изгоним, къде ще отидат?