Много по-късно, след като се поднесоха сладките и ги отмиха с галони лятно вино, разчистиха блюдата и раздърпаха масите покрай стените, за да се отвори място за танци. Музиката засвири все по-гръмко, включиха се барабани, а Хотър Ъмбър извади огромен крив боен рог, обкован със сребро. Когато певецът стигна до частта в „Нощта, която свърши“, където Нощния страж тръгва на щурм да срещне Другите в „Битката за зората“, той така наду рога, че всички псета залаяха.

Двама от хората на Гловър подкараха вихрена свирня на гайда и лютня, от която кръвта на гостите кипна. Море Ъмбър пръв скочи на крака, награби през кръста едно от минаващите слугинчета и строши в пода делвата с вино, която девойката носеше. Завъртя я, надигна я и я замята във въздуха. Тя записка от възторг и смях и поруменя, щом фустите й се завъртяха и се надигнаха над кръста.

Скоро се включиха и други. Ходор заподскача сам, а лорд Виман покани малката Бет Касел. Колкото и едър да беше, стъпваше леко и грациозно. Щом се умори, го смени Клей Кервин. Сир Родрик се обърна към лейди Рогов лес, но тя се извини и напусна пира. Бран погледа достатъчно дълго, за да не обиди никого, след което повика Ходор. Беше се уморил, зачервил се бе от виното, а и танцът го натъжи. Още едно от нещата, които щяха да останат завинаги недостъпни за него.

— Ходор — ревна в отговор Ходор и коленичи. Майстер Лувин и Ливадата го вдигнаха и наместиха в коша. Хората от Зимен хребет бяха виждали тази гледка стотици пъти, но за гостите тя несъмнено беше странна и част от тях не можаха да скрият любопитството си зад учтивите си физиономии. Бран усети втренчените им погледи.

Излязоха отзад, вместо да минават през цялата зала — Бран сниши глава, за да прекрачат през господарската врата. В сумрачно осветената галерия извън Голямата зала се натъкнаха на Джозет, майстор-коняря, увлечен в малко по-друга езда. Беше затиснал в стената жена, която Бран не познаваше, с вдигнати над кръста фусти, и я тласкаше отзад. Жената се кикотеше. Ходор спря да погледа и тя изпищя.

— Остави ги на мира, Ходор — каза му Бран. — Отнеси ме в спалнята.

Ходор го понесе по витото стълбище на кулата и коленичи до една от железните пръчки, които Микен беше набил в стената. С тяхна помощ Бран се добра до леглото си, а Ходор свали ботушите и панталона му.

— Сега можеш да се върнеш на пира, но не досаждай на Джозет и онази жена — каза Бран.

— Ходор — отвърна Ходор и закима.

След като духна свещта до леглото, тъмнината го покри като мека, обична завивка. Смътните звуци от музиката долу се процеждаше през капака на прозореца.

Нещо, което баща му беше казал навремето, изведнъж изплува в паметта му. Бран бе попитал лорд Едард дали Кралската гвардия наистина са най-отличните рицари на Седемте кралства.

— Вече не — отвърна му той, — но някога те бяха същинско чудо, бляскав урок за целия свят.

— А кой беше най-добрият от тях?

— Най-славният рицар, когото съм виждал, беше сир Артър Дейн, който се биеше с меч на име Зора, изкован от ядрото на паднала звезда. Наричаха го Меча на Утрото и той щеше да ме убие, ако не беше Хоуланд Тръстиката.

Тогава баща му, кой знае защо, се натъжи и замълча. Бран съжали, че не го беше попитал какво бе искал да му каже.

Докато заспиваше, главата му беше пълна с рицари в бляскави доспехи, сражаващи се с мечове, блестящи като звезден пламък, но когато най-после сънят дойде, отново се озова в гората на боговете. Миризмите от кухнята и от Голямата зала бяха толкова силни, че все едно изобщо не беше напускал пиршеството. Закрачи сред дърветата. Брат му беше до него. Тази нощ бе подивяла от шум, изпълнена с воя на човешката глутница, подхванала буйната си игра. Звуците го правеха неспокоен. Искаше му се да избяга, да тръгне на лов, искаше му се да…

Чу се стържене на желязо и ушите му щръкнаха. Брат му също го чу. Двамата затичаха през гъстите храсти към звука. Той прескочи спокойната вода на яза до старото бяло дърво и надуши мириса на непознат, мирис на човек, смесен с миризмата на кожа, на земя и желязо.

Натрапниците бяха навлезли няколко крачки в гората: женска и млад мъжкар, без намек за страх нито в миризмата, нито в движенията, дори когато той оголи зъбите си. Брат му изръмжа гърлено, но те пак не побягнаха.

— Ето ги и тях — каза женската. „Мийра“ — прошепна някаква част от него, някаква тънка струя дим от спящото момче, изгубило се във вълчия сън. — Допускал ли си, че ще са толкова големи?

— Още по-големи ще станат, когато пораснат — каза младият мъжкар и ги загледа с големите си, зелени и безстрашни очи. — Черният е изпълнен със страх и гняв, но сивият е силен… по-силен е, отколкото сам знае… усещаш ли го, сестро?

— Не — отвърна тя и посегна към дръжката на дългия кафяв нож на бедрото си. — Пази се, Джойен.

— Той няма да ме нарани. Не днес е денят, в който ще умра.

Мъжкарят закрачи към тях безстрашно и после посегна към муцуната му, и го докосна с лекотата на летен полъх. Ала при допира на тези пръсти гората се разтвори и самата земя под нозете му се превърна в дим, разгърна се настрани със смях и после той се завъртя и започна да пропада, да пропада, да пропада…

Докато спеше сред хълмистата степ, Кейтлин сънува, че Бран е здрав, че Аря и Санса се държат за ръце, че Рикон още е бебенце на гърдите й. Роб, без корона, си играеше с дървен меч, а когато всички деца си легнаха в креватчетата, тя завари Нед да се усмихва в леглото й.

Сладък беше сънят, много сладък, но и много бързо си отиде. Зората дойде жестока — кинжал от светлина. Тя се събуди изтръпнала, самотна и уморена; уморена от езда, уморена от скръб, уморена от дълг. „Плаче ми се — помисли Кат. — Искам да ме утеши някой. Уморих се да бъда силна. Искам поне за малко да съм глупава и изплашена. Само за малко, нищо повече… за ден… за час…“

Извън шатрата мъжете се размърдваха. Чу цвилене на коне, Шад се оплака, че гърбът му е вкочанен, сир Вендел викаше да му донесат лъка. На Кейтлин й се дощя, ако може, всички те да изчезнат. Бяха добри хора, предани, но всички й бяха омръзнали. Закопняла беше за децата си. „Някой ден — обеща си тя, — някой ден ще си позволя да съм слаба.“

Но не днес. Днес не можеше да стане.

Пръстите й се раздвижиха по-сковано от обичайното, когато зашари с ръце за дрехите си. Предположи, че трябва да е благодарна за това, че изобщо може да си служи с ръцете си. Камата беше от валирианска стомана, а валирианската стомана хапе дълбоко и остро. Трябваше само да погледне белезите си, за да си го спомни.

Отвън Шад бъркаше овесена каша в едно котле, а сир Вендел Мандърли изпъваше лъка си.

— Милейди — каза той, щом Кейтлин излезе. — В тези треви има птици. Какво ще кажете за някой печен пъдпъдък за закуска?

— Овес и хляб стигат… за всички ни, струва ми се. Чакат ни още много левги, сир Вендел.

— Ваша воля, милейди. — Пълното като месечина лице на рицаря изглеждаше посърнало, посивелите му мустаци помръднаха недоволно. — Тъй де, овес и хляб, какво по-хубаво може да яде човек? — Беше един от най-дебелите хора, които Кейтлин бе виждала, но колкото и да обичаше да яде, още повече обичаше своята чест.

— Набрах малко трънки и сварих чай — каза Шад, — Ще иска ли милейди чашка чай?

— Да, с удоволствие.

Обгърна горещата чашка в нашарените си с белези длани и задуха да го охлади. Шад беше от хората на Зимен хребет. Роб беше изпратил най-добрите си мъже да се погрижат за безопасността й по пътя до Ренли. Беше изпратил със свитата й и петима млади лордове, чиито имена и знатни родове трябваше да придадат тежест и достолепие на мисията й. Докато вървяха на юг, държейки се настрана от селища и твърдини, неведнъж виждаха банди от мъже в броня и зърваха пушеци на изток, но никой не беше дръзнал да ги нападне. Бяха твърде слаби, за да представляват заплаха, но достатъчно на брой, за да не са лека плячка. Щом прехвърлиха Черна вода, най-лошото отмина. През последните четири дни не бяха срещали признаци на война.