Кейтлин изобщо не го искаше. Беше го заявила на Роб в Речен пад.
— Когато за последен път видях Ренли, беше на годините на Бран, още момче. Не го познавам. Изпрати някой друг. Мястото ми е тук при баща ми, за колкото дни му остават.
Синът й я беше погледнал недоволно.
— Няма друг подходящ. Дядо умира. Черната риба е очите и ушите ми, не мога да се лиша от него. Брат ти трябва да остане и да държи Речен пад, когато тръгнем на поход…
— На поход? — Никой не й беше споменавал за поход.
— Не мога да си седя спокойно в Речен пад и да чакам за мир. Така изглежда, че се боя да ги срещна отново на бойното поле. Когато няма битки, мъжете започват да мислят за жътва и домашно огнище, татко ми го казваше. Дори моите северняци стават неспокойни.
„Моите северняци — помисли тя. — Той дори започва да говори като крал.“
— Никой не е умрял от неспокойство, но виж, припряността е друго нещо. Посяхме семената, трябва да изчакаме да поникнат.
Роб упорито поклати глава.
— Нищо не сме посели, само хвърлихме шепа зърна на вятъра. Ако леля Лиза ни идва на помощ, вече щяхме да го знаем. Колко птици пратихме до Орлово гнездо — четири, нали? И аз искам мир, но защо Ланистърите ще ми дават каквото и да било, ако си седя тук кротко, докато войската ми се топи като летен сняг?
— Значи вместо да си седиш като страхливец, ще заиграеш по гайдата на лорд Тивин? — върна му го тя. — Той иска да тръгнеш срещу Харънхъл, попитай дядо си Бриндън, ако…
— Нищо не съм казвал за Харънхъл — прекъсна я Роб. — Ще отидеш ли все пак при Ренли, или да пращам Големия Джон?
Споменът я накара да се усмихне. Толкова очевидна хитрина, но и толкова ловко за едно петнадесетгодишно момче. Роб знаеше много добре колко неподходящ би бил човек като Големия Джон за преговори точно с човек като Ренли Баратеон, и освен това знаеше, че и тя го знае. Какво й оставаше освен да се съгласи и да се моли дано баща й да доживее, докато се върне? Знаеше, че ако лорд Хостър беше здрав, щеше да отиде лично. И все пак сбогуването беше тежко и мъчително. Той дори не я позна, когато влезе при него да се сбогува. „Миниса“, така я нарече. „Миниса, къде са децата ми? Мъничката ми Кат и милата ми Лиза…“ Кейтлин го целуна по челото и му каза, че децата са добре. „Почакайте ме, милорд — каза му, докато очите му се склапяха. — Аз ви чаках, о, толкова дълго, сега вие трябва да ме почакате.“
„Съдбата отново ме носи на юг и на юг — помисли Кейтлин, докато отпиваше от стипчивия чай, — а трябваше сега да пътувам на север, на север към дома.“ Беше написала на Бран и Рикон, същата онази вечер в Речен пад. „Не ви забравям, скъпи мои, трябва да ми вярвате. Но просто сега брат ви има по-голяма нужда от мен.“
— Днес би трябвало да стигнем до Горни Мандър, милейди — каза сир Вендел, докато Шад разсипваше кашата. — Лорд Ренли няма да е далече, ако приказките са верни.
„И какво ще му кажа като го намеря? Че синът ми не го признава за законен крал?“ Не очакваше с охота тази среща. Имаха нужда от приятели, а не от още врагове, но Роб никога нямаше да се преклони пред човек, за когото беше убеден, че претенциите му за корона са безпочвени.
Стомахът й беше празен, но тя едва вкуси от кашата и я бутна настрана.
— Време е да тръгваме. — Колкото по-скоро срещнеше Ренли, толкова по-скоро щеше да може да се върне у дома. Тя първа се метна на седлото и поведе колоната. До нея яздеше Хол Молън, понесъл знамето на Нед Старк — сивото вълчище на ледено бяло поле.
Бяха все още на половин ден езда до лагера на Ренли, когато ги хванаха. Робин Флинт Кремъка бе тръгнал напред да разузнае и се върна в галоп с вест за наблюдател на покрива на една вятърна мелница.
Когато групата на Кейтлин стигна до мелницата, мъжа отдавна го нямаше. Продължиха напред и не бяха изминали повече от миля, когато предните отряди на Ренли се спуснаха и ги обкръжиха от всички страни, двадесет мъже в ризници и на коне, водени от рицар с прошарена коса и сива брада, със синя сойка, извезана на гърдите.
Щом видя знамената й, той препусна напред да я срещне.
— Милейди — извика рицарят, — аз съм сир Колън от Зелени езера, с ваше позволение. Опасни земи прекосявате.
— Работата ни е спешна — отвърнаму тя. — Идвам като пратеничка на своя син, Роб Старк, краля на Севера, да преговарям с Ренли Баратеон, краля на Юга.
— Крал Ренли е коронованият и помазан владетел на всичките Седем кралства, милейди — отговори сир Колън достатъчно учтиво. — Негова милост е вдигнал стана си с войската край Горчив мост, където Пътят на розата прекосява Мандър. За мен ще е висока чест да ви придружа до него. — Рицарят вдигна стоманения си юмрук и хората му се развърнаха в двойна колона, обграждайки Кейтлин и свитата й. „Придружител или пленител?“ — зачуди се Кейтлин. Нищо не можеше да направи, освен да се довери на честта на сир Колън, както и на лорд Ренли.
Видяха дима на лагерните огньове, когато все още бяха на час път от реката. След това до ушите им стигнаха звуците, понесли се през полята и ниските хълмове, неразличими като рева на далечно море, но усилващи се, колкото повече се приближаваха. Когато зърнаха мътните води на Мандър, лъснали под лъчите на слънцето, започнаха да различават мъжки гласове, дрънчене на стомана и цвилене на коне. Но нито пушеците, нито усилващият се шум ги бяха подготвили за гледката на самата войска.
Хилядите лагерни огньове изпълваха въздуха с пушлива мъгла. Само коневръзите се изпъваха на цели левги дължина. Цялата гора трябваше да са изсекли, за да направят високите пилони за знамената. Огромни обсадни машини се редяха покрай тревистите коловози на Пътя на розите, подвижни катапулти, тарани, тътрещи се на колелета, по-високи от яхнал на кон човек. Стоманените върхове на пиките блестяха червени на слънчевата светлина, сякаш вече окървавени, а павилионите на рицарите и благородниците никнеха в тревите като многоцветни копринени гъби. Кейтлин видя мъже, въоръжени с копия, и мечоносци, мъже със стоманени шлемове и с плетени ризници, мъкнещи се с войската жени, изложили на показ чаровете си, стрелци, насядали край пътя да поставят пера на стрелите си, подкарали фургоните си колари, свинари със стада прасета, пажове, тичащи насам-натам да разнасят съобщения, скуайъри, точещи мечове, коняри, повели буйни коне.
— Направо е страховито — отбеляза сър Вендел Мандърли, докато минаваха по древния каменен ръб, от който водеше името си Горчив мост.
— Да — съгласи се Кейтлин.
Почти цялото рицарство на юга, изглежда, се беше стекло на призива на Ренли. Златната роза на Планински рай се виждаше навсякъде: извезана на дясната гръд на оръжейници и слуги, плющяща на копринените флагове, красящи пики и дълги копия, изрисувана по щитовете, окачени пред павилионите на синове и братя, и братовчеди на дома Тирел. Кейтлин зърна също лисицата с цветята на дома Флорент, червените и зелени ябълки на Фосоуей, крачещия ловец на лорд Тарли, дъбовите листи на Оукхарт, жеравите на Крейн, облака от черно-оранжеви пеперуди — знака на Мълъндор.
От другата страна на Мандър бяха вдигнали пряпорците си лордовете на бурите — знаменосци на самия Ренли, заклети на дома Баратеон и на Бурен край. Кейтлин разпозна славеите на Брус Карън, бодлите на Пенроуз, морската костенурка на лорд Естермонт, зелена на зелено поле. Но на всеки знак по щитовете, който познаеше, се падаха по дузина съвсем непознати за нея, носени от дребните владетели, васални на знаменосците, както и от странстващи рицари и свободни конници, стекли се откъде ли не, за да направят от Ренли Баратеон истински крал, а крал не само на думи.
Щандартът на самия Ренли се вееше над всички останали. От върха на най-голямата обсадна машина, дървена грамада на колела, покрита със сурови кожи, вятърът изпъваше най-големия къс плат, който Кейтлин бе виждала — достатъчен, за да се застеле с него и най-голямата зала за пирове, блеснал със златните си нишки, с черния коронован елен на Баратеон, гордо изправен на задните си крака.
