— Милейди, чухте ли този шум? — попита Харис Молън. — Какво ли е?

Тя се вслуша. Викове, цвилене на коне и трясък на стомана…

— Някакви възгласи.

Изкачваха се по нисък склон към дълга редица ярки павилиони на билото. Когато минаха между тях, тълпата се сгъсти и звуците се усилиха. И тогава видяха.

Бяха разчистили цяло поле, изхвърлили бяха настрана огради и синори. Стотици и стотици хора се бяха струпали да гледат, навярно хиляди. Теренът беше така разкалян и отрупан с парчета от брони и копия, че зрелището явно бе продължило повече от ден, но явно вече беше към края си. По-малко от шепа рицари бяха останали на конете си, нападаха и се удряха, а зрителите им подвикваха окуражително. Кейтлин видя как два дестриера в пълна броня се сблъскаха и се сринаха в кълбо от желязо и плът.

— Турнир — каза високо Хол Молън. Имаше си го този навик — да казва високо очевидни неща.

— О, великолепно! — възкликна сир Вендел Мандърли, когато един от рицарите в плащ с цветовете на дъгата извърна рязко и нанесе удар отдолу с бойната си брадва с дълга дръжка, която пръсна щита на преследващия го и го изхвърли от седлото.

Тълпата пред тях беше толкова гъста, че им беше трудно да продължат.

— Лейди Старк — каза сир Колън, — ако хората ви са така добри да изчакат тук, аз ще ви представя на краля.

— Както кажете.

Сир Колън бавно подкара коня си през гъстата гмеж, а Кейтлин продължи да язди след него. Тълпата надигна възторжен рев, когато един червенобрад мъж без шлем и с грифон на щита падна пред съперника си — едър рицар в синя броня. Стоманата му беше с цвета на тъмен кобалт, а конят му беше нагизден с чул със знака на слънцето и луната на дома Тарт.

— Ронет Червения падна, проклети богове! — изруга някой.

— Лорас ще се справи с това, синьор… — отвърна приятелят му, но нов рев заглуши останалите думи.

Още един от мъжете беше паднал, затиснат от коня си, и двамата крещяха от болка. Скуайърите затичаха да им се притекат на помощ.

„Пълна лудост — помисли Кейтлин. — Истински врагове отвсякъде и половината кралство е в пожарища, а Ренли си седи тук и си играе на война като момченце с първия си дървен меч.“

Знатните благородници и дами в галерията бяха не по-малко увлечени от гледката с груповия бой, отколкото мъжете. Кейтлин ги огледа добре. Баща й често беше преговарял с южняшките владетели и немалко от тях бяха гостували в Речен пад. Видя лорд Матис Роуан, по-наедрял и червендалест от всякога, със златното дърво на дома му, проснало короната си по бялото му палто. Под него седеше лейди Оукхарт, тъничка и изящна, а вляво от нея — лорд Рандил Тарли, владетелят на Рогов хълм, с големия си меч Душегуб, опрян до него на седалката. Други познаваше само по хералдиката, а някои не познаваше изобщо.

А по средата им, увлечен в зрелището и смеейки се весело на младата кралица до себе си, седеше призрак със златна корона.

„Нищо чудно, че лордовете се събират около него така напористо — помисли тя. — Той е възкръсналият Робърт.“ Ренли беше красавец, както Робърт беше красавец приживе; с дълги крайници и широки рамене, със същата права черна коса, със същите тъмносини очи и същата усмивка. Малкото златно кръгче на челото му му отиваше. Беше от меко злато, като венец от рози, изключително майсторска изработка; най-отпред се издигаше еленова глава от тъмнозелен нефрит, украсена със златни очи и златни рогца.

Коронован елен красеше зелената кадифена туника на краля, извезан със златен конец на гърдите — знакът на Баратеон в цветовете на Планински рай. Момичето на високата седалка до него също беше от Планински рай: младата му кралица Марджери, дъщерята на лорд Мейс Тирел. Бракът им беше хоросанът, скрепил големия южняшки съюз, Кейтлин го знаеше. Ренли беше на двадесет и една, момичето — не по-голямо от Роб, много хубаво, с очи на кошута и гривеста кестенява коса, падаща по раменете му на лениви къдрици. Усмивката й беше свенлива и мила.

Долу на полето на турнира друг от мъжете се срина от седлото си под удара на рицаря с плащ с цветовете на дъгата и кралят закрещя одобрително заедно с останалите.

— Лорас! — чу тя вика му. — Лорас! Планински рай! — Кралицата възбудено запляска с ръце.

Кейтлин обърна очи към зрелището да види края му. Вече бяха останали да се бият само четирима и нямаше съмнение кого предпочиташе кралят и цялата тълпа. Тя самата не беше срещала досега Лорас Тирел, но и в далечния север се носеха приказки за храбростта и достолепието на младия Рицар на цветята. Сир Лорас яздеше висок бял жребец в сребърна броня и се биеше с бойна брадва с дълга дръжка. На шлема му се поклащаше гребен от златни рози.

Двама от останалите оцелели се съюзиха и пришпориха конете си срещу рицаря в кобалтовата броня. Приближиха го от двете страни, но синият рицар смаза лицето на единия с пръснатия си шлем, а в същото време черният му дестриер изрита със стоманеното си копито другия. Само за едно мигване на окото единият му противник се срина от седлото, а другият залитна. Синият рицар пусна счупения си щит на земята, за да освободи лявата си ръка, и тогава срещу него се понесе Рицарят на цветята. Тежестта на стоманата сякаш изобщо не смаляваше изяществото и бързината, с която се движеше сир Лорас, разноцветният му плащ се развя около него.

Белият и черният кон закръжиха като в любовен танц, но вместо целувки ездачите им си заразменяха стоманени удари. Блясваше дългата секира и се вихреше тежкият боздуган. И двете оръжия бяха затъпени, но все пак вдигаха оглушителен шум. Останал без щита си, синият рицар като че ли си патеше повече. Сир Лорасто засипваше с удари по главата и раменете под виковете „Планински рай!“, подети хорово от цялата тълпа. Другият отвръщаше с боздугана си, но щом железният топуз се понесеше към него, сир Лорас го посрещаше с очукания си зелен щит, украсен с три златни рози. Когато дългата брадва улучи китката на синия рицар на свивката и боздуганът отхвърча от ръката му, тълпата закрещя като подивял звяр. Рицарят на цветята надигна брадвата за последен удар.

Синият рицар се сниши под нея. Жребците се сблъскаха, затъпената брадва се натресе в олющения син нагръдник… но странно как синият рицар бе успял да стисне дръжката в стоманените си пръсти. Изтръгна я от ръката на сир Лорас и изведнъж двамата се вкопчиха един в друг, а миг след това вече падаха. Когато конете им се дръпнаха и се разделиха, двамата се сринаха на земята с кършещ костите трясък. Лорас Тирел отдолу пое цялата тежест на сблъсъка. Синият рицар измъкна дълга кама и вдигна забралото на Тирел. Ревът на тълпата беше оглушителен и Кейтлин не можа да чуе какво каза сир Лорас, но успя да различи думата по разтварянето на окървавените му устни: „Предавам…“

Синият рицар се изправи залитайки и вдигна камата си към Ренли Баратеон за поздрав, както се полагаше на победителя пред неговия крал. На полето изтичаха скуайъри да помогнат на съкрушения му противник да се изправи. Когато той свали шлема си, Кейтлин се смая от младостта му. Не можеше да е повече от две години по-голям от Роб. Момчето при обичайни обстоятелства сигурно беше не по-малко красиво от сестра си, но разцепената му устна, размитият му поглед и струята кръв, стичаща се от косата му, й попречи да е сигурна.

— Приближи се — призова крал Ренли победителя.

Той закуцука към галерията. Отблизо лъскавите му сини доспехи не изглеждаха толкова великолепно — цялата броня беше в драскотини и очукана от брадви и бойни чукове, с дълги прорези, оставени от мечовете, с олющен емайл по нагръдника и шлема. Плащът му беше провиснал на дрипи. Ако можеше да се съди по походката му, мъжът под бронята беше не по-малко очукан. Няколко гласа вдигнаха възгласи в негова чест:

— Тарт! — И странно: — Хубавицата! Хубавицата! — Но повечето се бяха смълчали. Синият рицар коленичи пред краля.

— Ваша милост — изрече той, но гласът му се заглуши зад големия очукан шлем.

— Ти си точно това, което баща ти ме уверяваше, че си — прокънтя гласът на Ренли над полето. — Виждал съм да свалят веднъж-дваж сир Лорас от коня… но не и по този начин.