— Нищо не забравям. — Нед Старк всъщност не беше убил нито един от братята му. Родрик бе посечен от лорд Джейсън Малистър при Морски страж, а Мейрон го затрупа рухналата стара южна кула… Но Старк щеше да ги убие също толкова бързо, ако приливът на битката ги беше сблъскал. — Много добре помня братята си — настоя Теон. Помнеше предимно пиянските свади на Родрик и жестоките шеги и безкрайните лъжи на Мейрон. — Помня и когато баща ми беше крал. — Извади писмото на Роб и го изпъна напред. — Ето. Прочетете го… ваша милост.

Лорд Бейлон счупи печата и разгъна свитъка. Черните му очи пробягаха по него.

— Тъй, значи момченцето е готово отново да ми даде короната — рече той. — От мен се иска само да унищожа враговете му. — Тънките му устни се изкривиха в усмивка.

— В този момент Роб е вече при Златния зъб — каза Теон. — Падне ли и той, ще прехвърли хълмовете за един ден. Войската на лорд Тивин е в Харънхъл, откъсната от запада. Кралеубиеца е пленник в Речен пад. Единствено сир Стафорд Ланистър със събраните от него неопитни наемници остава да се противопостави на Роб на запад. Сир Стафорд ще се разположи между пътя на войската на Роб и Ланиспортови, което означава, че градът ще бъде незащитен, когато го нападнем откъм морето. Ако боговете са с нас, дори самата Скала на Кастърли може да падне, докато Ланистър разберат, че сме тръгнали срещу тях.

Лорд Бейлон изпръхтя.

— Скалата на Кастърли никога не е падала.

— Досега. — Теон се усмихна. „И колко сладко ще е това падане.“

Баща му не отвърна на усмивката.

— Затова значи Роб Старк те връща при мен след толкова време? За да спечелиш моето съгласие за този негов план?

— Планът е мой, а не на Роб — отвърна с гордост Теон. „Мой. И победата ще е моя, а след време — и короната.“ — Аз лично ще поведа щурма, ако благоволите. За награда ще ви помоля да ми дарите Скалата на Кастърли за свое седалище, след като го отнемем от Ланистърови. — Със Скалата щеше да може да държи Ланиспорт и златните земи на запад. А това щеше да означава богатство и власт, за каквито Грейджой не бяха и сънували.

— Много щедро се възнаграждаваш за едно хрумване и няколко надраскани реда. — Баща му отново прочете писмото. — Вълчото пале нищо не казва за награда. Само че ти говориш от негово име, а аз трябва да слушам, и да му дам своите платна и мечове, а в замяна той ще ми даде корона. — Кремъчните му очи се вдигнаха и срещнаха погледа на сина му. — Той ще ми даде корона — повтори той, по-рязко.

— Лош подбор на думите. Смисълът е, че…

— Смисълът е в това, което е казано. Момчето ще ми даде корона. А това, което се дава, може да се отнема. — Лорд Бейлон хвърли писмото в мангала върху верижката. Пергаментът се сви, почерня и пламна.

Теон се стъписа.

— Полудял ли сте?

Баща му го зашлеви с все сила.

— Дръж си езика! Вече не си в Зимен хребет, а аз не съм Роб Момчето, за да ми говориш така. Аз съм Грейджой, Лордът Жътвар на Пайк, кралят на Солта и скалата, Синът на Морския вятър, и никой няма да ми дава корона. Аз плащам желязната цена. Аз ще взема короната си, както Урон Червената ръка преди пет хиляди години.

Теон отстъпи, стъписан от внезапния гняв на баща си.

— Вземи си я тогава — процеди през зъби. Бузата му пламтеше. — Наречи се крал на Железните острови, все едно им е… докато не свършат войните и победителят не се огледа и не забележи стария глупак, кацнал на каменния си бряг с желязна корона на главата.

Лорд Бейлон се засмя.

— Добре. Поне не си страхливец. Не повече, отколкото аз съм глупак. Мислиш ли, че събирам корабите си, за да гледам как се клатят на котва? Смятам да изкова кралството си с огън и меч… но не от запад и не по нареждане на крал Роб Момчето. Скалата на Кастърли е твърде яка, а лорд Тивин — твърде хитър. Да, Ланиспорт можем да вземем, но няма да го удържим. Не. За друга слива съм гладен… не толкова сочна и сладка, но виси, презряла и непазена.

„Къде?“ — щеше да попита Теон, но разбра.

Дотраките нарекоха кометата „шиерак кия“, Кървавата звезда. Старците мърмореха, че предвещавала зло, но Денерис Таргариен я видя най-напред в нощта, когато изгори хал Дрого, нощта, в която се събудиха нейните дракони. „Възвестява идването ми — казваше си тя, загледана в нощното небе с почуда в сърцето. — Боговете я пратиха да ми сочи пътя.“

Но когато изложи мислите си с думи, слугинята й Дорея захлипа.

— Натам лежат червените земи, халееси. Мрачно и страшно място, казват ездачите.

— Пътят на кометата е пътят, по който трябва да вървим — настоя Дани… макар че всъщност това беше единственият отворил се пред нея път.

Не смееше да свърне на север по огромния тревен океан, който наричаха Дотракското море. Първият халазар, който срещнеха, щеше да погълне дрипавата им сбирщина, да избие воините и да зароби останалите. Земите на Агнешките хора на юг от реката също бяха затворени за тях. Твърде малко бяха, за да се защитят дори срещу невойнствения народ, а лазарийн нямаха основания да хранят обич към тях. Можеше да удари надолу по реката към пристанищата на Мийрийн, Юнкаи и Ащапор, но Ракаро я предупреди, че халазарът на Поно е поел по този път, водейки хиляди пленници, за да ги продаде на пазарищата за плът, зейнали като отворени рани покрай Робския залив.

— Защо трябва да се боим от Поно? — бе възразила Дани. — Той беше ко на Дрого и винаги говореше кротко с мен.

— Ко Поно говореше кротко с вас — каза сир Джора Мормон. — Хал Поно ще ви убие. Той пръв остави Дрого. С него тръгнаха десет хиляди воини. Вие имате сто.

„Не — помисли Дани. — Имам четирима. Останалите са жени, стари и болни хора, и момчета, чиито коси още не са сплетени.“

— Имам драконите — посочи тя.

— Пилета — каза сир Джора. — Едно замахване с аракх и край с тях, макар че Поно сигурно ще предпочете да ги вземе за себе си. Вашите драконови яйца бяха по-ценни от рубини. Един жив дракон цена няма. В целия свят са само три. Всеки, който ги види, ще ги поиска, моя кралице.

— Те са мои — отвърна му тя с ярост.

Бяха се родили от вярата и нуждата й, даде им се живот със смъртта на съпруга й, на неродения й син и на майги Мирри Маз Дуур. Дани бе влязла в пламъците, докато се излюпваха, и те бяха пили мляко от подутите й гърди.

— Никой няма да ми ги отнеме, докато съм жива.

— Срещнете ли хал Поно, няма да живеете дълго. Нито хал Джако, или който и да е от останалите. Трябва да тръгнете натам, където тях ги няма.

Дани го беше посочила за първия рицар на кралската си гвардия… и когато мрачният съвет на Мормон и поличбите се съчетаха, посоката на пътя й се проясни. Тя свика хората си и яхна сребърната си кобила. Косата й бе изгоряла в кладата на Дрого, така че слугините й я облякоха в кожата на хаккар, убит от Дрого, белия лъв на Дотракското море. От страховитата му глава стана гугла, покрила голия й череп, а от кожата — наметало, покрило раменете и гърба й. Драконът с кремавожълтия цвят впи острите си черни нокти в лъвската грива и нави опашката си около ръката й, а сир Джора зае обичайното си място до нея.

— Следваме кометата — каза Дани на своя халазар. След като бе изречено, никой не вдигна глас да възрази. Доскоро бяха народът на Дрого, но вече бяха нейни. „Неизгоримата“ я наричаха и „Майката на драконите“. Думата й беше техният закон.

Яздеха нощем, а денем търсеха заслон от слънцето под шатрите си. Скоро Дани разбра колко верни са думите на Дорея. Немилостива беше тази земя. Оставяха диря от мъртви и умиращи коне по пътя си, защото Поно, Джако и другите бяха взели най-добрите от хергелетата на Дрого, оставяйки на Дани старите и дръгливите, болните и изтощените, недъгавите и своенравни животни. Същото беше и с хората. „Слаби са — казваше си тя, — затова аз трябва да бъда силата им. Не бива да показвам страх, нито слабост, нито съмнение. Колкото и уплашено да е сърцето ми, когато се взрат в лицето ми, трябва да виждат само кралицата на Дрого.“ Чувстваше се много по-стара от четиринадесетте си години. Дори да беше била момиче някога, това време бе отминало безвъзвратно.