Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Тя кимна.

— Разбирам.

— Ще трябва да бъдете смела и силна… и търпелива, търпелива най-вече.

— Ще бъда — обеща тя, — но… моля ви… направете го колкото може по-скоро. Страх ме е…

— И мен — каза с вяла усмивка сир Донтос. — А сега трябва да си вървите преди да са усетили, че ви няма.

— Няма ли да дойдете с мен?

— По-добре никога да не ни виждат заедно.

Санса кимна, направи една крачка… и се обърна рязко, плахо, и леко го целуна по бузата със затворени очи.

— Мой Флориан — прошепна тя. — Боговете чуха молитвата ми.

Понесе се по речния бряг, покрай малката кухничка и свинарника, забързаните й стъпки се приглушиха от квиченето на шопарите в кочините. „У дома — помисли Санса, — у дома, той ще ме отведе у дома, той ще ме спаси, моят Флориан.“ Песните за Флориан и Джонквил бяха любимите й. „И Флориан е бил сърдечен като него, макар и не толкова стар.“

Тичаше презглава по витото стълбище, когато някой изникна от скрития праг, Санса се блъсна в него и се олюля. Железни пръсти я стегнаха за кръста преди да падне и един плътен глас изхриптя в ушите й:

— Търкалянето по стъпалата е дълго, птиченце. И двама ни ли искаш да убиеш? — Гласът му стържеше като трион по камък. — Сигурно го искаш.

„Хрътката!“

— Не, милорд. Простете. Никога не бих могла… — Санса извърна очи, но беше късно, беше видял лицето й. — Моля ви, пуснете ме, боли ме.

— И защо птиченцето на Джоф е полетяло по серпентината в тъмна доба? — Санса не му отвърна и той я разтърси. — Къде беше?

— В г-гората на б-боговете, милорд — промълви тя, без да смее да го лъже. — Молех се… молех се за баща ми и… за краля, молех се да е жив и здрав.

— Мислиш, че съм толкова пиян, та да повярвам на това? — Пусна ръбата й, леко се олюля, ивици от светлина и мрак зашариха по ужасното му изгорено лице. — Изглеждаш почти жена… лице, гърдички, вече си и по-висока, почти… ех, но все още си едно малко глупаво момиченце, нали? Все си пееш песничките, на които са те учили… ще ми изпееш и на мен песничка, нали? Хайде. Изпей ми я. Някоя песен за рицари и прелестни девици. Ти обичаш рицарите, нали?

Плашеше я.

— И-истинските рицари, милорд.

— Истинските рицари — повтори той с подигравка. — И не съм толкова лорд, колкото рицар. Трябва ли да ти го набия в главата? — Клегейн залитна и едва не падна. — Богове, прекалих с виното. Ти обичаш ли вино, птиченце? Истинско вино? Кана горчиво червено, тъмно като кръв, това му трябва на един мъж. Или жена. — Засмя се хрипливо и поклати глава. — Пиян съм като псе, проклет да съм. Ела сега. Да те приберем в клетчицата, птиченце. Аз ще те заведа. Цяла-целеничка за краля да те опазя. — Хрътката я бутна напред с непривична нежност и тръгна след нея по стъпалата. Беше потънал в мрачно мълчание, сякаш забравил, че е с него.

Когато стигнаха Стегата на Мегор, тя се уплаши като видя, че мостът се пази вече от сир Борос Блънт. Високият му бял шлем се завъртя, щом чу стъпите им. Санса трепна и се присви от погледа му. Сир Борос беше най-лошият от Кралската гвардия, грозен мъж със зъл нрав, вечно навъсен и сърдит.

— От тоя няма какво да се боиш, момиче. — Хрътката сложи тежката си длан на рамото й. — Колкото и да се ежи, от крастава жаба тигър не става.

Сир Борос вдигна забралото си.

— Сир, къде…

— Майната ти с твоето сир, Борос. Ти си рицарят, не аз. Аз съм кралското псе, запомни го.

— Кралят търсеше псето си преди малко.

— Псето му пиеше. Беше ваш ред да го пазите, сир. Вие и другите ми братя.

Сир Борос се обърна към Санса.

— Вие защо не сте в покоите си в този късен час, лейди?

— Ходих в гората на боговете, за да се помоля за спасението на краля. — Лъжата този път прозвуча по-добре, почти искрено.

— Очакваш да спи при целия този шум? — каза Клегейн. — За какво беше тази врява?

— Глупци при портата — изсумтя сир Борос. — Нечий развързан език пуснал мълвата за сватбен пир за Тирек и на тези нещастници им бръмнало в главите, че може и тях да поканят. Негова милост извърши набег и ги пръсна.

— Храбрец — процеди Клегейн.

„Ще видим колко ще е храбър, когато се изправи пред брат ми“ — помисли Санса. Хрътката я придружи по моста. Докато се изкачваха по стръмното стълбище, тя заговори:

— Защо позволявате на хората да ви наричат „псе“? Не давате на никого да ви нарече рицар.

— Обичам псетата повече от рицарите. Бащата на баща ми е бил кучкар на Скалата. В една есенна година лорд Титос се озовал между една лъвица и плячката й. Не й пукало на лъвицата, че е символът на Ланистър. Лъвицата разкъсала коня на милорд и щяла да подхване и него, но дошъл дядо ми с псетата си. Три от тях загинали, докато я прогонят. Дядо ми изгубил единия си крак, затова Ланистър го обезпечил със земи и кула, а сина му взел за скуайър. Трите кучета на нашето знаме са трите, които загинали, върху жълтото на есенната трева. Едно псе ще умре за теб, но никога няма да те излъже. И винаги ще те гледа в лицето. — Хвана я под челюстта, повдигна брадичката й, пръстите му я стиснаха и я заболя. — А това не е по силите на малките птиченца, нали? Така и не получих песента си.

— Аз… знам една за Флориан и Джонквил.

— Ха! Флориан и Джонквил? Един глупак и неговата трътка. Спести ми я. Но някой ден ще изтръгна песничка от теб, все едно дали го искаш, или не.

— Ще ви я изпея на драго сърце.

Сандор Клегейн изсумтя.

— Какво сладурче, а как лошо лъже. Кучето, знаеш ли, подушва лъжата. Огледай се и помириши добре. Тук е пълно с лъжци… и всеки от тях е по-добър от теб.

АРЯ

Когато се покатери чак на най-високия клон, Аря успя да зърне комините, надничащи зад дърветата. По брега на езерото, до малкото вливащо се в него поточе се виждаха скупчени сламени покриви и дървен кей, протягащ се във водата до една ниска дълга постройка, покрита с каменни плочи.

Тя се изпъна още напред и клонът се огъна от тежестта й. На кея нямаше привързани лодки, но се виждаха тънките струйки дим, виещи се над няколко комина, и част от фургон, показващ се зад една конюшня.

„Тук има някой.“ Аря прехапа устна. Всички други места, на които се бяха натъквали, се оказваха празни и запустели. Ферми, села, замъци, септи, плевници — все едно. Което ставаше за горене, Ланистърите го бяха изгорили; което можеше да мре, бяха го избили. Където бяха могли, бяха подпалили дори горите, макар че листата още бяха зелени и мокри от скорошните дъждове и пожарите не се бяха разпространили.

— И езерото щяха да подпалят, ако можеха — бе казал Джендри и Аря знаеше, че е прав. В нощта на бягството им пламъците от горящото градче блестяха толкова ярко над водата, че сякаш езерото наистина беше пламнало.

Когато най-сетне на следващата нощ събраха кураж да се промъкнат обратно в руините, не беше останало нищо освен почернели камъни, кухите коруби на опожарените къщи и трупове. Тук-там още се вдигаха на тънки струи пушеци от пепелта. Горещата баница ги умоляваше да не се връщат, а Ломи ги нарече глупаци и ги прокълна дано сир Амори да ги хване и да избие и тях, но когато стигнаха твърдината, Лорч и хората му вече си бяха отишли. Завариха портите разбити, стените отчасти сринати, а вътрешността — затрупана с непогребани мъртъвци. Само един поглед беше достатъчен за Джендри.

— Всички са избили — каза той. — А и кучета са идвали след тях.

— Или вълци.

— Кучета, вълци — все едно. Тук всичко е свършило.

Но Аря не пожела да тръгне, докато не намериха Йорен. „Не биха могли точно него да убият“, казваше си, много корав и як беше, и освен това — брат от Нощния страж. Каза го и на Джендри, докато търсеха из труповете.

Ударът с брадва, който го бе убил, беше разцепил черепа му на две, но голямата раздвоена брада не можеше да е на друг, нито дрипата, кърпена, протрита и толкова избеляла, че изглеждаше повече сива, отколкото черна. Сир Амори Лорч не се беше погрижил за своите мъртъвци повече, отколкото за убитите от него, и телата на войниците на Ланистър лежаха струпани недалече от трупа на Йорен. Аря се зачуди колко ли от тях са платили с живота си, докато са се мъчили да го надвият.

66
{"b":"283604","o":1}