„Щеше да ме отведе у дома“ — помисли си Аря, докато копаеха дупка за стареца. Твърде много бяха мъртъвците, за да погребат всички, но Йорен поне трябваше да получи гроб, бе настояла тя. „Щеше да ме заведе цяла-целеничка у дома, той ми обеща.“ Едната й половина искаше да заплаче. Другата — да го изрита с яд.

Джендри се беше сетил за кулата на местния лорд и за тримата, които Йорен бе пратил, за да я заемат. Оказа се, че те също били нападнати, но кръглата кула имаше само един вход на втория кат — врата, до която се стигаше със стълба. След като я бяха издърпали навътре, хората на сир Амори не бяха могли да се доберат до тях. Ланистърови бяха струпали сухи храсти около основата и ги бяха подпалили, но камъкът нали не гори, а Лорч нямал търпение да ги подлага на обсада, докато измрат от глад. Кътджак отвори вратата при вика на Джендри и когато Курц каза, че е по-добре да тръгнат на север вместо да се връщат назад, Аря се вкопчи в надеждата, че все пак може да стигнат до Зимен хребет.

Е, това селце не беше Зимен хребет, но сламените му покриви обещаваха топлина и подслон, и може би дори храна, стига да бяха достатъчно смели да рискуват. „Освен ако Лорч не е тук. Той има коне — могъл е да стигне по-бързо от нас.“

Дълго гледа от дървото, с надеждата, че ще види нещо: човек, кон, знаме някакво, каквото и да е, стига да й помогне да разбере какво става тук. На няколко пъти като че ли зърна някакво движение, но постройките бяха толкова далече, че не можеше да е сигурна. Веднъж съвсем ясно чу конско цвилене.

Във въздуха беше пълно с птици. Врани предимно. Отдалече изглеждаха не по-големи от мухи, кръжаха и пляскаха с криле над сламените покриви. На изток Окото на боговете бе като лист изковано от слънцето синьо, изпълнило половината свят. Понякога, докато се придвижваха бавно покрай тинестия бряг (Джендри не даваше и дума да се спомене за пътища и дори Горещата баница и Ломи бяха съгласни с това), Аря имаше чувството, че езерото я вика. Искаше й се да скочи в тези кротки сини води, отново да се почувства чиста, да поплува, да попляска и да се попече на слънце. Но не смееше да свали дрехите си, след като другите щяха да я видят, не смееше дори да ги изпере. В края на деня често присядаше на някоя скала и топваше крака в прохладната вода. Най-накрая беше захвърлила изпокъсаните си и прогнили обуща. Отначало й беше трудно да ходи боса, но после пришките се бяха спукали, раните зараснаха и петите й загрубяха като щавена кожа. Тинята беше приятна между пръстите й, харесваше й досегът с топлата пръст под стъпалата й.

На север се виждаше някакво малко гористо островче. А на тридесетина разкрача от брега над водата се плъзгаха три черни лебеда, така изящно… никой не беше им казал, че е дошла войната и не ги интересуваха нито опожарените селища, нито изкланите хора. Тя се загледа в тях с копнеж. Едната й половина искаше да е лебед. Другата — да изяде някой от тях. Беше закусила с каша от жълъди и шепа бръмбари. Свикне ли човек с тях, бръмбарите не са толкова лоши. Червеите бяха много по-лоши, но не колкото болката в корема след няколко дни глад. Да се намерят бръмбари и други пълзящи гадини не беше трудно, стига да поразриташ камъните. Аря беше яла веднъж бръмбар като малка, само за да накара Санса да писне от ужас, така че не я беше страх да изяде още някой. Невестулката също не я беше страх, но Горещата баница повърна бръмбара, който се опита да глътне, а Ломи и Джендри дори не искаха да опитат. Предния ден Джендри беше хванал една жаба и си я раздели с Ломи, а няколко дни преди това Горещата баница намери трънки и опоска целия храст, но иначе я караха предимно на вода и жълъди. Курц им показа как да ги мачкат с камъни, докато се получи каша. Вкусът беше ужасен.

Съжаляваше, че джебчията умря. Той знаеше повече за гората от всички други, но го беше улучила една стрела в рамото, докато дърпал стълбата в кулата. Тарбър беше намазал раната с кал и лишеи от езерото и ден-два Курц се кълнеше, че изобщо не го боли, макар че плътта по гърлото му започна да посинява, а надолу от брадичката чак до гърдите му плъзнаха гнойни мехури. След това една заран не намери сили да стане, а на следващата издъхна.

Затрупаха го с камъни и Кътджак поиска меча и ловния му рог, а Тарбър си взе лъка, ботушите и ножа му. Когато заминаха, му бяха взели всичко. Отначало помислиха, че просто са отишли да хванат някой дивеч и че скоро ще се върнат с плячка, за да се нахранят всички. Но чакаха и чакаха, докато накрая Джендри не ги накара да продължат. Сигурно Тарбър и Кътджак бяха решили, че имат по-голям шанс да оцелеят, ако се отърват от окаяните сирачета, за които трябваше да се грижат. Сигурно щяха да могат, но от това омразата й, че са я оставили, не ставаше по-малка.

Под дървото Горещата баница излая като куче. Курц им беше казал да използват животински звуци за сигнали. Стар номер при уличните крадци. Но беше умрял преди да ги е научил как да издават звуците. Птичият зов на Баницата беше ужасен. Кучешкото го докарваше малко по-добре, но не много.

Аря скочи от високия клон на по-долния, изпънала ръце настрани, за да запази равновесие. „Танцуващият по водата никога не пада.“ Пръстите й се свиха около клона и тя направи няколко стъпки, после скочи на по-дебелия клон долу, протегна ръце и се хвана. Кората жулеше пръстите й и издраска стъпалата й. Тя се спусна бързо и скочи от последните шест стъпки, като се превъртя на кълбо.

Джендри й подаде ръка да се изправи.

— Дълго се задържа горе. Успя ли да видиш нещо?

— Рибарско селце, съвсем малко, на север по брега. Преброих двайсет и шест сламени покрива и един с плочи. Видях и част от някакъв фургон. Там трябва да има хора.

Чула гласа й, Невестулката пропълзя от храсталаците. Ломи я бе нарекъл така. Твърдеше, че приличала на невестулка, което не беше вярно, но не можеха да продължават да я наричат „Плачещото момиче“, след като бе престанала да плаче. Устата й беше оцапана. „Дано не е яла пак кал“ — помисли Аря.

— Хора видя ли? — попита Джендри.

— Само покриви — призна Аря. — Но някои от комините пушеха, а чух и цвилене на кон. — Невестулката обгърна краката си с ръце и се сви. Напоследък това правеше.

— Ако има хора, значи има храна — каза Баницата високо. Джендри все му повтаряше да говори по-тихо, но не помагаше. — Може да ни дадат.

— Може и да ни убият — каза Джендри.

— Не и ако се предадем — каза обнадежден Баницата.

— Сега говориш точно като Ломи.

Ломи Зелените ръце седеше опрял гръб между два големи камъка под един стар дъб. При битката в укреплението беше улучен от копие в левия прасец. В края на втория ден започна да куцука, подпирайки се на рамото на Джендри, а сега вече не можеше и това. Бяха насекли клони и изплетоха носилка, но беше бавно, трудно беше да го носят, а и той хленчеше при всяко подрусване.

— Трябва да се предадем — каза той. — Точно това трябваше да направи Йорен. Трябваше да отвори портите, както ни казаха.

На Аря й беше писнало от непрестанните хленчения на Ломи как Йорен трябвало да се предаде. Само за това говореше, докато го носеха, както и за крака си и за празния си корем.

Горещата баница се съгласи.

— Ама те казаха на Йорен да отвори портите, казаха му в името на краля. Човек трябва да прави каквото му кажат, щом е в името на краля. Всичко стана заради този вонящ старец. Ако се беше предал, щяха да ни оставят на мира.

Джендри се намръщи.

— Рицарите и господарчетата се пленяват едни други и си взимат откупи, но за такива като нас не им пука дали ще се предадем, или не. — Обърна се към Аря. — Друго какво видя?

— Щом е рибарско село, може да ни продадат риба — каза Горещата баница. Езерото гъмжеше от риба, но нямаха с какво да я ловят. Аря се беше опитала с ръце, както го правеше Кос, но рибата се оказа по-бърза от гълъбите, а водата лъжеше очите й.

— За риба не знам. — Аря опипа сплъстената коса на Невестулката и помисли дали няма да е по-добре да я отреже. — По водата има врани. Нещо умряло има там.