— Риба ще е, изхвърлена на брега — каза Горещата баница. — Щом враните могат да я ядат, бас държа, че и ние ще можем.

— Трябва да хванем малко врани, тях можем да ядем — намеси се Ломи. — Можем да си напалим огън и да ги изпечем като пилета.

Намръщеше ли се, Джендри изглеждаше много свиреп. Брадата му беше пораснала черна и трънлива.

— Казах, никакъв огън.

— Ломи е гладен — проплака Баницата. — И аз също.

— Всички сме гладни — каза Аря.

— Ти не си — сопна й се от земята Ломи. — Вониш на червеи.

Аря за малко щеше да го изрита по раната.

— Казах ти, мога и за теб да изровя червеи, стига да искаш.

Ломи изкриви лице.

— Ако не беше този мой крак, щях да ни хвана глигани.

— Глигани! За да убиеш глиган, ти трябва глиганско копие, коне и кучета, и хора, които първо да ти изкарат глигана. — Баща й беше ловил глигани във Вълчия лес с Роб и Джон. Веднъж дори взе и Бран, но Аря — никога, макар да беше по-голяма от Бран. Септа Мордейн каза, че ловът на глигани не е за изискани дами, а майка й само обеща, че като порасне, може да й разреши да си има свой ловен сокол. Сега беше пораснала, но ако имаше сокол, сигурно щеше да го изяде.

— Ти пък какво разбираш от лов на глигани? — каза Горещата баница.

— Повече от теб.

Джендри нямаше настроение да слуша спора им.

— Хайде млъкнете и двамата. Трябва да помисля какво да правим. — Когато се наложеше да помисли, винаги изглеждаше, сякаш нещо много го е заболяло.

— Да се предадем — каза Ломи.

— Казах вече да спреш с това „да се предадем“. Дори не знаем кой е там. Сигурно можем да си откраднем храна.

— Ломи можеше да открадне, ако не беше кракът му — каза Горещата баница. — Той беше крадец в града.

— Лош крадец — каза Аря, — иначе нямаше да се остави да го хванат.

Джендри примижа към слънцето.

— Вечерта е най-подходящото време да се промъкнем. Като притъмнее, ще ида да огледам.

— Не, аз ще ида — заяви Аря. — Ти вдигаш много шум.

Той я изгледа свирепо и каза:

— Двамата ще отидем.

— Трябва да иде Ари — каза Ломи. — Той е по-ловък от теб.

— Казах, двамата отиваме.

— Но ако не се върнете, какво ще стане? Горещата баница не може да ме носи сам, знаеш, че не може…

— А освен това има и вълци — каза Горещата баница. — Снощи ги чух, докато пазех. Виеха някъде наблизо.

Аря също ги беше чула. Беше спала под клоните на един бряст, но воят им я бе събудил. Остана будна цял час, слушаше ги и тръпки лазеха по гърба й.

— А ти няма да ни дадеш да си запалим огън поне да ни пази от вълците — оплака се Баницата. — Не е честно да ни оставите така на вълците.

— Никой няма да ви остави — каза с досада Джендри. — Ломи има копие, ако дойдат вълци, а ти ще си с него. Ще отидем само да огледаме и толкова. Веднага се връщаме.

— Които и да са, трябва да им се предадете — изхленчи Ломи. — Трябва ми някакъв мехлем за крака, много ме боли.

— Ако видим мехлем за крака ти, ще го донесем — каза Джендри. — Ари, да тръгваме. Искам да се приближим преди да е залязло слънцето. Баница, ти дръж Невестулката тук, да не тръгне след нас.

— Предния път ме ритна.

— Аз тебе ще те ритна, ако не я задържиш тук. — Без да чака отговор, Джендри нахлупи шлема си и тръгна.

Аря трябваше да притичва, за да не изостане. Джендри беше с пет години по-голям от нея и с една стъпка по-висок, при това дългокрак. Известно време той продължи мълчаливо, явно ядосан, и вдигаше много шум. Но накрая спря и каза:

— Мисля, че Ломи ще умре.

Аря не се изненада. Курц бе умрял от раната си, а той беше много по-силен от Ломи. Когато дойдеше нейният ред да го носи, Аря усещаше колко топла е кожата му, усещаше и миризмата на гнило от крака му.

— Може би ако намерим майстер…

— Майстери човек може да намери само в замъци, а дори и да намерим, едва ли ще си цапа ръцете с такива като Ломи. — Джендри се приведе под един нисък клон.

— Не е вярно. — Беше убедена, че майстер Лувин ще помогне на всеки, който потърси помощта му.

— Ще умре, и колкото по-скоро, толкова по-добре за останалите. Би трябвало просто да го оставим, както сам казва. Ако беше ранен някой от нас двамата, знаеш, че той щеше да ни остави. — Спуснаха се в едно стръмно дере и се изкатериха от другата страна, хващайки се за корените. — Омръзна ми да го нося и ми омръзнаха приказките му да се предадем. Ако можеше да се държи на крака, щях да му избия зъбите. Ломи за никого не е от полза. Това плачещо момиче също.

— Ти Невестулката я остави. Тя просто е уплашена и гладна. — Аря се обърна, но този път поне момичето не се мъкнеше след тях. Горещата баница, изглежда, я държеше здраво, както му бе заповядал Джендри.

— Няма полза от нея — опъна се Джендри. — От нея, както и от Баницата и от Ломи. Само ни бавят и накрая заради тях ще ни убият. Ти единствена от цялата тази сган ставаш за нещо. Макар че си момиче.

Аря замръзна на място.

— Не съм момиче!

— Момиче си. Да не мислиш, че съм тъп като тях?

— Не, по-тъп си и от тях. Нощният страж не взима момичета, това го знаят всички.

— Вярно е. Не знам защо Йорен те взе, но сигурно е имал някаква причина. Все пак си момиче.

— Не съм!

— Тогава извади си патката и се изпикай. Хайде.

— Не ми се пикае. Ако ми се пикаеше, щях да я извадя.

— Лъжеш. Не можеш да си извадиш патката, защото нямаш. Не го забелязах отначало, нали бяхме трийсетима, но ти винаги ходиш настрана зад дърветата да пуснеш вода. Няма да видиш Баницата да прави така, нито мен. Щом не си момиче, трябва да си евнух.

— Ти си евнух!

— Знаеш, че не съм. — Джендри се усмихна. — Искаш ли да си извадя патката и да ти го докажа? Аз нямам какво да крия.

— Имаш — изломоти Аря отчаяна да се измъкне от въпроса с патката, дето я нямаше. — Онези златни плащове търсеха теб в хана, а ти така и не поиска да ни кажеш защо.

— Де да знаех. Мисля, че Йорен знаеше, но така и не ми каза. Но защо мислиш, че търсеха и теб?

Аря прехапа устна. Помнеше какво й беше казал Йорен в деня, в който я спипа за косата. „Тая пасмина, половината ще те предадат на кралицата преди да са се изплюли, заради едно опрощение и няколко сребърника отгоре. Другата половина ще направят същото, само дето първо ще те изнасилят.“ Само че Джендри беше различен, кралицата търсеше и него.

— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш — отвърна тя примирено.

— Щях да ти кажа, ако знаех, Ари… всъщност ти така ли се казваш, или си имаш момичешко име?

Аря изгледа сърдито един корен в краката си. Съзнаваше, че с преструвките е свършено. Джендри знаеше, а тя нямаше нищо в гащите си, за да го убеди в противното. Можеше или да извади Игла и да го убие на място, или да му се довери. Не беше сигурна, че ще може да го убие, дори да се опиташе — той също имаше меч, а и беше много по-силен. Оставаше й само истината.

— Ломи и Горещата баница не бива да го узнаят — каза тя.

— Няма да го узнаят — закле се той. — Поне от мен.

— Аря. — Вдигна очи и го погледна. — Името ми е Аря. От дома Старк.

— От дома… — Помълча малко, докато го възприеме. — Ръката на краля се казваше Старк. Онзи, дето го убиха като изменник.

— Той не беше изменник. Беше баща ми.

Джендри се ококори.

— Затова значи смяташе, че…

Тя кимна.

— Йорен ме водеше в Зимен хребет.

— Аз… но тогава ти си знатна и… ще станеш лейди…

Аря погледна опърпаните си дрехи и босите си крака, напукани и целите в мазоли. Погледна мръсното под ноктите си, почернелите кели по лактите си, драскотините по ръцете си. „Септа Мордейн не би ме познала дори. Санса може би, но ще се престори, че не ме познава.“

— Майка ми е лейди, както и сестра ми, но аз никога не съм била лейди. И няма да стана.

— Била си. Ти си дъщеря на лорд и си живяла в замък, нали? И… о богове, но аз… — Изведнъж Джендри се обърка, почти се уплаши. — Всичко това за патките, не трябваше изобщо да го казвам. И съм пикал пред теб, и всичко… Аз… моля ви за извинение, милейди.