— Я престани! — изсъска му Аря. Подиграваше ли й се?

— Имам все някакво възпитание, милейди — каза упорит както винаги Джендри. — Когато в работилницата дойдеха знатни момичета с бащите си, майсторът ми казваше, че трябва да коленича и да говоря само когато ми заговорят, и да ги наричам „милейди“.

— Ако започнеш да ми викаш „милейди“, дори и Горещата баница ще го забележи. И ще е по-добре да продължиш да пикаеш, както досега.

— Както заповяда милейди.

Аря го шибна в гърдите с две ръце. Той се спъна в един камък и тупна по задник на земята.

— Що за господарска дъщеря си ти? — изсмя се той.

— Такава! — Аря го изрита в хълбока, но това само го разсмя още повече. — Смей се колкото си щеш. Аз ще ида да видя кой е в селото. — Слънцето вече се беше скрило под дърветата; здрачът скоро щеше да се спусне над тях. Този път Джендри трябваше да забърза след нея. — Това надушваш ли го? — попита тя.

Той подуши във въздуха.

— Гнила риба?

— Знаеш, че не е.

— А ти внимавай. Аз ще обиколя откъм запад. Виж дали има някакъв път. Трябва да има, щом си видяла фургон. Ти хвани по брега. Ако ти потрябва помощ, излай като куче.

— Това е тъпо. Ако ми потрябва помощ, ще извикам „помощ“. — Тя побягна безшумно по меката трева. Когато погледна през рамо, той я гледаше с онзи болезнен израз, показващ, че мисли. „Сигурно си мисли, че не би трябвало да позволи на милейди да ходи да краде храна.“ Аря просто знаеше, че отсега нататък ще се държи глупаво.

Когато се приближи до селото, миризмата се усили. Не й миришеше на гнила риба. Вонята беше по-силна и по-гнусна. Нослето й се сбръчка.

Където дърветата оредяваха, се промъкваше през храсталаците тиха като сянка. На всеки няколко крачки спираше да се ослуша. Третия път чу коне, както и мъжки глас. А миризмата стана още по-лоша. „Миризма на мъртвец, това е.“ Беше я мирисала преди, покрай Йорен и другите.

Южно от селото растеше гъста горичка калина. Докато стигне до нея, дългите сенки на залеза почнаха да чезнат и излязоха светулки. Зад високите храсти виждаше сламените покриви. Промъкна се още напред, стигна до някакъв ров и пропълзя по корем, съвсем скрита, докато не видя от какво идва миризмата.

До кротко приплясващите води на Окото на боговете бяха вдигнали груба бесилка и по дългата редица стълбове с въжени клупове висяха останки от хора, с оковани във вериги крака, а враните кълвяха плътта им и прехвърчаха от труп на труп. На всяка врана се падаха по стотина мухи. Когато вятърът духна откъм езерото, най-близкият труп леко се завъртя на клупа. Враните бяха изкълвали повечето от лицето му и още нещо го кълвеше, нещо по-голямо. Гърлото и гърдите бяха разкъсани и на мястото на разпрания корем се виждаха лъскави черва и късове раздърпана плът. Едната ръка беше откъсната направо от рамото; Аря видя костите на няколко стъпки от тялото, нащърбени от клюновете на гладните птици и очистени от месото.

Накара се насила да погледне другия до него, и после другия отвъд него, и по-нататък, повтаряйки си, че е твърда като камък. Все трупове, така разкъсани и изгнили, че й трябваше време, докато осъзнае, че са били съблечени преди да ги обесят. Не приличаха на голи хора; почти не приличаха на хора. Враните бяха изяли очите им, а и лицата им. От шестия в дългата редица не беше останало нищо освен единия крак, още вързан във веригата — и се полюшваше с всеки полъх на вятъра.

„Страхът сече по-дълбоко от мечовете.“ Мъртъвците не можеха да я наранят, но онези, които ги бяха убили, можеха. Далече зад бесилката стояха двама мъже в плетени ризници, подпрени на копията си пред дългата ниска постройка край водата, онази с каменните плочи на покрива. В калната земя пред нея имаше забити два пилона и на всеки от дървените пръти висеше знаме. Едното изглеждаше червено, а другото — по-светло, бяло или жълто може би, но и двете бяха провиснали унило в безветрения сумрак и тя не можеше да е сигурна, че червеното е пурпурът на Ланистър. „Не е нужно да виждам лъва, достатъчни са мъртъвците, кой друг може да е освен Ланистър?“

И тогава се чу вик.

Двамата копиеносци се извърнаха към вика и се появи трети, който буташе пред себе си пленник. Беше вече много тъмно, за да се видят лицата им, но пленникът носеше лъскав стоманен шлем и когато Аря видя рогата, разбра, че е Джендри. „Ах, ти, глупав глупав глупав ГЛУПАВ!“ — помисли тя. Искаше й се да го ритне.

Пазачите говореха високо, но бяха твърде далече, за да различи думите им, особено при това пърхане и грачене на враните наблизо. Един от копиеносците смъкна шлема от главата на Джендри и го попита нещо, но отговорът, изглежда, не му хареса, защото го удари през лицето с дръжката на копието си и го събори на земята. Онзи, който го бе заловил, го изрита, докато вторият копиеносец опитваше на главата си шлема с формата на бича глава. Накрая го изправиха и го подкараха към склада. Щом отвориха тежките дървени врати, навън изхвърча някакво момче, но един от пазачите го сграбчи за ръката и го повлече обратно. От сградата се чу хлипане и после — писък, толкова силен и пълен с болка, че Аря прехапа устна.

Стражите бутнаха Джендри и момчето вътре и залостиха вратата. Точно тогава лъхна въздишката на вятъра откъм езерото и знамената се размърдаха и се надигнаха. Едното на високия пилон беше със златния лъв, както Аря се боеше. На другото се виждаха три тичащи черни фигури по жълто като масло поле. Кучета, помисли тя. Беше ги виждала тези кучета, но къде?

Все едно. Единственото важно сега беше, че бяха хванали Джендри. Нищо, че наистина беше опърничав и глупав, трябваше да го измъкне. Чудеше се само дали знаят, че кралицата го иска.

Единият от стражите свали шлема си и нахлузи на главата си този на Джендри. Това я ядоса, но знаеше, че не може да направи нищо, за да го спре. Стори й се, че чу нови писъци от вътрешността на дългата постройка, но бяха приглушени от дебелите стени и не беше сигурна.

Задържа се достатъчно дълго и видя смяната на стражата, а покрай това — и много други неща. Идваха и си отиваха други мъже. Водеха конете си до потока на водопой. От гората се върна ловна група, — носеха на прът убита сърна. Тя ги погледа как я изкормиха и след това накладоха огън от другата страна на потока, и миризмата от печащото се месо странно се смеси с вонята на гнила леш. Празният й корем изръмжа и тя се уплаши, че ще повърне. Очакваната храна изкара още мъже от къщите, почти всички облечени в опърпани плетени ризници и кожа. Когато сърната се изпече, отнесоха най-добрите късове в една от къщите.

Аря реши, че тъмното ще й позволи да пропълзи и да освободи Джендри, но пазачите запалиха факли. Някакъв скуайър занесе на двамата пазачи пред дървената врата месо, а след малко при тях дойдоха други двама и взеха да си подават мях с вино. След като го пресушиха, другите си отидоха, но първите двама останаха, подпрени на копията си.

Нощта бе черна и тънкият лунен сърп ту се показваше, ту се скриваше зад тичащите облаци. „Тиха като сянка“ — припомни си тя и запристъпва през дърветата. В тази тъмница не смееше да затича от страх да не се спъне в някой корен и да падне. Вляво от нея Окото на боговете тихо приплясвашев брега. Вдясно вятърът въздишаше в клоните и листата шумоляха и помръдваха. В далечината се носеше вълчи вой.

Ломи и Горещата баница едва не напълниха гащите, когато излезе от дърветата зад тях.

— Тихо — скастри ги тя и сложи ръка на рамото на Невестулката, за да не побегне.

Горещата баница я зяпна ококорен.

— Мислехме, че сте ни оставили. — Държеше късия меч, който Йорен бе взел от златния плащ. — Уплаших се да не си вълк.

— Джендри къде е? — попита Ломи.

— Хванаха го — прошепна Аря. — Трябва да го измъкнем. Баница, трябва да ми помогнеш. Ще се промъкнем, ще убием пазачите и след това ще отворим вратата.

Горещата баница и Ломи се спогледаха.

— Колко са?

— Не можах да ги преброя — призна Аря. — Поне двайсет, но на вратата са само двама.