Опашката на кометата се разстла през зората, червена кървяща резка над зъберите на Драконов камък, като рана в небето от розово и пурпур.

Майстерът стоеше на пометената от вятъра тераса. Тук идваха гарваните след дългия полет. Курешките им бяха оплескали капчуците, издигащи се на дванадесет стъпки от двете му страни, адско псе и крилат двукрак дракон, два от хилядата, мрачно надвиснали над стените на древната крепост. Когато дойде за пръв път в Драконов камък, тяхното гротескно пълчище го притесни, но с годините привикна с близостта им. Сега мислеше за тях като за стари приятели и тримата заедно се взираха в небето със зло предчувствие.

Майстерът не вярваше в поличби. И все пак… Колкото и стар да беше, Крессен никога не беше виждал и наполовина толкова ярка комета, нито пък с такъв цвят, с такъв ужасен цвят, с цвета на кръвта, на пламъците и залезите. Чудеше се дали вековните капчуци са виждали чудо като това. Те поне бяха тук много по-дълго от него и щяха да продължат да са тук след като той си отидеше. Ако каменните езици можеха да говорят…

„Що за глупости.“ Облегна се на бойницата. Морето се блъскаше в скалите под него. „Говорещи капчуци и небесни пророчества. Стар съм вече, отивам си, ето че отново ставам вятърничав като дете.“ Нима трудно добитата за цял живот мъдрост го напускаше заедно със здравето и силата? Беше майстер, беше се учил и бе получил веригата си във Великата цитадела на Староград. А докъде бе стигнал, щом суеверието бе запълнило главата му като на някой невежествен селяк?

И все пак… все пак… кометата вече пламтеше и денем, докато бледосивата пара се вдигаше от горещите цепнатини на Драконов зъбер зад замъка, а вчера заранта един бял гарван донесе вестта от самата Цитадела, вест дълго чакана, но от това не по-малко страшна: че иде свършекът на летния свят. Все поличби.

— Майстер Крессен, имаме си гости. — Пилос говореше тихо, сякаш не искаше да наруши мрачните размисли на Крессен. Да знаеше какви щуротии се въртят в главата му, сигурно щеше да закрещи. — Принцесата иска да види белия гарван. — Точен както винаги, Пилос и сега я нарече принцеса, след като баща й бе крал. Крал на една пушеща канара сред огромното солено море, но крал все пак. — С нея е глумецът й.

Старецът обърна гръб на утрото и се подпря на чудовищния капчук да не залитне.

— Помогни ми да се добера до креслото си и ги покани.

Пилос го подхвана под мишницата и го поведе вътре. На младини Крессен имаше жива, енергична походка, но вече наближаваше осемдесетия си рожден ден и краката не го държаха. Преди две години беше паднал и си счупи костта на бедрото, така и не се оправи повече. Миналата година, като се поболя, Цитаделата прати от Староград Пилос, едва няколко дни преди Станис да затвори острова… да му помогне в работата, рекоха, но Крессен знаеше истинската причина. Пилос бе дошъл да го замести като умре. Все едно. Някой все трябваше да му заеме мястото, и то като че ли по-скоро, отколкото му харесваше…

Остави се на младия мъж да го намести зад книгите и документите му.

— Хайде, доведи я. Не е хубаво да караме една млада дама да чака.

Махна с ръка с немощния жест на нетърпение у човек, който вече няма сили да проявява дори нетърпение. Кожата му беше набръчкана и цялата на кафяви петънца, тънка като оризова хартия и под нея се виждаха жилите и костите. А как трепереха тези негови ръце, които навремето бяха толкова сигурни и ловки…

Пилос се върна с момичето, свенливо както винаги. Зад нея се дотътри с куцукане глумецът й. На главата си бе нахлузил пародия на шлем от старо котле, със забити в короната еленови рога и с провиснали хлопатари. На всяка негова стъпка те дрънкаха всеки с различен глас.

— Кой идва да ни види толкова рано, Пилос? — попита Крессен.

— Аз и Кръпчо, майстер. — Две хитри сини оченца примигаха и го погледнаха. Уви, лицето й не беше хубаво. Детето бе наследило квадратните скули и челюст на баща си и окаяните уши на майка си, с цялата й неугледна външност при това, придружена от едно заболяване от сива люспа, което за малко не я прибра още в бебешката люлка. Половината на едната й буза, както и шията по-надолу беше втвърдена и мъртва, кожата бе напукана и люспеста, черно-сивкава на цвят и на пипане корава като камък. — Пилос каза, че можем да видим белия гарван.

— Вярно, можете — отвърна Крессен. Сякаш можеше изобщо да й го откаже. Твърде много неща й бе отказал животът за годините й. Казваше се Шайрийн. На следващия си рожден ден щеше да стане на десет и беше най-тъжното дете, което майстер Крессен бе познавал. „Тъгата й е моят позор — помисли старецът, — поредният знак за провала ми.“ — Майстер Пилос, бъдете така добър да ми донесете от птичарника птицата, за да я види лейди Шайрийн.

— С удоволствие.

Пилос беше учтив младеж, не повече от двадесет и пет годишен, но сериозен като шестдесетгодишен мъж. Само дето усет за хумор нямаше, животец нямаше в него, това му липсваше, особено тук. Мрачни места като това имаха нужда от повече ведрост, не от строгост, а Драконов камък несъмнено си беше мрачно място, самотна цитадела сред влажната пустош, обкръжена от бури и сол, с пушливата сянка на планината отзад. Един майстер трябва да отиде там, където го пратят, нали и Крессен беше дошъл по същия начин тук със своя лорд и беше служил, и добре беше служил. Но така и не беше обикнал Драконов камък, така и не беше се почувствал тук като в свой дом. Напоследък, щом се събудеше от безпокойните си сънища, често забравяше къде е.

Глумецът извърна сврачата си глава с кърпеното лице да изгледа качващия се по железните стъпала към гарванарника Пилос и хлопките по главата му звъннаха.

— Под морето птиците имат люспи вместо пера — рече той. — Знам аз, знам, ох-ох, ох.

Дори за глумец Кърпеното лице беше жалка картинка. Някога сигурно бе могъл да събужда взривове от смях с някоя шега, но морето явно му беше изсмукало силите, наред с ума и паметта му. Мекушав беше и пълен, малодушен и все трепереше. Момичето май беше единственото същество, което още му се смееше, единственото, на което не му беше все едно жив ли е, или го няма.

„Грозно момиче, глупак, и с един майстер ставаме трима… от това би се получила приказка, която и мъже ще разплаче.“

— Поседи с мен, дете — прикани я Крессен. — Много рано си станала, не е съмнало още. Трябваше още да си в леглото.

— Лоши сънища имах — каза Шайрийн. — За дракони. Идеха да ме изядат.

Откакто го помнеше майстер Крессен, това дете непрекъснато го мъчеха кошмари.

— За това вече говорихме — кротко й каза той. — Драконите не могат да оживеят. Те са изваяни от камък, дете. В стари времена нашият остров е бил най-западната опора на великата Свободна твърд на Валирия. Валирианите издигнали тази цитадела, а те владеели умения да ваят камък и метал, които за нас са непознати. Един замък трябва да има кули навсякъде, където се събират две стени под ъгъл, за защита. Валирианите оформили тези кули като дракони, та да изглежда тяхната крепост по-страховита, също както са увенчали стените си с хиляда чудовища наместо с обикновени капчуци. — Хвана мъничката й розова длан в своята, сбръчкана и на кафяви петънца, и леко я стисна. — Така че, нали разбираш, няма от какво да се боиш.

Шайрийн не беше убедена.

— Ами онова нещо в небето? Дала и Матрис си говореха на герана и Дала каза, че е чула червената жена да казва на мама, че това било драконов дъх. Щом драконите дишат, не значи ли, че оживяват?

„Червената жена“ — помисли кисело майстер Крессен. „Не стига че напълни главата на майката с безумия, сега и сънищата на дъщерята ли трябва да трови?“ Добре трябваше да понахока Дала да спре да сее такива приказки.

— Онова в небето е комета, мило дете. Опашата звезда, изгубила се в небесата. Скоро ще изчезне и докато сме живи, няма повече да я видим. Почакай и ще се убедиш.