— Да, убит, но как?

— Телта или брадвата, предполагам.

Джайм отпи и изтри устата си.

— Явно Нед е искал да ви го спести. Милата му млада невяста, макар и не съвсем девица. Е, искахте истината. Питайте ме. Сключихме сделка, не мога да премълча нищо. Питайте.

— Мъртвият си е мъртъв. — „Това не искам да го знам.“

— Брандън беше по-различен от брат си, нали? В жилите му течеше кръв вместо студена вода. Повече като мен.

— Брандън изобщо не беше като вас.

— Както кажете. Двамата с него щяхте да се ожените.

— Той беше на път за Речен пад, когато… — Странно как разказът още стягаше гърлото й, след всички тези години. — …когато чу за Лиана и тръгна за Кралски чертог. Направи го безразсъдно. — Тя си спомни как се беше разгневил баща й, когато вестта стигна в Речен пад. „Благородният глупак“ — така беше нарекъл той Брандън.

Джайм си наля последното вино.

— Той препусна към Червената цитадела с няколко свои приятели и извика принц Регар да излезе, за да умре. Но Регар не беше там. Ерис изпрати стражите си да арестуват всички заговорници в убийството на сина му. Другите, струва ми се, също бяха синове на лордове.

— Етан Гловър беше скуайър на Брандън — каза Кейтлин. — Само той оцеля. Другите бяха Джефри Малистър, Кайл Ройс и Елберт Арин, племенник и наследник на Джон Арин. — Странно как още помнеше имената им след толкова години. — Ерис ги обвини в измяна и призова бащите им в двора, за да отговорят на обвиненията, със синовете им като заложници. Когато дошли, той заповядал да ги убият без съд. Бащите, заедно със синовете.

— Съд имаше. В известен смисъл. Лорд Рикард поиска съд в двубой, и кралят уважи искането му. Старк се снаряжи за бой, мислейки, че ще се дуелира с някого от Кралската гвардия. С мен например. Но вместо това го въведоха в тронната зала и го провесиха от гредите, докато двама от пиромантите на Ерис палеха огъня под него. Кралят му каза, че огънят брани честта на дома Таргариен. Така че за да докаже лорд Рикард невинността си като съучастник в заговора, трябваше… ами, да не изгори.

— Когато огънят се разгоря, доведоха Брандън — продължи той. — Ръцете му бяха вързани зад гърба, а на врата му имаше мокра кожена връв, прикрепена към устройство, което кралят си беше поръчал от Тирош. Краката му обаче бяха оставени свободни, а дългият му меч беше положен долу, малко извън обсега му. Пиромантите печаха лорд Рикард бавно, подклаждаха грижливо огъня, за да се получи равномерна топлина. Първо пламна плащът му, после дрехата под него, и скоро той се оказа облечен само в метал и пепел. След това щеше да започне да се пече самият той, закани се Ерис… освен ако синът му не успее да го освободи. Брандън се опита, но колкото повече се бореше, толкова по-здраво се стягаше връвта около гърлото му. Накрая се удуши сам… Колкото до лорд Рикард, стоманата на нагръдника му доби вишневочервен цвят преди края, а златото на шпорите му се разтопи и закапа в огъня. Аз стоях в подножието на Железния трон, в бялата си броня и белия плащ, а главата ми беше пълна с мисли за Церсей. След това Джеролд Хайтауър лично ме отведе настрана и ми каза: „Дал си клетва да пазиш краля, не да го съдиш.“ Това беше Белия бик, верен до самия край и по-добър от мен, всички са единодушни по този въпрос.

— Ерис… — Кейтлин усети вкус на жлъчка в гърлото си. Историята беше толкова отвратителна, че тя подозираше, че е истина. — Ерис беше луд, цялото кралство го знаеше, но ако искате да ме накарате да повярвам, че сте го убили, за да отмъстите за Брандън Старк…

— Не твърдя такова нещо. Старките не значат нищо за мен. Ще кажа, че би ми било много странно някой да ме обича заради добрина, която никога не съм извършвал, а всички да ме мразят заради най-доброто дело в живота ми. При коронясването на Робърт трябваше да коленича пред кралския му крак до Великия майстер Пицел и евнуха Варис, за да може той да ни прости престъпленията, преди да ни вземе на служба. Колкото до вашия Нед, той трябваше да целуне ръката, която посече Ерис, но предпочете да сгълчи задника, седнал на трона на Робърт. Мисля, че Нед Старк обичаше Робърт повече от брат или баща… дори от вас, милейди. Той никога не изневери на Робърт, нали? — Джайм се изсмя пиянски. — Е, лейди Старк, не ви ли се струва всичко това ужасно забавно?

— Не намирам нищо забавно у теб, Кралеубиецо.

— Пак същото име. Всъщност не мисля, че ще ви чукам. Кутрето ви го сложи пръв, нали? Никога не ям от чужда паница. Освен това не сте и наполовина толкова хубава като сестра ми. — Усмивката му режеше. — Никога не съм лягал с друга жена освен с Церсей. По своему, аз съм дори по-верен, отколкото беше вашият Нед. Горкият мъртъв Нед. Та кой се беше изсрал на честта си, питам ви? Как се казваше онова копеле, синът му?

Кейтлин отстъпи към вратата.

— Бриен!

— Не, не беше това. — Джайм Ланистър вдигна каната. По лицето му потече тънка струйка, яркочервена като кръв. — Сняг, така беше. Какво бяло име… като хубавичките плащове, които ни дават в Кралската гвардия, когато положим хубавичките си клетви.

Бриен отвори вратата и влезе в килията.

— Извикахте ли ме, милейди?

— Дай ми меча си. — Кейтлин протегна ръка.

Небето беше мрачен облак, лесът — мъртъв и замръзнал. Коренищата се впиваха в краката на тичащия Теон, голи клони го шибаха в лицето и оставяха кървави дири по бузите му. Той тичаше, останал без дъх, ледени висулки се пръскаха пред него. „Милост — хлипаше Теон. Някъде отзад се чу вой, който смрази кръвта му. — Милост, милост.“ Когато се обърна, ги видя да идват: огромни вълци с ръст на коне. „О, милост, милост!“ Кръв капеше от устата им, черна като катран, и където паднеше по снега, прогаряше дупки. Всяка крачка ги доближаваше все повече. Теон се опита да затича по-бързо, но краката не го слушаха. Всички дървета имаха лица и лицата му се смееха, смееха му се, а воят проехтя отново. Вече надушваше горещия дъх на зверовете зад себе си, вонята на сяра и развала. „Те са мъртви, мъртви са, видях ги убити — опита се да изкрещи той, — главите им видях, натопени в катрана“, но когато отвори уста, излезе само стон, а после нещо го докосна и той се извърна и извика…

Посегна към камата, която държеше до леглото си, и Векс отскочи назад. Смрад стоеше зад немия, лицето му беше осветено от свещта, която държеше.

— Какво? — извика Теон. „Милост.“ — Какво искаш? Защо си в спалнята ми? Защо?!

— Милорд принце — каза Смрад, — сестра ви е пристигнала в Зимен хребет. Помолихте да ви уведомя веднага щом пристигне.

— Крайно време беше — измърмори Теон и оправи косата си с пръсти. Беше започнал да се бои, че Аша е решила да го остави сам на съдбата. „Милост.“ Погледна през прозореца. Първата смътна светлина на утрото бе забърсала кулите на Зимен хребет. — Къде е?

— Лорен я покани с хората й в Голямата зала да закусят. Сега ли ще я видите?

— Да. — Теон отметна завивките. Огънят в камината беше догорял до тлееща жарава. — Векс, гореща вода. — Не можеше да позволи Аша да го види разчорлен и плувнал в пот. „Вълци с детски лица…“ Потръпна. — Затвори капаците. — В спалнята беше студено като в гората в съня му.

Всичките му сънища напоследък бяха студени и всеки — по-отвратителен от предишния. Предната нощ се сънува отново в мелницата. Бе коленичил и обличаше мъртъвците. Крайниците им вече се бяха вкочанили, затова като че ли се съпротивляваха упорито, докато ги опипваше с премръзналите си пръсти, дърпаше панталонките и закопчаваше дантелите, нахлузваше обшитите с козина ботуши на коравите, неподдаващи се детски стъпала, закопчаваше обкован кожен колан на детски кръст, не по-широк от обхвата на дланите му. „Това не го исках — говореше им той, докато ги обличаше и обуваше. — Не ми оставиха избор.“ Телцата не му отвръщаха, а само ставаха все по-студени и по-тежки.

Още по-предната нощ беше жената на мелничаря. Теон беше забравил името й, но помнеше тялото й, меките й като възглавници гърди и драскотините по корема й, как го дращеше по гърба, докато й го буташе. Миналата нощ в съня си отново беше легнал с нея, но този път тя имаше зъби горе и долу, дъвчеше мъжеството му и в същото време дереше гърлото му. Беше лудост. Беше се погрижил и тя да умре. Гемлар я посече с един удар на брадвата си, докато тя викаше на Теон за милост. „Остави ме на мира, жено. Той те уби, не аз. И той също умря.“ Добре поне, че Гелмар не преследваше Теон в съня му.