— Може би птиченцата ми го казаха.

— Нима? — Точно това искаше да чуе. — Продължете.

— Дорнците засега се държаха настрана от тези войни. Доран Мартел е свикал знамената си, но нищо повече. Омразата му към дома Ланистър е добре известна и общото мнение е, че ще се присъедини към лорд Ренли. Вие искате да го разубедите.

— Всичко това е очевидно — каза Тирион.

— Единствената загадка е какво можете да предложите за съюза му. Принцът е сантиментален човек и още скърби за сестра си Елия и милото й бебе. Еля — така я наричаше той.

— Моят баща веднъж ми каза, че един лорд никога не позволява на чувството да се изпречва на пътя на амбицията… и ако се окаже, че имаме свободно място в малкия съвет, след като лорд Джанос облече черното…

— Едно място в съвета не е за пренебрегване — призна Варис, — но ще бъде ли достатъчно, за да накара един горд мъж да забрави убийството на сестра си?

— Защо да го забравя? — Тирион се усмихна. — Обещал съм да му доставя убийците на сестра му, живи или мъртви — както предпочита. След като войната свърши, естествено.

Варис го изгледа проницателно.

— Птиченцата ми казват, че принцеса Еля е извикала… определено име… когато дошли за нея.

— Една тайна продължава ли да е тайна, когато я научат всички? — В Скалата на Кастърли беше общоизвестно, че Грегър Клегейн е убил и Еля, и детето й. Говореха, че изнасилил принцесата още с кръвта и мозъка на бебето й по ръцете си.

— Тази тайна е заклет на баща ви човек.

— Баща ми ще е първият, който ще ви каже, че петдесет хиляди дорнци си струват едно бясно псе.

Варис поглади напудрената си буза.

— А ако принц Доран поиска и кръвта на лорда, заповядал на рицарите да извършат деянието…

— Бунтът се водеше от Робърт Баратеон. В крайна сметка всички заповеди са произтичали от него.

— Робърт не беше в Кралски чертог.

— Нито Доран Мартел.

— Така. Значи — кръв за гордостта му и място в съвета — за амбицията му. Злато и земя — това се разбира от само себе си. Сладко предложение… но прекаленото сладко може да е отровно. Ако аз бях принцът, щях да поискам нещо повече преди да посегна към питата с мед. Някакъв знак, че не ме мамят, някаква сигурна гаранция срещу измяна. — Варис се усмихна с най-мазната си усмивка. — Чудя се, коя точно ще му предложите?

Тирион въздъхна.

— Знаете го, нали?

— Щом го поставяте така — да. Томен. Не бихте могли да предложите Мирцела едновременно на Доран Мартел и на Лиза Арин.

— Напомнете ми никога повече да не играя с вас тези игрички на отгатване. Мамите.

— Принц Томен е добро момче.

— Стига да успея да го измъкна от Церсей и Джофри, докато е още малък, би могъл дори да порасне добър мъж.

— И добър крал?

— Джофри е крал.

— А Томен е наследник, ако нещо неприятно се случи с Негова милост. Томен, чийто нрав е толкова мил и забележително… податлив.

— Подозрителен ум имате, Варис.

— Ще го приема като похвала, милорд. Във всеки случай принц Доран едва ли ще прояви равнодушие към голямата чест, която му оказвате. Ловко, бих казал… но с един малък недостатък.

Джуджето се засмя.

— И той се казва Церсей?

— Какво струват държавните интереси пред майчината любов към милия плод на нейната утроба? Може би, заради славата на своя дом и сигурността на кралството, кралицата ще склони да бъде убедена да изпрати в залог Томен или Мирцела. Но и двамата? Със сигурност не.

— Това, което Церсей не знае, не би могло да ме уязви.

— А ако Нейна милост разкрие намеренията ви преди още да е съзрял този ваш план?

— Ами — отвърна той, — тогава със сигурност ще знам, че човекът, който й го е казал, определено е мой враг.

А когато Варис се изкиска, той си помисли: „Трима“.

„Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“

Думите бяха същите и след стотното прочитане, както и след първото, когато откри под възглавницата си сгънатото късче пергамент. Не знаеше как се е озовало тук, нито кой го е пратил. Бележката беше без подпис, без печат, а почеркът — непознат. Тя го притисна до гърдите си и сама си нашепна думите. „Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома“ — промълви със затаен дъх.

Какво можеше да означава? Дали не трябваше да го занесе на кралицата, за да докаже, че е добра? Плахо потърка корема си. Яркочервеният оток, оставен й от сир Мерин, беше погаснал до мръсножълто, но още болеше. Когато я удари, юмрукът му беше в стоманена ръкавица. Сама си беше виновна. Трябваше да се научи по-добре да крие чувствата си, за да не ядосва Джофри. Когато чу, че Дяволчето е изпратило Джанос Слинт на Вала, се беше забравила и възкликна: „Другите да го вземат дано“. Кралят не остана доволен.

„Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“

Санса толкова упорито се беше молила. Възможно ли бе това да е най-после отговорът за нея, някой истински рицар, пратен, за да я спаси? Навярно беше някой от близнаците Редвин или храбрият сир Бейлон Суан… или дори Берик Дондарион, младият лорд, в когото приятелката й Джейн Пули се беше влюбила, с неговата тъмнозлатиста коса и звездичките по черния му плащ.

„Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“

А ако се окажеше някоя жестока шега на Джофри, като в деня, когато я отведе на бойниците, за да й покаже главата на баща й? А може би беше някаква коварна клопка, за да докажат, че е невярна. Ако отидеше в гората на боговете, дали нямаше да завари сир Илин Пейн да я чака седнал под дървото на сърцето с Лед в ръката и светлите му очи да дебнат дали ще се появи?

„Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“

Когато вратата се отвори, тя бързо пъхна бележката под завивката си и седна на нея. Беше слугинята й, онази, дето приличаше на сива мишка, с тънката кафеникава коса.

— Какво искаш? — попита сърдито Санса.

— Ще иска ли милейди баня тази вечер?

— По-скоро огън… Студено ми е. — Наистина трепереше, въпреки че денят беше топъл.

— Както желаете.

Санса подозрително изгледа момичето. Беше ли видяла бележката? Дали тя не я беше сложила под възглавницата? Не й се струваше вероятно — момичето изглеждаше глупаво, не от онези, които ще носят тайни бележки, но Санса не я познаваше. Кралицата сменяше слугините й на всеки две денонощия, за да е сигурна, че няма да се сприятели с никоя.

Когато огънят в камината се разгоря, Санса й благодари сухо и й заповяда да напусне. Момичето бързо се подчини, както винаги, но на Санса й се стори, че забелязва нещо в очите й. Бързаше несъмнено да донесе на кралицата или може би на Варис. Сигурна беше, че всичките й слугини я шпионират.

След като остана сама, хвърли бележката в огъня и загледа как пергаментът се сгърчи и почерня. „Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“ Премести се на прозореца. Надникна долу и видя един нисък рицар в бледа като луната броня и с тежък бял плащ да крачи по подвижния мост. Ако се съдеше по ръста му, можеше да е само сир Престън Грийнфилд. Кралицата й беше дала свобода в чертите на замъка, но въпреки това държеше да знае къде ходи, ако се опита да излезе толкова късно от Стегата на Мегор. Какво щеше да му каже? Изведнъж изпита радост, че бе съобразила да изгори бележката.

Развърза ризата си и се пъхна в леглото, но не можа да заспи. „Дали той още е там? Колко ли ще чака?“ Беше толкова жестоко: да й изпрати бележка и нищо да не каже. Мислите кръжаха ли кръжаха в главата й.

Поне да си имаше някого, който да й каже какво да прави. Липсваше й септа Мордейн и още повече й липсваше Джейн Пули, най-вярната й приятелка. Септата беше изгубила главата си с останалите, с единственото престъпление, че е служила на дома Старк. Санса не знаеше какво се е случило с Джейн, която бе изчезнала от покоите си и повече никой не спомена за нея. Мъчеше се да не мисли прекалено често за тях, но спомените понякога идваха неканени, а след това се оказваше трудно да сдържи сълзите си. Понякога дори й липсваше сестра й. Но Аря вече се беше върнала жива и здрава в Зимен хребет, сигурно танцуваше и шиеше, играеше си с Бран и малкия Рикон, можеше дори ако поиска да язди през зимното градче. На Санса също й позволяваха да язди, но само в двора, и беше досадно по цял ден да обикаляш в кръг между стените.