Беше съвсем будна, когато чу вика. Далечен отначало, после се усили. Много гласове, които викаха наведнъж. Думите не можеше да различи. Имаше освен това и коне, тропот на копита и човешки крака, крещяха команди. Промъкна се до прозореца и видя тичащи мъже по стените — носеха копия и факли. „Върни се в леглото си — каза си Санса, — това теб не те засяга, пак някаква неприятност в града.“ На кладенците приказваха, че в града напоследък ставали много неприятни неща. Хората се трупали на тълпи, побягнали от войната, и много от тях нямали с какво да преживеят, освен да крадат и да се избиват. „Лягай си.“

Но щом погледна отново, белия рицар го нямаше, мостът над сухия ров беше съвсем празен.

Санса се обърна, без да мисли, и се затича към гардероба. „О, какво правя?“ — запита се, докато се обличаше. „Това е лудост!“ По крепостните стени се виждаха много горящи факли. Дали най-после не бяха дошли Станис и Ренли, за да убият Джофри и да вземат трона на брат си? Ако беше така, стражите щяха да вдигнат подвижния мост и да откъснат Стегата на Мегор от външния замък. Санса се заметна с просто сиво наметало и вдигна ножа, с който обикновено си режеше месото. „Ако е някакъв капан, по-добре да умра, отколкото да позволя отново да ме наранят.“ Ножа скри под наметалото.

Докато се измъкваше в тъмното, край нея притичаха мечоносци в червени плащове. Изчака, докато се скрият, след което притича към непазения от никого мост. В двора мъжете затягаха коланите с мечовете си и ремъците на седлата. Тя зърна близо до конюшните сир Престън с още трима от Кралската гвардия, в светли като луната плащове — помагаха на Джофри да облече доспехите си. Когато видя краля, дъхът й секна. За щастие той не я видя. Викаше да му дадат меча и арбалета.

Шумът затихна, когато навлезе вътре в замъка, без да смее да обърне поглед назад от страх, че Джофри може да я гледа… или още по-лошо, че я преследва. Стъпалата се виеха напред, прошарени от мигащите светлини от тесните прозорци горе. Докато стигне горната площадка, Санса едва дишаше. Затича се по някаква сенчеста колонада, притискайки се в стената за да си поеме дъх. Когато нещо се отърка в крака й, едва не припадна, но се оказа само котка, проскубан черен котарак с наполовина откъснато ухо. Животното изсъска и избяга с един скок.

Докато стигне до горичката на боговете, шумовете бяха заглъхнали и далечният кънтеж на стомана и мъжките викове едва се чуваха. Санса се загърна плътно в наметалото. Ухаеше силно на пръст и влажни листа. „На Лейди тук щеше да й хареса“ — помисли тя. Нещо диво имаше в гората на боговете; дори тук, в сърцето на замъка в сърцето на големия град, човек можеше да усети как боговете го гледат с хиляда невидими очи.

Санса бе предпочитала майчините си богове пред тези на баща си. Обичаше статуите им, картините върху оловно стъкло, аромата на горящия тамян, септоните с техните ярки халати и кристали, вълшебната игра на дъгата над олтарите, инкрустирани с перли и с оникс. Но не можеше да отрече, че и в гората на боговете се таи незрима мощ. Особено нощем. „Помогнете ми — замоли се тя, — пратете ми приятел, истински рицар, който да ме закриля…“

Пристъпваше от дърво до дърво и усещаше грапавата им кора под пръстите си. Листата се отриваха в бузите й. Дали не беше закъсняла? Той нямаше да си тръгне набързо, нали? Нямаше да я остави. А дали изобщо го имаше? Смееше ли да рискува и да го повика? Толкова приглушено и тихо изглеждаше тук…

— Боях се, че няма да дойдеш, дете.

Санса рязко се извърна. От сенките излезе мъж. Едър, дебеловрат, стъпваше тромаво. Носеше тъмносив халат, с дръпната напред качулка, но когато тънкото снопче луна докосна бузата му, тя го позна веднага по петнистата кожа и синкавата паяжина жили под нея.

— Сир Донтос — едва промълви тя с разбито сърце. — Вие ли бяхте?

— Да, милейди. — Когато пристъпи към нея, Санса надуши киселата воня на вино в дъха му. — Аз. — Протегна ръка.

Санса се дръпна назад.

— Недейте! — Пъхна ръка под наметалото си към скрития нож. — Какво… какво искате от мен?

— Само да ти помогна — каза Донтос, — както ти ми помогна.

— Пиян сте, нали?

— Само чаша вино, за кураж. Ако ме хванат, кожата ще ми съдерат от гърба.

„А на мен какво ще направят?“ Санса усети, че мисли отново за Лейди. Тя можеше да подуши лъжата, можеше, но беше мъртва, баща й я беше убил, заради Аря. Извади ножа и го изпъна напред с двете си ръце.

— Ще ме намушкаш ли? — попита Донтос.

— Да — каза тя. — Кажете ми кой ви изпрати.

— Никой, мила лейди. Кълна се в честта си на рицар.

— Рицар? — Джофри беше постановил той да не бъде повече рицар, а само глупак, шут, стоящ по-долу и от Лунното момче. — Молих се на боговете за рицар, който да дойде да ме освободи — каза тя. — Молих се и се молих. Защо трябваше да ми изпратят един пиян стар глупак?

— Заслужавам си го, макар че… знам, че е странно, но… през всичките години, докато бях рицар, всъщност бях глупак, а сега, когато съм глупак, мисля… мисля, че мога да намеря в себе си сила отново да стана рицар, мила лейди. И все заради вас… заради добротата и смелостта ви. Вие ме спасихте… не само от Джофри, но и от самия мен. — Гласът му заглъхна смутено. — Според певците някога е имало един глупак, който станал най-великият рицар…

— Флориан — прошепна Санса и я полазиха тръпки.

— Мила лейди… аз ще бъда вашият Флориан — изломоти Донтос и падна на колене пред нея.

Санса бавно свали ръката си с ножа. Усети главата си странно олекнала, сякаш се бе понесла в празното. „Това е лудост, да се доверя на този пияница, но ако обърна гръб, дали шансът отново ще ме споходи някога?“

— Как… как бихте могли да го направите? Да ме изведете оттук?

Сир Донтос вдигна очи към нея.

— Да ви измъкна от замъка… това ще бъде най-трудното. Но излезете ли веднъж оттук, има кораби, които могат да ви откарат до дома. Ще трябва да намеря пари и да го уредя, това е всичко.

— Можем ли да тръгнем още сега? — плахо попита тя, без да смее да се надява.

— Още тази нощ? Не, милейди, боя се, че не. Първо трябва да измисля най-безопасния начин да ви изведа от замъка, когато часът узрее. Няма да е лесно, нито бързо. Те следят и мен. — Облиза нервно устни. — Ще го приберете ли този нож?

Санса пъхна ножа под наметалото си.

— Станете, сир.

— Благодаря ви, мила лейди. — Сир Донтос тромаво се изправи и изтупа пръстта и полепналите листа от коленете си. — Вашият баща беше един от най-верните служили някога на кралството мъже, но аз останах настрана и гледах безучастно как го убиха. Не казах нищо, не предприех нищо… и въпреки това, когато Джофри беше готов да ме убие, вие се намесихте. Лейди, аз никога не съм бил герой, не съм като Риам Редвин, нито като Баристан Храбрия. Не съм печелил турнири, нямам зад гърба си бойни подвизи… но все пак бях рицар, а вие ми помогнахте да си спомня какво означава това. Животът ми е окаян, но е ваш. — Сир Донтос се подпря на един от чворестите клони на дървото на сърцето. Тя забеляза, че трепери. — Заклевам се пред бащините ви богове за свидетели, че ще ви заведа у дома.

„Той се закле.“ С тържествена клетва, пред боговете.

— Тогава… ще се оставя в ръцете ви, сир. Но как ще разбера, когато дойде часът да тръгнем? Друго писмо ли ще ми изпратите?

Сир Донтос се озърна неспокойно.

— Рискът е твърде голям. Трябва да идвате тук, в гората на боговете. Колкото може по-често. Тук е най-безопасното място. Единственото безопасно място. Никъде другаде. Нито във вашите покои, нито в моите, нито по стълбища или в двора, дори да ни се струва, че сме сами. И камъните имат уши в Червената цитадела, и само тук можем да си говорим на свобода.

— Само тук — повтори Санса. — Ще го запомня.

— И ако изглеждам жесток, насмешлив или безразличен, когато ни гледат други хора, простете ми, мило дете. Имам да играя роля и вие трябва да правите същото. Една грешна стъпка и нашите глави ще украсят стените както тази на баща ви.