Продължи напред дълго след като бе разбрал, че трябва да се връща, а ужасът все по-силно стягаше стомаха му. Беше пладне, когато се предаде.

Оша и проклетите момчета някак му се измъкваха. Струваше му се невъзможно. Не и без коне, обременени с един сакат и с малко дете. С всеки изминал час възможността да се спасят се увеличаваше. „Ако стигнат някое село…“ Хората на Севера нямаше да отхвърлят синовете на Нед Старк, братята на Роб. Щяха да получат коне, с които да побягнат по-бързо, храна също. Мъжете щяха да счетат за чест да ги защитят. Целият проклет Север щеше да ги защити.

„Вълците са тръгнали по течението, това е всичко.“ Хвана се за тази мисъл като удавник за сламка. „Кучката ще надуши къде са излезли и отново ще тръгнем по дирите им.“ Но когато се събраха с групата на Фарлън, само един поглед към лицето на кучкаря бе достатъчен надеждите му да рухнат.

— Единственото, за което стават тези проклети псета, е жива стръв — каза той ядосано.

— Кучетата ми не са виновни. — Фарлън клекна между един от мастифите и любимата си кучка и ги прегърна през вратовете. — Течащата вода не запазва миризмите, милорд.

— Вълците все пак са излезли някъде от потока!

— Излезли са, спор няма. Нагоре или надолу някъде. Продължаваме да търсим и ще намерим мястото, но накъде?

— Не знаех, че един вълк може да тича по водно корито няколко мили — каза Смрад. — Човек би могъл. Ако знае, че го гонят. Но вълк?

Но Теон се замисли. Тези зверове не бяха като обикновените вълци. „Трябваше да им одера кожите, проклети твари.“

Когато се събраха с Гарис, Мърч и Агар, историята се оказа същата. Ловците се бяха върнали по стъпките им на половината път до Зимен хребет, без да намерят никакъв знак къде са могли Старките да се разделят с вълчищата. Хрътките на Фарлън бяха също толкова обезсърчени, колкото мастифите, душеха унило дърветата и камъните и се зъбеха раздразнено.

Теон не посмя да признае поражението си.

— Ще се върнем при потока. Търсете отново. Този път ще вървим толкова, колкото се наложи.

— Няма да ги намерим — каза изведнъж малкият Фрей. — Не и докато жабарите са с тях. Блатните се промъкват като сенки. Те не се бият като почтени хора, прокрадват се и убиват с отровни стрели. Човек изобщо не може да ги види, но те виждат. Които влязат да ги търсят из тресавищата, се загубват и никога не се връщат. На тях къщите им се движат, дори замъци като Стража на Сива вода. — Той огледа боязливо зеленилото, обкръжаващо ги от всички страни. — Може и сега да са тук някъде и да слушат всичко, което си приказваме.

Фарлън се засмя пренебрежително.

— Моите кучета могат да надушат всичко, което се крие в тия шубраци. Щяха да ги спипат преди да си пръцнал, момченце.

— Жабарите не миришат като хората — настоя Фрей. — Те имат блатна миризма, като жаби, дървета и застояла вода. Мъх расте под мишниците им вместо косми и могат да живеят, без да ядат нищо освен тиня, и да дишат блатна вода.

Теон тъкмо се канеше да му каже какво да направи с приказките на дойката си, но заговори майстер Лувин.

— В древните хроники се твърди, че езерните обитатели се сближили с горските чеда в дните, когато зеленозрящите се опитали да ударят с чука на водите по Шийката. Може и да разполагат с някои тайни знания.

Изведнъж гората като че ли стана много по-тъмна. Все едно че облак скри слънцето. Едно беше някакво тъпо момче да ломоти глупости, но майстерите… майстерите бяха мъдри хора.

— Единствените чеда, които ме интересуват сега, са Бран и Рикон — заяви Теон. — Към потока. Хайде.

За миг му се стори, че няма да се подчинят, но накрая старият навик се наложи. Последваха го — навъсени, но го последваха. Малкия Фрей се беше разтреперал като зайците, които бе подплашил по-рано. Теон раздели мъжете по двата бряга и пое по течението. Яздиха няколко мили, придвижваха се бавно и предпазливо, слизаха да водят конете по измамния терен и оставяха „ставащите за жива стръв“ псета да душат около всеки храст. На едно място паднал дънер беше задръстил потока и ловците се принудиха да заобиколят дълбокия зелен вир, но дори вълчищата да бяха минали по същия път, не намериха никаква следа. Вълците, изглежда, се бяха научили да плуват. „Като ги хвана, такова плуване ще им дам, че ще го запомнят. И двата ще ги дам на Удавения бог.“

Когато взе да притъмнява, Теон Грейджой разбра, че е победен. Или блатните наистина знаеха магиите на горските чеда, или Оша им беше изиграла някой дивашки номер. А когато и последната светлина угасна, Джозет най-сетне намери в себе си кураж да каже:

— Безполезно е, милорд. Ще осакатим някой кон.

Теон усети горчивина в гърлото си, а стомахът му стана на гнездо змии, които се гърчеха и съскаха. Ако се домъкнеше в Зимен хребет с празни ръце, по-добре бе да се облече в шутовски костюм и да си сложи островърха шапка със звънчета. Целият север щеше да разбере какъв глупак е. „А когато баща ми чуе, и Аша…“

— Милорд. — Смрад пришпори коня си до него. — Тия Старки може изобщо да не са идвали насам. На тяхно място щях да тръгна на североизток. Към земите на Ъмбър. Знам, че са верни хора на Старк. Но земите им са доста далече. Момчетата може да се подслонили някъде по-наблизо. Май се сещам къде са.

Теон го изгледа подозрително.

— Кажи.

— Знаете ли я оная стара мелница, дето е клекнала край Жълъдова вода? Отбихме се там, когато ме влачиха към Зимен хребет като пленник. Жената на мелничаря ни продаде сено за конете, докато старият рицар къткаше палетата й. Може пък Старките там да се крият.

Теон знаеше мелницата. Дори се беше въргалял веднъж-дваж с жената на мелничаря.

— Защо там? Също толкова наблизо има дузина села и твърдини.

Светлите очи на Смрад блеснаха насмешливо.

— Защо? Е, това не знам. Но имам чувството, че са точно там.

От тия лукави отговори беше почнало да му писва. „Устните му приличат на два червея, когато се шибат.“

— Какво искаш да кажеш? Ако криеш нещо от мен…

— Милорд принце? — Смрад слезе и подкани с ръка Теон за същото. Когато и двамата бяха на земята, отвори платнения чувал, който беше взел от Зимен хребет. — Погледнете тук.

Вече се виждаше трудно. Теон пъхна нетърпеливо ръка в чувала и зарови между мека кожа и груба драскаща вълна. Един остър връх боцна кожата му и пръстите му се затвориха около нещо студено и кораво. Той извади торква със сребърна вълча глава. Изведнъж разбра и ръката му се стегна в юмрук.

— Гелмар — извика той и се зачуди на кого би могъл да се довери. „На никого.“ — Агар! Червен нос! С нас! Останалите може да се връщате в Зимен хребет с кучетата. Нямам повече нужда от тях. Вече знам къде се крият Бран и Рикон.

— Принц Теон — помоли настойчиво майстер Лувин, — няма да забравите обещанието си, нали? Милост, казахте.

— Милостта беше до тази заран — каза Теон. „По-добре да се страхуват, отколкото да ти се присмиват.“ — Преди да ме ядосат.

Огънят се виждаше в нощта, блеснал на склона на планината като паднала звезда. Гореше по-червен от другите звезди и не мигаше, макар че понякога лумваше ярко, а понякога загасваше като далечна искра, слаба и едва доловима.

„Половин миля напред и две хиляди стъпки нагоре — прецени Джон. — И разположен съвършено, за да се вижда всичко, което премине долу в прохода.“

— Наблюдатели в Пищящ проход? — зачуди се най-старият от тях. На младини бил скуайър на някакъв крал и затова черните братя все още го наричаха скуайър Долбридж. — Странно, от какво толкова се бои Манс Райдър?

— Ако разбере, че са запалили огън, ще съдере кожите на горките копелета — рече Ибин, набит плешив мъж с издути мускули.

— Там горе огънят значи живот — каза Корин Полуръката, — но може да значи и смърт. — По негова заповед не бяха рискували да палят огън на открито, след като навлязоха в планините. Ядяха студено осолено говеждо, корав хляб и още по-кораво сирене и спяха облечени и свити под камарата наметала, благодарни един на друг за топлината. Това напомняше на Джон за студените нощи преди много време, когато спеше с братята си. Тези мъже също бяха братя, макар леглото, което деляха, да беше от камък и пръст.