— Сигурно имат рог — каза Каменната змия.

— Не им трябва рог — отвърна Полуръката.

— Катеренето през нощта ще е дълго и жестоко — промълви Ибин, загледан в далечната искра през процепа между скалите, които ги бяха приютили. Небето беше ясно, планинските зъбери се издигаха черно над черно чак до самия връх, където студените им корони от сняг и лед блестяха на лунната светлина.

— И падането ще е още по-дълго — каза Корин Полуръката. — Двама души, според мен. Там горе сигурно ще са двама, да се редуват.

— Аз. — Каменната змия вече бе доказал, че е най-добрият катерач сред тях. Трябваше да е той.

— И аз — каза Джон Сняг.

Корин Полуръката го погледна. Джон чуваше писъка на вятъра, провиращ се през високия проход над тях. Един от конете изцвили и затупа с крак по каменистата земя в кухината, където ги бяха скрили.

— Вълкът ще остане с нас — каза Корин. — Бялата козина се вижда много лесно на лунна светлина. — Обърна се към Каменната змия. — Когато приключите, хвърлете горяща главня. Ще дойдем като я видим да пада.

— Сега е най-подходящият момент за тръгване — каза Каменната змия.

Всеки от двамата взе по една дълга намотка въже. Каменната змия понесе и торба с железни клинове, и малък чук с увита в дебело кече глава. Оставиха конете заедно с шлемовете и ризниците — и Дух. Джон клекна и се остави вълчището да го оближе, преди да тръгнат.

— Остани — заповяда му. — Ще се върна да те взема.

Каменната змия поведе. Беше нисък и жилав мъж, около петдесетгодишен и белобрад, но по-силен, отколкото изглеждаше, и имаше най-доброто нощно зрение от всички, които Джон познаваше. Тази нощ щеше да му потрябва. През деня планините изглеждаха синкавосиви и засипани със слана, но щом слънцето се скриеше зад назъбените им върхове, ставаха черни. Сега изгряващата луна ги бе изрисувала с бяло и сребристо.

Черните братя се движеха през черни сенки между черни скали, катереха се по стръмната лъкатушеща пътека и дъхът им мръзнеше в черния въздух. Джон се чувстваше почти гол без ризницата си, но тежестта й не му липсваше особено. Пътят беше тежък и бавен. Да се бърза означаваше да си счупиш глезен, ако не и по-лошо. Каменната змия, изглежда, знаеше къде да стъпва по инстинкт, но Джон трябваше да бъде по-предпазлив по начупения и неравен терен.

Пищящия проход всъщност представляваше поредица от проходи, дълъг и извиващ се сякаш безкрайно пролом. Обикаляше покрай ледени обрулени от вятъра върхове и след това се спускаше през дълбоки и скрити долини, които рядко виждаха слънце. Освен спътниците си, Джон не беше зърнал нито едно живо човешко същество, откакто оставиха гората зад себе си, за да тръгнат нагоре. Ледени нокти се оказаха едно от най-жестоките места, сътворени от боговете, и също толкова враждебно към хората. Тук вятърът режеше като нож и пищеше в нощта като майка, оплакваща закланите си деца. Малкото дървета, които се срещаха, бяха все ниски и криви, израснали странично от пукнатини и цепнатини. Над пътеката често надвисваха канари, покрити с ледени висулки, които отдалече приличаха на дълги бели зъби.

Въпреки всичко това Джон Сняг не съжаляваше, че тръгна. Тук имаше и чудеса. Беше видял как слънчевата светлина проблясва по тънкия лед на водопадите, когато се плъзнат над устните на стръмните скалисти пропади, и една планинска морава, пълна с късни есенни цветя — сини ледозъбчета, яркочервен мразоплам, рижи и златни ивици писклива трева. Взирал се беше в пропасти толкова дълбоки и черни, че сякаш свършваха в някакъв ад, и беше яздил по разяден от ветровете мост от естествен камък, без нищо освен небето от двете му страни. Орли гнездяха по висините и се спускаха на лов из долините, кръжаха волно на огромните си синьо-сиви криле, които сякаш бяха част от самото небе. Веднъж видя как дива котка се промъкна като сянка към един овен и се плъзна по стръмния склон като дим, докато не стане готова за смъртния си скок.

„Сега е нашият ред за скок.“ Съжали, че не може да се движи толкова сигурно и безшумно като онази котка и да убива бързо като нея. Дълъг нокът бе в ножницата на гърба му, но можеше да не стигне място да го извади. Носеше си нож и кама за по-близък бой. „Те също ще имат оръжия, а аз съм без броня.“ Зачуди се кой ще се окаже дивата котка на заранта и кой — овенът.

За дългата част от пътя се задържаха по пътеката, следвайки извивките й като на змия по склона — нагоре и все нагоре. Понякога планината се нагъваше и огънят се губеше от погледа им, но рано или късно се появяваше отново. Пътеката, избрана от Каменната змия, не ставаше за коне. На места Джон трябваше да опира гръб в студения камък и да се придвижва странично като рак, педя по педя. Дори когато пътеката се разширяваше, беше измамна. Имаше пукнатини, достатъчно широки, за да погълнат човешки крак, камъчета, по които можеше да се подхлъзнеш, кухини, в които водата се събираше денем и замръзваше нощем. „Стъпка и после нова — казваше си Джон. — Стъпка и после друга, и няма да падна.“

Не се беше бръснал, откакто оставиха Юмрука на Първите, и мустаците му се бяха заледили. Два часа след началото на катеренето вятърът задуха толкова яростно, че той можа само да се свие и да се прилепи до скалата, молейки се дано да не го отвее от планината. „Стъпка и после друга — каза си той, след като вятърът поутихна. — Стъпка и после друга, и няма да падна.“

Скоро се оказаха толкова високо, че беше по-добре да не мисли да поглежда надолу. Нищо нямаше долу освен зейнала чернота, нищо горе, освен луна и звезди.

— Планината е твоята майка — беше му казал Каменната змия при едно много по-леко катерене преди няколко дни. — Прилепи се до нея, притисни лицето си до гърдите й и тя няма да те пусне. — Джон се беше пошегувал: каза, че винаги се бил чудил коя е майка му, но така и не бил помислял, че ще я намери в Ледени нокти. Сега обаче това не му се струваше никак смешно. „Стъпка и после друга“ — помисли той и се прилепи плътно до скалата.

Тясната пътека изведнъж се прекъсна от черна гранитна издатина. След ярката лунна светлина сянката й беше толкова черна, че сякаш влизаха в пещера.

— Право нагоре — каза му шепнешком щурмовакът. — Трябва да излезем над тях. — Той свали ръкавиците си, пъхна ги зад колана си, върза единия край на въжето около кръста си, а другия — около Джон. — Тръгни след мен, когато въжето се опъне. — Не изчака за отговор, а се закатери веднага, невероятно бързо. Дългото въже бавно започна да се развива. Джон го гледаше внимателно, запомняше всяко негово движение и къде точно се хваща, и когато се разви и последната намотка, също свали ръкавиците си и го последва, много по-бавно.

Каменната змия беше намотал въжето около един гладък скален зъбер, на който го чакаше, но веднага щом Джон стигна до него, отново го разви и продължи нагоре. Този път нямаше подходящи процепи, затова той извади увития с кече чук и заби клин в малка цепнатина в камъка с няколко тъпи удара. Колкото и да бяха тихи звуците, отекваха от камъка толкова силно, че Джон трепваше при всеки удар, сигурен, че диваците също са ги чули. Когато клинът се заби здраво, Каменната змия затегна въжето за него. „Сучи от гръдта на планината — напомни си Джон. — Не поглеждай надолу. Дръж тежестта си над стъпалата. Не поглеждай надолу. Гледай в скалата пред теб. Мога да си поема дъх ей на онази издатина там, само да стигна до нея. Изобщо не поглеждай надолу.“

Веднъж кракът му се хлъзна и сърцето му замря в гърдите, но боговете бяха милостиви и той не падна. Усещаше как студът се просмуква от камъка в пръстите му, но не смееше да си сложи ръкавиците; ръкавиците щяха да се плъзгат, колкото и плътни да изглеждаха, щяха да се отместват между кожата му и камъка, а тук горе това можеше да го убие. Изгорената му ръка започна да изтръпва и скоро го заболя. Разрани палеца си и след това оставяше петна кръв всеки път, когато опреше ръката си в замръзналия камък. Дано само да му останеха всички пръсти, докато се качаха горе.

Но продължаваше — нагоре и все по-нагоре, а черните сенки пълзяха по осветената от луната скална стена. Всеки долу в коритото на прохода щеше да ги види лесно, но планината ги криеше от погледите на диваците при огъня. Вече бяха близо. Джон ги усещаше. Усещаше близостта им, но не мислеше сега за враговете си, а за своя брат в Зимен хребет. „Бран толкова обичаше да се катери. Една десета само да имах от неговата смелост.“