Стената прекъсваше на две трети от пътя им нагоре с крива цепнатина в заледения камък. Каменната змия подаде ръка да му помогне да се изкачи. Отново беше сложил ръкавиците си и Джон направи същото. Щурмовакът му кимна наляво и двамата изпълзяха по ръба около триста разкрача или малко повече, и накрая видяха смътния оранжев блясък под устието на пролома.

Диваците бяха наклали стражевия си огън в плитка падина над най-тясната част на прохода, със стръмна пропаст отдолу и скала отзад, която да ги засланя от вятъра. Същата тази скала позволи на черните братя да се доберат само на няколко стъпки от тях, лазейки по корем, докато накрая не се озоваха точно над хората, които трябваше да убият.

Единият беше заспал, свит под камара животински кожи. Джон видя от него само косата, яркочервена на светлината на пламъците. Вторият седеше до огъня и мърмореше унило заради ледения вятър. Третият наблюдаваше прохода, въпреки че нямаше много за гледане — само една огромна, пълна с мрак купа, обрамчена от снежните рамене на планините. Наблюдателят носеше рог.

„Трима.“ За миг Джон се поколеба. „Уж трябваше да са двама.“ Единият обаче спеше. А и дали бяха двама, трима или двайсет, той все едно трябваше да направи онова, за което бяха дошли. Каменната змия го докосна по рамото и посочи дивака с рога. Джон кимна към другия до огъня. Непривично усещане — да си избираш кого да убиеш. Половината му живот беше минал с меча и ножа в ръка, в подготовка за този момент. „Дали и Роб се е чувствал така преди първата си битка?“ — зачуди се той, но нямаше време за подобни разсъждения. Каменната змия се задвижи, бърз като прякора си, и скочи при диваците сред дъжд от камъчета. Джон измъкна Дълъг нокът и го последва.

Всичко сякаш стана мигновено. По-късно в спомените си Джон сигурно щеше да се възхищава на смелостта на дивака, който първо посегна за рога, вместо към оръжието. Вдигна го към устните си, но преди да успее да го надуе, Каменната змия му го изби с един замах на късия си меч. Човекът на Джон скочи и замахна с една горяща главня към лицето му. Той се дръпна. С крайчеца на окото си зърна, че спящият се размърда, и разбра, че трябва бързо да приключва с първия. Когато главнята отново описа огнена дъга, той налетя срещу нея и замахна с меча с две ръце. Валирианската стомана разкъса козина, плъст, вълна и плът, но когато дивакът падна, се изви и мечът се изплъзна от ръцете на Джон. Третият дивак се изправи. Джон измъкна камата си, сграбчи го за косата, замахна с ножа към гърлото му… не, гърлото й… Ръката му замръзна.

— Момиче.

— Наблюдател — каза Каменната змия. — Дивачка. Довърши я.

Джон видя страха и пламъка в очите й. От убождането на ножа по бялото й гърло потече кръв. „Едно мушване и край“ — каза си той. Беше толкова близо, че помириса дъха й на лук. „Не е по-голяма от мен.“ Нещо в нея му напомни за Аря, макар че изобщо не си приличаха.

— Ще се предадеш ли? — попита той и леко извъртя камата. „Ами ако не се предаде?“

— Предавам се. — Думите й излязоха на бяла пара в студения въздух.

— Тогава си наша пленница. — Дръпна камата от меката кожа на гърлото й.

— Корин не ни каза да взимаме пленници — обади се Каменната змия.

— Не е казал и да не взимаме. — Джон пусна косата на момичето и тя залази назад, по-далече от тях.

— Тя е воин. — Каменната змия посочи дългата дръжка на брадвата, лежаща до кожените завивки. — Посягаше към нея, когато я сграбчи. Дай й и най-малката възможност, и ще ти разцепи главата.

— Няма да й дам възможност. — Джон изрита брадвата по-надалече. — Как се казваш?

— Игрит. — Тя опипа гърлото си, после погледна окървавената си ръка.

Джон прибра камата в канията и измъкна Дълъг нокът от убития.

— Моя пленница си, Игрит.

— Аз ти казах името си.

— Аз съм Джон Сняг.

Тя трепна.

— Зло име.

— Име на копеле — отвърна той. — Баща ми беше лорд Едард Старк от Зимен хребет.

Момичето го изгледа предпазливо, но Каменната змия се изсмя жлъчно.

— Обикновено пленникът трябва да говори, нали? — Щурмовакът мушна един дълъг клон в огъня. — Не че ще ти каже нещо. Виждал съм диваци, които ще си отхапят езика, но няма да ти отговорят на въпросите. — Когато краят на клона пламна, той направи две крачки и го хвърли над прохода. Клонът запада в тъмното, пръскайки искри, и се изгуби.

— Трябва да ги изгорите — каза Игрит.

— Затова трябва по-голям огън, а големите огньове се виждат отдалече. — Каменната змия се обърна и погледът му обходи черния простор за искра светлина. — Наблизо има други диваци, затова ли?

— Изгорете ги — повтори упорито момичето. — Инак тия мечове може отново да ви потрябват.

Джон си спомни за мъртвия Отор и студените му черни ръце.

— Май трябва да направим както казва.

— Има и други начини.

Каменната змия клекна до мъжа, когото бе посякъл, съблече му наметалото, ботушите, колана и дебелия кожух, а след това метна тялото на жилавото си рамо и го понесе към ръба. Изпъшка и го хвърли. След малко отнякъде много под тях се чу тежък мек плясък. Щурмовакът вече разсъбличаше втория труп и започна да го влачи за ръцете. Джон го подхвана за краката, двамата залюляха мъртвеца и го хвърлиха в нощната чернилка.

Игрит гледаше, без нищо да каже. Джон си даде сметка, че е по-голяма, отколкото му се бе сторила отначало. На цели двайсет години може би, но ниска за годините си, с къси крака и кръгло лице, малки ръце и чип нос. Рижата й коса беше рошава. Изглеждаше пълна, както седеше свита, но то бе от пластовете кожа и вълна. Отдолу можеше да е мършава като Аря.

— За нас ли ви пратиха да гледате? — попита я Джон.

— За вас, и за други.

Каменната змия потри ръце над огъня.

— Какво има отвъд прохода?

— Свободният народ.

— Колко са?

— Стотици хиляди. Повече, отколкото си виждал през живота си, врано. — Тя се усмихна. Зъбите й бяха криви, но много бели. „И тя не знае колко са.“

— Защо дойдохте тук?

Игрит не отговори.

— Какво търси вашият крал в Ледени нокти? Не можете да останете тук. Тук няма храна.

Тя извърна лице от него.

— Каните ли се да тръгнете към Вала? Кога?

Тя се взираше в пламъците все едно, че не го чуваше.

— Знаеш ли нещо за чичо ми Бенджен Старк?

Игрит продължаваше да мълчи. Каменната змия се засмя.

— Ако си изплюе езика, не казвай, че не съм те предупредил.

Сред скалите отекна сърдито ръмжене. Дива котка! Джон стисна меча си. Чу се ръмжене, много по-наблизо.

— Няма да ни безпокоят — каза Игрит. — Идват за мъртвите. Котките подушват кръв от шест мили. Ще останат при телата, докато не изядат и последното късче месо, и после ще счупят костите за мозъка.

Джон чу мляскането на зверовете. Чак му прилоша. Топлината на огъня го накара да почувства умората, но макар да беше уморен до смърт, не смееше да заспи. Беше взел пленничка и негов дълг беше да я пази.

— Бяха ли ти роднини? — попита я той тихо. — Двамата, които убихме?

— Не повече, отколкото на теб.

— На мен? — Той се намръщи. — Какво искаш да кажеш?

— Ти каза, че си Копелето на Зимен хребет.

— Да.

— Коя е майка ти?

— Някаква жена. Майките са жени, нали? — Някой му го беше казал веднъж. Не помнеше кой.

Тя отново се усмихна и белите й зъби блеснаха.

— И никога ли не ти е пяла песента за зимната роза?

— Не познавам майка си. Нито такава песен.

— Биел Барда я е съчинил — каза Игрит. — Преди много време той бил крал отвъд Вала. Целият свободен народ знае песните му, но вие на юг сигурно не ги пеете.

— Зимен хребет не е на юг — възрази Джон.

— На юг е. Всичко под Вала е на юг от нас.

Никога не бе разсъждавал по този начин.

— Предполагам зависи откъде го гледаш.

— Да — съгласи се Игрит. — Винаги е така.

— Разкажи ми — подкани я Джон. Щяха да минат часове, докато Корин стигне дотук, а разказът й поне щеше да го държи буден. — Искам да чуя тази твоя история.