Това го вразуми.

— Ще ги спра — каза сир Робар. — Отведете я. — Обърна се и излезе.

Пламъкът бе стигнал до платнената стена и вече пълзеше нагоре по палатката. Сир Емон здраво притискаше Бриен, той в стоманената си жълта броня, тя — във вълнените си дрехи. Беше забравил за Кейтлин, докато железният мангал не се стовари в тила му. Шлемът го предпази, но той се срина на колене.

— Бриен, с мен — заповяда Кейтлин. Момичето не се поколеба, замахна и разряза зелената коприна. Изскочиха навън и се озоваха сред хладния предутринен мрак. — Насам — подкани Кейтлин, — и полека. Не бива да тичаме, ще се запитат защо. Върви спокойно, все едно че нищо не се е случило.

Бриен пъхна меча в колана си и тръгна до Кейтлин. Въздухът миришеше на дъжд. Зад тях кралският павилион вече гореше и пламъците се издигаха високо в мрака. Край тях тичаха мъже, крещяха за пожар, за зло убийство и за магия. Други стояха като вкаменени на малки групи и шепнеха тихо. Неколцина се молеха, а един млад скуайър падна на колене и захлипа.

Мълвата бързо се пръскаше от уста на уста и бойните части на Ренли вече се разпадаха. Нощните огньове бяха изтлели и когато на изток взе да изсветлява, грамадата на Бурен край изникна като каменен сън, а по полето запълзя на ивици бледосива мъгла, побягнала от слънцето на крилете на вятъра. „Духовете на утрото“, бе чула веднъж да ги нарича баба Нан, духовете, връщащи се в гробовете си. Сега и Ренли беше един от тях, отиваше си. Като своя брат Робърт. Като скъпия й Нед.

— Прегърнах го едва когато умря — тихо промълви Бриен, докато крачеха през вихрещия се хаос. Гласът й прозвуча така, сякаш всеки миг щеше да рухне. — Той се смееше и изведнъж… навсякъде кръв… милейди, не разбирам. Вие видяхте ли, вие…

— Видях сянка. Отначало я взех за сянката на Ренли, но беше на брат му.

— Лорд Станис?

— Усетих го. Знам, че е пълна безсмислица…

За Бриен не беше безсмислица.

— Ще го убия — промълви тихо високото момиче. — С меча на милорд. Ще го убия, заклевам се. Заклевам се. Заклевам се.

Хол Молън и останалите от ескорта й чакаха с конете. Сир Вендел Мандърли кипеше от нетърпение да разбере какво става.

— Милейди, лагерът полудя — заломоти, щом я видя. — Лорд Ренли… — Изведнъж млъкна, щом видя Бриен, подгизнала от кръв.

— Мъртъв е, но не от нашите ръце.

— Битката… — заговори Хол Молън.

— Битка няма да има. — Кейтлин се качи на коня и ескортът се подреди зад нея, със сир Вендел отляво и сир Первин Фрей отдясно. — Бриен, доведохме достатъчно коне за два пъти повече хора. Избери един и идвай с нас.

— Имам си кон, милейди. И броня.

— Остави ги. Трябва да се махаме бързо, преди да са се сетили да ни потърсят. Двете бяхме с краля, когато го убиха. Това няма да се забрави. — Бриен кимна. — Да тръгваме — заповяда Кейтлин, след като всички се качиха по конете. — Ако някой се опита да ни спре, пробивайте с бой.

Скоро дългите пръсти на утрото зашариха по полето и светът възвърна цветовете си. На мястото на сивите мъже, яхнали сиви коне, с копия от сенки, сега блестяха сребристоледени остриетата на десет хиляди вдигнати пики. И по безбройните плющящи знамена Кейтлин видя руменината на пурпур и оранж, пищността на синьо и кафяво, блясъка на златно и жълто. Цялата сила на Бурен край и на Планински рай, силата, която само допреди час принадлежеше на Ренли. „Сега принадлежи на Станис — осъзна тя, — макар все още да не го знаят. Къде ще отидат, ако не при последния Баратеон? Станис спечели всичко с един-единствен коварен удар.“

„Аз съм законният крал — беше й заявил той, стиснал челюсти като желязо. — А вашият син е не по-малко изменник от моя брат. Ще дойде и неговият ден.“

Прониза я мраз.

Хълмът стърчеше над гъстата плетеница на леса, издигаше се самотен и нелеп с обрулените си от ветрове висини, виждаше се от много мили. Диваците го наричали Юмрука на Първите, казваха щурмоваците. Наистина приличаше на юмрук, пробил през земя и дървета с голите си кафяви, осеяни с камънаци склонове.

Джон подкара към билото с лорд Мормон и офицерите, като остави Дух долу под дърветата. Докато се качваха, вълчището на три пъти се опита да избяга и се връщаше с неохота след изсвирванията на Джон. Третия път лорд командирът изгуби търпение и се сопна:

— Остави го, момче. Искам да стигна горе преди да се е стъмнило. Вълка ще си го намериш после.

Пътят нагоре беше стръмен и каменист, а билото се оказа увенчано с висока до гърдите стена от поломени скали. Трябваше да заобиколят, докато намерят падината, достатъчно голяма да ги побере с конете.

— Мястото е добро, Торен — обяви Стария мечок, след като най-сетне спряха. — По-добро едва ли ще намерим. Можем да си вдигнем бивака тук и да чакаме Полуръката. — Лорд-командирът скочи от седлото и бутна гарвана от рамото си. Птицата изграчи възмутено, плесна с криле и литна.

От билото се виждаше надалече във всички посоки, но това, което привлече погледа на Джон, беше кръглата стена, проядените от времето и обрасли със зелен мъх сиви камъни. Разправяха, че Юмрука бил кръгово укрепление на Първите, във Века на Зората.

— Старо място. Яко е — каза Торен Малък лес.

— Старо — изпищя гарванът на Мормон и запляска шумно на бавни кръгове над главите им. — Старо, старо, старо, старо.

— Млък — изръмжа Мормон на птицата. Стария мечок беше твърде горд, за да признае слабостта си, но Джон не можеше да подведе. Усилието да не изостава от по-младите мъже си взимаше своето.

— Тези височини ще се защитават лесно, ако се наложи — отбеляза Торен, докато обикаляше с коня каменния кръг, с развято от вятъра самурово наметало.

— Да, мястото е добро. — Стария мечок вдигна ръка към вятъра и гарванът кацна и впи нокти в китката му.

— А как е с водата, милорд? — попита Джон.

— Нали прекосихме онзи ручей долу.

— Много е далече да се слиза — изтъкна Джон. — А освен това е извън каменния кръг.

— Толкова ли си мързелив да изкачиш един хълм, момче? — каза Торен.

Джон реши да не спори повече, след като лорд Мормон заяви:

— По-добре укрепено място едва ли ще намерим. Ще носим вода и ще се грижим да сме добре снабдени.

Заповедта се предаде и братята на Нощния страж започнаха да вдигат лагера си зад каменния пръстен, изграден от Първите хора. Скоро черните шатри изникнаха като гъби след дъжд, одеяла и навити постелки покриха голата земя. Стюардите подредиха конете на дългия коневръз, нахраниха ги със зоб и ги напоиха. Дървари тръгнаха със секирите си към гората в гаснещия късен следобед да съберат достатъчно дърва за огрев през нощта. Едно отделение се залови да почисти околните храсти, да изкопае нужници, заразвързваха обжарените дебели колове. „Искам всяка пролука в укреплението да се укрепи с ров и колове“, беше им заповядал Стария мечок.

След като разпъна палатката на лорд-командира и се погрижи за двата им коня, Джон Сняг се спусна по хълма да потърси Дух. Вълчището се появи изведнъж и съвсем тихо. В един миг Джон крачеше под дърветата, свиреше и викаше, останал сам сред тъмнозеленото, и под краката му шумяха сухи листа и борови иглички. В следващия голямото бяло вълчище вече крачеше до него, бледо като утринна мъгла.

Но когато стигнаха кръговото укрепление, Дух отново запристъпва настръхнал, задуши една цепнатина между камъните и се отдръпна, сякаш не му хареса онова, което бе помирисал. Джон посегна да го сграбчи зад врата и да го вкара насила в кръга, но не беше лесно; вълкът тежеше почти колкото него и беше много по-силен.

— Дух, какво ти става? — Не беше обичайно за него да е толкова неспокоен. Накрая Джон се предаде. — Както искаш — каза той на вълка. — Отивай на лов. — Червените очи го изгледаха, докато се провираше между мъхестите камъни.

Тук трябваше да са в безопасност. Хълмът им осигуряваше чудесна видимост, а склоновете бяха стръмни на север и запад и само малко по-полегати от източната страна. Но когато здрачът се сгъсти и тъмнината се просмука между дърветата, чувството за безпокойство у Джон нарасна. „Това е лесът на духовете — каза си той. — Тук сигурно има призраци. Духовете на Първите мъже. Това място някога е било тяхно.“