— Престани да се правиш на момче — каза си той на глас.

Покачи се върху струпаните камъни и загледа залязващото слънце. Оттук се виждаха последните отблясъци слънчева светлина, като ковано злато по Млечна вода, лъкатушеща на юг. В горния дял на руслото й земята изглеждаше по-дрипава, гъстата гора отстъпваше на голи каменисти хълмове, които се издигаха високи и диви на север и на запад. На хоризонта като грамадна сянка се възправяха планините, верига след верига, смаляващи се в синьо-сивкавата далечина, с назъбени върхари, покрити с вечен сняг. Изглеждаха недостижими, студени и враждебни.

По-наблизо властваха дърветата. На юг и на изток гората продължаваше, докъдето му стигаше погледът, неизбродима плетеница от корени и клони, изрисувани с хиляди оттенъци на зелено, с тук-там по някое червено петно от ясен, промъкнал се между боровете и смърчовете, или жълта мазка, където листата на група широколистни започваха да капят. Щом вятърът се усилеше, Джон чуваше пукота и стона на клоните. Потрепваха безброй листа и за миг гората му заприлича на тъмнозелено море, подмятано от бурята и надигащо се на вълни, вечно и непознаваемо.

Дух едва ли беше сам там долу, помисли той. Всичко можеше да се движи под това море, да запълзи към кръговото укрепление, щом мракът се сгъсти, скрито под тези дървеса. Всичко. Как щяха да го разберат? Дълго стоя така — докато слънцето не се скри зад проядените планински върхове и тъмнината не запълзя през леса.

— Джон? — извика Самуел Тарли. — Какво ти става?

— Нищо. — Джон скочи долу. — Ти как се оправи днес?

— Добре. Добре мина днес. Честно.

Джон не мислеше да споделя тревогите си, особено след като Самуел Тарли едва беше започнал да намира кураж в себе си.

— Стария мечок смята да изчака тук Корин Полуръката и хората му от Сенчестата кула.

— Мястото изглежда здраво — каза Сам. — Укрепление на Първите. Мислиш ли, че тук е имало битки?

— Не се съмнявам. А ти приготви някоя от птиците. Мормон ще поиска да прати писмо.

— Да можех да ги пусна всичките. Не обичат да стоят в кафез.

— Ти също би отлетял, ако можеше.

— Ако можех да летя, щях да се върна в Черен замък да изям един топъл месеник — каза Сам.

Джон го плесна по рамото с изгорената си ръка. Тръгнаха заедно през лагера. Огньовете вече горяха, звездите вече изгряваха. Дългата червена опашка на Мормоновия факел гореше ярка като луната. Джон чу гарваните преди да ги е видял. Някои го викаха по име. Трябваше ли да се вдигне повече шум, гарваните не бяха от най-свенливите.

„И те го усещат.“

— Аз да ида да се погрижа за Стария мечок — рече той. — Много се сърди, като му се забави яденето.

Завари Мормон да говори с Торен Малък лес и няколко други офицери.

— А, дойде най-после — избоботи старецът. — Донеси ни вино. Нощта е студена.

— Да, милорд.

Джон запали огън, взе едно от буренцата с любимото на Мормон гъсто червено и наля в котлето. Окачи го над пламъците и се захвана с билките. Стария мечок беше много придирчив за греяното си вино. Толкова и толкова дарчин, толкова мускатово орехче, толкова мед и нито капка повече. Стафиди, орех и сухи боровинки, но без лимон, това било най-гнусното южняшко кощунство — което беше странно, тъй като винаги слагаше лимон в бирата си на закуска. Питието трябваше да е достатъчно горещо, за да стопли човек, настояваше лорд-командирът, но виното никога да не се оставя да кипне. Джон грижливо следеше котлето.

Докато си вършеше работата, чуваше гласовете вътре в палатката.

— Най-лекият път от Ледени нокти е като тръгнеш по течението на Млечна вода от извора й — говореше Джармън Бъкуел. — Но ако хванем тоя път, Райдър тутакси ще разбере, че идваме.

— Великанска стълба може да свърши работа — каза сир Маладор Локи, — или пък Писклив проход, стига да е чист.

Виното вдигна пара. Джон свали котлето от огъня, напълни осем чаши и ги отнесе в палатката. Стария мечок гледаше в грубо надрасканата карта, нарисувана от Сам в твърдината на Крастър. Взе една чаша от подноса, отпи глътка и кимна одобрително. Гарванът кацна на ръката му.

— Жито — рече той. — Жито. Жито.

Сир Отис Вайтърс отказа виното.

— Аз изобщо не бих влязъл в планините — заяви той с тънкия си, уморен глас. — Ледени нокти хапят жестоко даже през лятото, а сега… ако ни хване някоя буря…

— Не мисля да рискуваме през Ледени нокти, освен ако не се наложи — каза Мормон. — Диваците не могат да преживеят по леда и камъните повече от нас. Скоро ще се появят от височините, а за всяка войска, колкото и голяма да е, единственият път е по Млечна вода. Ако е така, мястото ни тук е здраво. Не могат да се надяват, че ще се промъкнат, без да ги видим.

— Може и да не го искат. Те са хиляди, а ние ще сме триста, когато дойде и Полуръката — каза сир Маладор и си взе чаша.

— Ако се стигне до битка, не можем и да се надяваме на по-добър терен от този — заяви Мормон. — Ще укрепим отбраната си. Ями, колове, заграждения, всяка пролука да се запълни. Хората с най-силно зрение да ги разставите наблюдатели. В кръг, около нас и по реката, да предупреждават за всичко, което се приближи. Скрийте ги по дърветата. И да започнем да носим вода, повече, отколкото ни трябва. Ще изкопаем щерни. Това ще държи хората заети, а и може да се окаже нужно.

— Моите щурмоваци… — почна Торен Малък лес.

— Твоите щурмоваци ще ограничат обходите си до тази страна на реката, докато не дойде Полуръката. После ще видим. Нямам хора за губене.

— Манс Райдър може да трупа войската си само на ден път оттук, а ние да не знаем — възрази Малък лес.

— Знаем къде се трупат диваците — отряза Мормон. — Научихме го от Крастър. Никак не ми харесва този човек, но не мисля, че ни е излъгал.

— Ваша воля. — Малък лес си излезе навъсен. Другите допиха виното си и го последваха, малко по-учтиво.

— Да ви донеса ли вечерята, милорд? — попита Джон.

— Жито — гракна гарванът, но Мормон не отговори веднага. Накрая каза само:

— Твоят вълк намери ли плячка днес?

— Още не се е върнал.

— Малко прясно месо щеше да ни дойде добре. — Мормон бръкна в една торба и подаде на гарвана шепа зърно. — Смяташ ли, че греша, като не пускам щурмоваците на далечен обход?

— Не ми е работа да взимам отношение, милорд.

— Докато не те попитат.

— Ако трябва да останат край Юмрука, не виждам как могат да се надяват да намерят чичо ми — призна Джон.

— Не могат. — Гарванът закълва зрънцата от шепата на Стария мечок. — Двеста души или десет хиляди, земята тук е огромна.

— Но няма да се откажете от търсенето?

— Майстер Емон те смята за умен. — Мормон премести гарвана на рамото си. Птицата килна глава на една страна и го изгледа с лъскавите си очи.

Отговорът беше тук.

— Значи… струва ми се, че е по-лесно един човек да намери двеста, отколкото двеста души да намерят един.

Гарванът изграчи кресливо, но Стария мечок се усмихна зад сивата си брада.

— Толкова много мъже и коне оставят следа, която дори слепият Емон може да проследи. На този хълм огньовете ни ще се виждат сигурно чак до подножията на Ледени нокти. Ако Бен Старк е жив и на свобода, ще дойде при нас, в това не се съмнявам.

— Да — каза Джон, — но… ако…

— Ако е мъртъв? — попита кротко Мормон.

Джон кимна неохотно.

— Мъртъв — изграчи гарванът. — Мъртъв. Мъртъв.

— Въпреки това може да дойде при нас — довърши мисълта му Стария мечок. — Като Отор и като Джейфър Цветята. Боя се от това не по-малко от теб, Джон, но сме длъжни да допуснем тази възможност.

— Мъртъв — изграчи гарванът. — Мъртъв.

Мормон погали птицата по черните пера, вдигна ръка пред устата си и се прозя.

— Вечерята май ще я пропусна. По-добре да си лягам. Събуди ме, като съмне.

— Лек сън, милорд.

Джон събра празните чаши и излезе. Чу далечен смях и жалния вой на гайди. В средата на лагера пращеше голям огън и той надуши миризмата на готвено. Стария можеше да не е гладен, но Джон бе прегладнял. Тръгна към огъня.