„Дано му се счупи мечът и му се пръсне щитът — помисли хладно Санса, докато се провираше към вратата. — Дано го остави куражът му и всички да го изоставят.“

Неколцина стражи крачеха по бойниците над портата, но инак замъкът изглеждаше празен. Санса спря и се вслуша. Някъде отдалече се носеха шумовете на битка. Пеенето почти ги заглушаваше, но все пак се чуваха: плътният протяжен стон на бойни рогове, скърцането и тътенът на мятащите камъни катапулти, плясъкът на огнените гърнета — пукотът на горящия катран и свисъкът на скорпионите, изхвърлящи дългите един разкрач метални стрели… и освен всичко това — виковете на умиращи мъже.

Друг вид песен беше това, ужасна песен. Санса придърпа качулката на наметалото си и забърза към Мегоровата стега, замъка в замъка, където кралицата бе обещала, че всички ще са в безопасност. В подножието на подвижния мост се натъкна на лейди Танда и двете й дъщери. Фалайз бе пристигнала предния ден от замъка Стоукуорт с малък отряд войници. Мъчеше се да подкара сестра си по моста, но Лолис се беше впила в слугинята си и хлипаше:

— Не искам, не искам, не искам…

— Битката вече започна — каза лейди Танда с треперлив глас.

— Не искам, не искам!

Санса нямаше как да ги отбегне и ги поздрави учтиво.

— Мога ли да помогна?

Лейди Танда се изчерви от срам.

— Не, милейди, но ви благодаря от сърце. Моля да извините дъщеря ми, не е добре.

— Не искам. — Лолис впи ръце в полата на слугинята си — слабо хубавичко момиче с къса тъмна коса, на което като че ли страшно му се искаше да бутне господарката си в сухия ров върху железните шипове. — Моля ви, моля ви, не искам.

Санса й заговори кротко.

— Вътре ще бъдем тройно по-защитени, и освен това ще има храна, пиене и песни.

Лолис я зяпна с отворена уста. Имаше мътнокафяви очи, които винаги изглеждаха влажни от сълзи.

— Не искам.

— Може да не искаш, но трябва — каза рязко сестра й Фалайз. — Трябва, и толкова. Шае, помогни ми. — Двете я хванаха под лактите и къде с влачене, къде с носене я преведоха по моста.

— Болна е — каза лейди Танда.

„Ако бебето може да се нарече болест“ — помисли Санса. Всички из замъка клюкарстваха, че след сполетялото я в града Лолис е непразна.

Двамата стражи пред вратата бяха с шлемовете с лъвските гребени и с пурпурните плащове на дома Ланистър, но Санса знаеше, че са само преоблечени наемници. Друг седеше в подножието на стъпалата — истински гвардеец щеше да стои, а не да седи на стъпало с алебардата на коленете — но стана, като ги видя, и ги вкара вътре.

Балната зала на кралицата нямаше и една десета от големината на Голямата зала на замъка и едва наполовина от Малката зала в Кулата на Ръката, но въпреки това можеше да побере сто души и липсата на простор се компенсираше с великолепие. Зад всяка скоба по стените бе окачено огледало от ковано сребро, така че факлите светеха два пъти по-ярко; стените бяха облицовани с богато резбовано дърво и ароматни постелки покриваха пода. От галерията горе се лееха весели тонове на флейти и цигулки. Цялата южна стена представляваше низ от широки сводести прозорци, прикрити с тежки завеси. Дебелото кадифе не пропускаше и лъч светлина и приглушаваше звуците и на молитвата, и на битката. „Все едно — помисли Санса. — Войната е с нас.“

От двете страни на дългите дървени маси седяха почти всички знатни жени в града, наред с шепа старци и малки момчета. Жените бяха съпруги, дъщери, майки и сестри. Мъжете им бяха навън, за да се бият с лорд Станис. Много от тях нямаше да се върнат и въздухът тежеше от съзнаването на тази тъжна истина. Като годеница на Джофри, на Санса се полагаше почетно място отдясно на самата кралица. Тя тъкмо се качваше на подиума, когато забеляза мъжа, стоящ в сенките до задната стена. Носеше промазана черна плетена ризница и държеше меча пред себе си: големия меч на баща й, Лед, висок почти колкото него. Върхът, му беше опрян в пода, а коравите костеливи пръсти се бяха впили в двата странични предпазителя на дръжката. Дъхът на Санса спря в гърлото й. Сир Илин Пейн, изглежда, усети погледа й и обърна мършавото си пъпчиво лице право към нея.

— Какво търси той тук? — попита тя Осфрид Черно котле. Той командваше новата червеноплаща гвардия на кралицата.

Осфрид се ухили.

— Нейна милост смята, че може да й потрябва до края на тази нощ.

Сир Илин беше Кралското правосъдие. Имаше само една дейност, за която можеше да потрябва. „Чия ли глава ще поиска?“

— Всички, стани! Нейна милост Церсей от дома Ланистър, Кралицата регент и Защитничка на кралството — извика кралският стюард.

Роклята на Церсей беше от искрящ като сняг лен, бяла като плащовете на Кралската гвардия. Дългите широки ръкави бяха обшити със златист сатен. Яркожълтата й коса се лееше на водопад от гъсти къдрици по оголените й рамене. На тънката й шия висеше наниз от диаманти и смарагди. Белотата й придаваше странна невинност, почти като на девица, но по бузите й бяха избили алени петна.

— Седнете — каза кралицата, след като зае мястото си на подиума, — и добре сте дошли. — Осфрид Черно котле й поднесе стола, а един от пажовете предложи същата услуга на Санса. — Изглеждаш ми нещо пребледняла, Санса — отбеляза кралицата. — Червеното ти цвете още ли цъфти?

— Да.

— Колко на място. Мъжете ще кървят навън, а ти — тук. — Кралицата даде знак за първото блюдо.

— Защо е тук сир Илин? — изтърва се Санса.

Кралицата погледна към немия палач.

— За да се справя с предателството и да ни защити, ако потрябва. Той беше рицар преди да стане палач. — Посочи с лъжицата си към другия край на залата, към заключените и здраво залостени врати. — Когато брадвите заудрят по тези врати, ще се радваш, че е тук.

„Повече щях да се радвам, ако беше Хрътката“ — помисли Санса. Колкото и да беше зъл и груб Сандор Клегейн, тя не вярваше, че ще позволи да й се случи нещо лошо.

— Вашата гвардия няма ли да ни защити?

— А кой ще ни защити от гвардията? — Кралицата погледна накриво към Осфрид. — Верните наемници са рядкост като девствените курви. Ако битката бъде изгубена, моите гвардеици ще се запрепъват в тези червени плащове в бързината да ги свалят. Ще отмъкнат каквото могат и ще избягат, заедно със слугите, перачките, конярите, всички ще побягнат да си спасяват жалките кожи. Имаш ли си представа какво става, когато един град бъде превзет и подложен на опустошение, Санса? Нямаш, нали? Ти знаеш само онова, което си научила от певците, а хубавите песни за опустошение са голям дефицит.

— Истинските рицари няма да посегнат на жени и деца. — Думите прозвучаха кухо още докато ги произнасяше.

— Истинските рицари. — На кралицата това като че ли й се стори изключително забавно. — Права си, несъмнено. Тогава защо просто не си ядеш супата като добро момиче и не чакаш Симион Звездоокия и принц Емон Драконовия рицар да дойдат да те спасят, миличка? Убедена съм, че няма да чакаш дълго.

Заливът Черна вода беше покрит с бели гребени. „Черната Бета“ яздеше вълната на прилива, платната й пукаха по шевовете и плющяха с всяка промяна на вятъра. „Привидение“ и „Лейди Маря“ плаваха от двете й страни, на не повече от двадесет разкрача от корпус до корпус. Синовете му можеха да поддържат строя. Давос се гордееше с това.

Над морето с дълбоки гърлени стонове кънтяха бойни рогове — като зов на чудовищни влечуги, повтарян от кораб на кораб.

— Свали платното — заповяда Давос. — Сниши мачтата. Гребците по греблата.

Синът му Матос повтаряше командите. Палубата на „Черната Бета“ кипна, щом екипажът се разтича всеки по задачата, разбутвайки войниците, които все им се изпречваха на пътя, където и да застанат. Сир Имри бе заповядал да влязат в реката само на гребло, за да не изложат платната си на скорпионите и огнехвъргачките по стените на Кралски чертог.

Давос успя да различи „Ярост“ далече на югоизток, с приближаващите се блестящи в позлата платна и коронования елен на Баратеон, пришит на плата. От нейната палуба Станис Баратеон беше командвал щурма на Драконов камък преди шестнадесет години, но този път бе предпочел да тръгне напред със своята армия, поверявайки „Ярост“ и командването на флотата на брата на жена си сир Имри, който бе дошъл да подкрепи неговата кауза в Бурен край с лорд Алестер и останалите от дома Флорент.