Всяка нощ Аря тихичко си казваше имената им.

— Сир Грегър — изшепваше тя на възглавницата си от камък. — Дънсън. Поливър. Чизуик. Раф Сладура. Веселяка и Хрътката. Сир Амори, сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей.

В Зимен хребет се беше молила с майка си в септата и с баща си в гората на боговете, но по пътя за Харънхъл нямаше богове и единствената молитва, която държеше да запомни, бяха тези имена.

Всеки ден вървяха и всяка нощ тя изричаше имената, докато накрая дърветата не оредяха и не отстъпиха на пъстра като черга земя от ниски склонове, лъкатушещи поточета и огрени от слънцето поля, сред които стърчаха като изгнили зъби руините на опожарени твърдини. Още един ден поход, преди да зърне кулите на Харънхъл в далечината, сурови и непоклатими над сините води на езерото.

Ще стане по-добре, веднъж да стигнат Харънхъл, казваха си пленниците, но Аря не беше толкова сигурна. Помнеше разказите на баба Нан за съградения върху страх замък. Харън Черния разбърквал хоросана с човешка кръв, казваше Нан и снишаваше глас, за да накара децата да се приближат, но драконите на Егон изпекли Харън и всичките му синове между дебелите му каменни стени. Прехапала устна, Аря крачеше с втвърдените си от мазоли стъпала и си повтаряше „още малко, още малко“. Кулите не бяха на повече от няколко мили.

Въпреки това вървяха през целия този ден и през по-голямата част от следващия, докато най-после стигнаха армията на лорд Тивин, разположена на запад от замъка сред овъглените остатъци на някакво градче. Харънхъл подвеждаше окото отдалече, защото беше огромен. Колосалните му външни стени се издигаха до езерото отсечени и стръмни като планински канари, а горе по бойниците им скорпионите от дърво и желязо изглеждаха дребни като буболечките, чието име носеха.

Миризмите от войската на Ланистър стигнаха до носа на Аря много преди да може да различи знаците по знамената. По миризмите можеше да се прецени, че лорд Тивин е тук от доста време. Над нужниците, обкръжаващи лагера, гъмжаха рояци мухи и тя забеляза, че много от острите прътове, набити околовръст, са с мухлясали върхове.

Стражевата постройка на портите беше сама по себе си колкото Голямата цитадела на Зимен хребет, колкото масивна, толкова и олющена, с надраскани и загубили цвета си камъни. Отвън зад стените се виждаха само върховете на пет грамадни кули. Най-ниската от тях беше сигурно веднъж и половина колкото най-високата кула в Зимен хребет — но не се извисяваха към небето като всяка обикновена кула. Аря си помисли, че по-скоро приличат на някакви старчески пръсти, криви и чворести, протягащи се да хванат някой от преминаващите над тях облаци. Спомни си приказките на Нан как камъкът започнал да се топи като восъка на свещите и да потича по стъпала и прозорци, за да намери криещия се Харън и да го изпече. Сега вече можеше да повярва на всяка дума. Всяка от кулите изглеждаше по-уродлива и окаяна от предишната, порутена, проядена и пропукана.

— Не искам да влизам там — изхленчи Горещата баница, докато Харънхъл разтваряше портите си да ги погълне. — Там има духове!

Чизуик го чу, но този път само се усмихна.

— Хлебарче, можеш да избираш. Или влизаш, или ти ще станеш един от тях.

Горещата баница влезе с всички останали.

В голямата екнеща баня от камък и дърво ги накараха да се съблекат и да изтрият мръсотията по себе си във ваните с почти вряла вода. Процесът се надзираваше от две зли старици, които ги оглеждаха и ги обсъждаха безсрамно, все едно че бяха някакви току-що докарани маймуни. Когато дойде редът на Аря, стопанката Амабел заквака отчаяно като квачка, щом видя стъпалата й, докато стопанката Хара опипа мазолите по ръцете й, добити от дългите часове упражнения с Игла.

— Тия си ги хванала от биене на масло, бас слагам — рече тя. — Някаква селска повлекана, нали? Нищо, моме, сега можеш да получиш по-високо място на тоя свят, ако се трудиш много. Ако не се трудиш много, ще ядеш бой. Как те викат?

Аря не посмя да си каже истинското име, но и Ари не ставаше, беше мъжко име, а те виждаха, че не е момче.

— Невестулка — каза тя първото име, за което се сети. — Ломи ме нарече Невестулка.

— Разбирам защо — изсумтя стопанката Амабел. — С тая коса си като плашило, а и е гнездо за въшките. Ще ти я махнем и ще идеш в кухните.

— По-скоро ми дайте да гледам коне. — Аря обичаше конете, а може би ако я оставеха в конюшните, щеше да може да открадне един и да избяга.

Стопанката Хара я цапна толкова силно, че подутата й устна отново се разцепи.

— И да си държиш тоя език, че ще получиш и по-лошо. Никой не те пита.

Кръвта в устата й имаше солен и някак метален вкус. Аря сведе очи и не каза нищо. „Ако си имах Игла, нямаше да посмее да ме удари“ — каза си сърдито.

— Лорд Тивин и рицарите му си имат коняри и скуайъри да им гледат конете, нямат нужда от такива като теб — каза стопанката Амабел. — Кухните са спретнати и чисти и там винаги има огън, до който да спиш и колкото искаш храна. В селото ви може и да си се оправяла добре, но виждам, че не си умно момиче. Хара, мисля тая да я дадем на Уизи.

— Щом така мислиш, Амабел. — Дадоха й дълга риза от сива вълна и неудобни обуща и я отпратиха.

Уизи беше помощник-домакинът на Кулата на риданията, нисък набит мъж с месест нос и няколко гнойни червени пъпки в единия ъгъл на дебелите си устни. Аря се оказа една от шестте пратени при него. Той ги огледа всички с пронизващо като свредел око.

— Ланистър са щедри към онези, които им служат добре, чест, каквато твари като вас не заслужават, но при война човек трябва да се оправя с каквото му е подръка. Работете здраво, знайте си мястото и може би някой ден ще се издигнете като мен. Но ако мислите да разчитате на добротата на господаря, ще се намерите при мен, след като милорд си отиде, ще видите. — И им заразправя как никога не бива да поглеждат знатна особа в очите, нито да проговарят, ако не ги заговорят, нито да излизат на пътя на господаря. — Носът ми никога не лъже — похвали се той. — Надушвам всяко непокорството, помирисвам всяко непослушание. Само да ми лъхне на такава воня, ще отговаряте. Подуша ли ви, искам да мирише само на страх.

По стените на Карт мъже биеха гонгове да възвестят пристигането й, а други надуваха странни рогове, които обгръщаха телата им като огромни бронзови змии. Откъм града се приближи за нейна почетна стража колона от камили. Ездачите им носеха люспести доспехи и шлемове с издадени напред медени зурли и дълги копринени пискюли отгоре, и седяха на седла, украсени с рубини и гранати. Камилите бяха заметнати с чулове със сто цвята на дъгата.

— Карт е най-великият град, какъвто е имало или ще има — беше й казал Пиат Прий още сред руините на Вее Толоро. — Той е пъпът на света. Той е портата между севера и юга. Той е мостът между изтока и запада. Той е древната човешка памет. И е толкова великолепен, че Саатос Мъдрецът избол очите си, след като видял Карт, защото знаел, че всичко, което види след това, ще му изглежда жалко и грозно.

Дани взе думите на чародея за малко попрекалени, но великолепието на огромния град не можеше да се отрече. Три дебели стени обграждаха Карт, и трите зидани изкусно. Външната стена беше от червен пясъчник, тридесет стъпки висока и украсена с животински релефи: пълзящи змии, летящи огромни птици, плуващи риби, смесени с вълци от пустошта на червените степи, зебри и слонове с чудовищни размери. Средната стена, с височина четиридесет стъпки, беше от сив гранит, оживял с бойните сцени по него: сблъсък на мечове, щитове и копия, полетели стрели, герои в битка и клане на невръстни деца, клади за мъртвите. Най-вътрешната стена беше петдесет стъпки висок черен мрамор, с барелефи, които накараха Дани да се изчерви, докато не си каза, че се държи глупаво. Не беше девица; след като можеше спокойно да гледа сцените на жестоки кланета, защо трябваше да извръща очите си от гледката на мъже и жени, които си доставят удоволствие?