Едно момиче спа с един от войниците три нощи поред. На четвъртата Планината я избра и войникът не каза нищо.
Един дядка с крива усмивка, който чистеше дрехите им, все бърбореше за сина си, който служел при златните плащове в Кралски чертог.
— Кралски човек е той — приказваше старчето, — добър кралски човек, ей на, кат’ мен, все за Джофри. — Толкова често го повтаряше, че другите пленници почнаха да му викат „Все за Джофри“. Когато ги нямаше стражите. „Все за Джофри“ го избраха на петия ден.
Млада майка с келяво лице им предложи доброволно да им каже всичко, което знае, ако обещаят да не закачат дъщеря й. Планината я изслуша. На другия ден избра дъщеря й, за да е сигурен, че нищо не е премълчала.
Избраните ги разпитваха пред очите на всички пленници, за да могат да видят добре каква съдба очаква бунтовниците и предателите. Разпитите водеше един войник, когото другите наричаха Веселяка. Лицето му беше толкова простодушно, а облеклото му толкова невзрачно, че Аря щеше да го помисли за някой от селяните, ако не го беше видяла в действие.
— Веселяка ги кара да вият от болка толкова силно, че се напикават — каза им старият гърбав Чизуик. Точно него се беше опитала да ухапе, когато я нарече свиреп дребосък и й смаза главата с железния си юмрук. Той понякога помагаше на Веселяка. Друг път му помагаха други. Самият сир Грегър Клегейн стоеше отстрани неподвижен, гледаше и слушаше, докато жертвата не умре.
Въпросите бяха едни и същи. Има ли скрито в селото злато? Сребро, скъпоценни камъни? Има ли още храна? Къде е лорд Берик Дондарион? Кои от хората в селото му помагат? Накъде е тръгнал? Колко мъже има с него? Колко рицари, колко стрелци, колко пехотинци? Как са въоръжени? Конниците колко са? Колко са ранените? Други врагове има ли? Има ли скрито в селото злато? Сребро, скъпоценни камъни? Има ли още храна? Къде е лорд Берик Дондарион? Кои от хората в селото са му помагали? Накъде е тръгнал? Колко мъже има с него? На третия ден Аря можеше сама да задава въпросите.
Намериха малко злато, малко сребро, голяма торба с медни петаци и очукан бокал, инкрустиран с гранати, за който двама от войниците се сбиха. Научиха, че лорд Берик водел със себе си десет примиращи от глад нещастници, както и че са били сто конни рицари; че тръгнали на запад или на север, или на юг; че преминали езерото с лодка; че бил силен като бизон или пък че бил изтощен от кръвоизлива. Никой не оцеля след разпита на Веселяка — нито мъж, нито жена, нито дете. Най-силните издържаха до вечерта. Телата ги провесваха по дърветата край огньовете за храна на вълците.
Докато тръгнат отново Аря вече беше разбрала, че не е никаква „танцуваща по водата“. Сирио Форел никога нямаше да се остави да го хванат и да му вземат меча, нито щеше да си стои кротко, когато убиха Ломи Зелените ръце. Сирио никога нямаше да си мълчи в онзи склад, нито да се мъкне примирен с другите пленници. Знакът на Старк беше вълчището, но Аря се чувстваше по-скоро като агне, обкръжена от стадо овце. Мразеше селяните заради овчедушието им почти толкова, колкото мразеше себе си.
Ланистърите й бяха взели всичко: баща, приятели, дом, надежда, смелост. Един от тях й беше взел Игла, а друг счупи дървената й тояга на коляното си. Дори й бяха отнели глупавата тайна. Складът беше достатъчно голям, за да може да изпълзи настрана и да пусна вода в някой ъгъл, когато не я гледат, но по пътя беше различно. Удържаше, докато можеше, но накрая клекна до един храст и смъкна гащите си пред всички. Или това, или й оставаше да се подмокри. Горещата баница я зяпна с мътните си очи, но никой друг не си направи труд да я погледне. Женска или мъжка овца, за сир Грегър и хората му беше все едно.
Пленителите им не разрешаваха да говорят помежду си. Една разцепена устна и Аря се научи да си държи езика зад зъбите. Други не се научиха. Едно тригодишно момче не спираше да реве за баща си, затова му премазаха лицето с боздуган. Майката на момчето се разпищя и Раф Сладура уби и нея.
Аря гледаше как умират и не правеше нищо. Каква полза да се правиш на храбър? Една от избраните за разпит жени се опита да прояви храброст, но умря с писъци като всички останали. В този поход нямаше храбреци, а само изплашени и гладни хора. Предимно жени и деца. Неколцината мъже бяха или твърде стари, или твърде млади; останалите ги избесиха и ги оставиха на вълците и враните. Джендри го пощадиха само защото призна, че лично си е изковал рогатия шлем. Ковачите, дори чираци на ковачи, бяха твърде ценни, за да ги убиваш.
Планината им каза, че ги водят да служат на лорд Тивин Ланистър в Харънхъл.
— Вие сте жалки предатели и бунтовници, така че благодарете на боговете си, че лорд Тивин ви дава такава възможност. Много повече е, отколкото щяхте да получите от разбойниците. Подчинявайте се, служете и ще живеете.
— Няма справедливост на този свят, няма — чу тя една от стариците да се оплаква на друга. — Кротки хора сме, никаква измяна не сме вършили, другите дойдоха и обраха каквото си поискат, също като тая пасмина.
— Ама лорд Берик не ни направи нищо лошо — прошепна приятелката й. — А и оня негов червен жрец, той ни плати за всичко, което взеха.
— Платил? Взе ми две ярки и ми даде някакъв надраскан къс хартия. Я кажи ми ти, мога ли да се наям с един мърляв къс хартия? Тя ще ми снесе ли яйца? — Озърна се да не би да има някой страж наблизо и се изплю три пъти. — Туй е за Тъли, туй е за Ланистърите, а пък туй — за Старките.
— Грехота и позор — изсъска един от старците. — Докато беше жив старият крал, не търпеше такива работи.
— Крал Робърт ли? — попита Аря, без да мисли.
— Крал Ерис, боговете да го благословят дано — каза старецът доста високо и един от пазачите налетя да ги усмири. Старецът изгуби два зъба и приказките се прекратиха.
Освен пленниците си сир Грегър връщаше дузина свине, кафез с пилета, дръглива крава и девет фургона с осолена риба. Планината и хората му си имаха коне, но всички пленници трябваше да вървят пеш и онези, които бяха твърде слаби, за да издържат, ги убиваха на място, наред с всеки глупак, който се опиташе да избяга. Нощем пазачите отвеждаха жени в храстите и повечето, изглежда, го очакваха, защото тръгваха с тях много послушно. Едно момиче, малко по-хубаво от другите, го накараха да ходи с по четирима-петима различни мъже всяка нощ, докато накрая то не издържа и удари един с камък. Сир Грегър ги накара да гледат как отсече главата й с един замах на огромния си двуръчен меч.
— Оставете трупа на вълците — заповяда той, след като свърши, и подаде меча си на скуайъра да го почисти.
Аря погледна накриво към Игла, прибран в ножницата си на бедрото на един чернобрад плешив войник на име Поливър. „По-добре, че го взеха“ — помисли тя. Иначе щеше да се опита да намушка сир Грегър, а той щеше да я посече на две и вълците щяха да изядат и нея.
За разлика от повечето, Поливър не беше толкова лош, макар че й беше взел Игла. В нощта когато я плениха, мъжете на Ланистър за нея бяха безименни непознати с еднакви като покриващите носовете им шлемове лица, но постепенно ги опозна. Трябва да знаеш кой е мързелив и кой жесток, кой от мъчителите ти е умен и кой — глупав. Трябва да научиш, че макар оня, когото наричаха Лайняната уста, да имаше най-мръсния език, който беше слушала някога, ще ти даде още едно парче хляб, ако го помолиш, докато веселият стар Чизуик и привидно кротичкият Раф ще те зашлевят.
Аря гледаше, слушаше и излъскваше омразите си така, както преди време Джендри беше лъскал рогатия си шлем. Сега бичите рога ги носеше Дънсън и тя го мразеше заради това. Поливър го мразеше заради Игла, мразеше стария Чизуик заради начина, по който се правеше на смешен. А Раф Сладура, който беше забил копието си в гърлото на Ломи, го мразеше още повече. Мразеше сир Амори Лорч заради Йорен, мразеше сир Мерин Трант заради Сирио, Хрътката мразеше, защото уби онова момче на касапина, Мика, и сир Илин, и принц Джофри, и кралицата мразеше заради баща си, заради Том Дебелака и Дезмънд, и всички останали, и даже заради Лейди, вълчицата на Санса. Виж, Веселяка толкова я плашеше, че почти не можеше да го мрази. Понякога почти успяваше да забрави, че е с тях; когато не задаваше въпроси, той беше просто един от войниците, по-тих от повечето и с лице като на хиляда други мъже.
