Йорен ги накара да наместят жената отзад в един от фургоните.

— И по-бързо — рече той. — Стъмни ли се, тук ще дойдат вълци, че и по-лошо.

— Страх ме е — измърмори Горещата баница, като видя как едноръката жена се тресе във фургона.

— И мен — призна Аря.

Той я стисна за рамото.

— Всъщност аз никакво момче не съм ритал до смърт, Ари. Само продавах баничките на мама, това е.

Аря яздеше колкото смее по-далече от фургоните, за да не чува плача на малкото дете и шепота на жената: „Моля ви.“ Спомни си една история, която баба Нан им бе разказала веднъж, за един човек, когото зли великани затворили в един тъмен замък. Той бил много смел и хитър, надхитрил великаните и избягал… но скоро след като се озовал извън замъка, Другите го взели и изпили топлата му червена кръв. Вече разбираше какво трябва да е изпитвал.

Привечер едноръката жена умря. Джендри и Кътджак й изкопаха гроб на склона на един хълм под плачеща върба. Когато вятърът задуха, на Аря й се стори, че през дългите, полюшващи се клони чува шепот: „Моля ви. Моля ви. Моля ви.“ Настръхна и едва не побягна.

— Тази нощ без огън — каза Йорен. Вечерята им беше шепа репи, които Кос бе намерил, по чаша боб и вода от близкия ручей. Водата беше със странен вкус и Ломи обясни, че било вкусът на трупове, гниещи някъде горе при извора. Горещата баница щеше да го удари, ако Райсън не беше се оказал наблизо да ги разтърве.

Аря пи много вода, само за да си напълни с нещо корема. Не допускаше, че ще може да заспи, но все пак заспа. Когато се пробуди, беше катраненочерно, а мехурът й беше пълен до пръсване. Спящите се бяха сгушили около нея, загърнати в одеяла и наметала. Аря напипа Игла, стана и се вслуша. Чу тихите стъпки на часовоя, мъжете, които се обръщаха в неспокойния си сън, дрезгавото хъркане на Рордж и странния съскащ звук, който Хапката издаваше, когато заспи. От друг фургон се чуваше непрестанно, ритмично свистене на стомана в камък. Там седеше Йорен, дъвчеше листо горчивец и точеше камата си.

Горещата баница беше едно от момчетата, които пазеха.

— Къде отиваш? — попита той, като видя, че Аря се е запътила към дърветата.

Аря махна вяло към гората.

— Не може — каза Горещата баница. Откакто бе окачил меча на колана си, беше станал малко по-смел, въпреки че мечът беше къс и че го държеше като сатър. — Стария каза тази нощ всички да стоят в бивака.

— Трябва да пусна една вода — обясни Аря.

— Ами използвай ей онова дърво — посочи й той. — Не знаеш какво има там, Ари. Преди малко чух вълци.

Йорен нямаше да одобри, ако се сбиеше с него. Опита да се направи на изплашена.

— Ами? Вълци? Наистина ли?

— Чух ги — увери я той.

— То май не ми се ходи вече.

Върна се при одеялото си и се престори, че спи, докато не го чу да се отдалечава. Тогава отново се претъркули и се шмугна в дърветата от другата страна на бивака, тиха като сянка. От тази страна също имаше постове, но Аря ги избягна с лекота. Само за да е сигурна, се отдалечи два пъти повече от обикновеното. Когато се увери, че наблизо няма никой, смъкна гащите и клекна да си свърши работата.

Пишкаше със смъкнати до глезените дрехи, когато чу шумолене под дърветата. „Горещата баница — помисли си в паника, — тръгнал е подир мен.“ После видя очите, блеснали от гората, ярки от отразената лунна светлина. Коремът й се сви и тя посегна за Игла, без да се интересува, че ще се намокри, и започна да брои очите: две, четири, осем, дванайсет, цяла глутница…

Един от тях пристъпи безшумно към нея от дърветата. Взря се в нея и оголи зъби, и единственото, което й хрумна, беше колко глупава е и как Горещата баница ще злорадства, като види на другата сутрин полуизядения й труп. Но вълкът се обърна и затича обратно в тъмното, и също толкова бързо всички очи изчезнаха. Разтреперана, тя се почисти, вдигна си гащите и тръгна към далечния стържещ звук назад към бивака и към Йорен.

— Вълци — пошепна му. — В гората.

— Аха. Там ще са. — Дори не я погледна.

— Изплашиха ме.

— Тъй ли? — Той се изплю. — Аз пък мислех, че вашта порода си падате по вълците.

— Нимерия беше вълчище. — Аря се сви. — Това е друго. Все едно, нея я няма. Двамата с Джори я замервахме с камъни, докато се махне, иначе кралицата щеше да я убие. — Разказът я натъжи. — Обзалагам се, че ако беше в града, нямаше да позволи да отсекат главата на татко.

— Сираците нямат бащи — каза Йорен. — Или го забрави? — Горчивецът беше направил слюнката му червена, сякаш устата му кървеше. — Единствените вълци, от които трябва да се боим, са ония, дето са направили това със селото.

— Искам у дома — проплака отчаяно тя. Толкова се беше старала да бъде смела, да бъде свирепа като вълчица и прочие, но понякога всъщност се чувстваше като малко, безпомощно момиченце.

Черният брат издърпа ново листо горчивец от балата във фургона и го задъвка.

— Май трябваше да те оставя аз където те намерих, момче. Всички ви. В града май е по-безопасно.

— Все едно. Искам си вкъщи.

— Водя хора за Вала близо от трийсет години. — На устните на Йорен изби пяна, като кървави мехури. — За цялото туй време съм изгубил само трима. Старец умря от треска, едно градско момче го ухапа змия, докато дрискаше, и един тъпак се опита да ме убие, докато спях, само че получи червена усмивка за тая работа. — Прекара камата през гърлото си да й покаже. — Трима, за трийсет години. — Обърна се и изплю листото. — Виж, с кораб може и да е по-умно. Други хора няма да срещнеш по пътя, но… някой по-умен ще тръгне с кораб, но аз… трийсет години все по тоя кралски път. — Прибра ножа в канията. — Отивай да спиш, момче. Чу ли ме?

Не че не се опита. Но докато лежеше под тънкото одеяло, чуваше воя на вълците… и някакъв друг звук, по-слаб, почти като шепота на вятъра, който можеше да е писък.

Утринното небе бе потъмняло от пушека на горящите богове.

Всички вече бяха пламнали, Девата и Майката, Воинът и Ковачът, Старицата с перлените й очи и Отецът с позлатената брада; дори Странникът, изваян така, че да прилича повече на животно, отколкото на човек. Старото сухо дърво и безбройните пластове боя и варак грееха със свирепа, жадна светлина. Зноят се надигаше треперлив в ледения въздух; отзад водоливниците и каменните дракони изглеждаха като в мъгла, сякаш Давос ги гледаше през пелена от сълзи. „Или сякаш зверовете треперят, разбудени…“

— Лоша работа — заяви Алард, макар че прояви поне благоразумие да стаи глас.

— Тишина — каза Давос. — Не забравяйте къде сте. — Синовете му бяха добри, но млади, а Алард беше особено припрян. „Ако си бях останал контрабандист, Алард щеше да свърши на Вала. Станис го спаси от тази участ, още нещо, за което съм му длъжник…“

Стотици бяха дошли при портите на замъка да свидетелстват за изгарянето на Седемте. Миризмата беше гадна. Беше трудно човек да не се чувства притеснен при това оскверняване на боговете, които е почитал през целия си живот.

Червената жена обиколи огъня три пъти, изричайки молитви веднъж на речта на Асшаи, веднъж на висок валириански и веднъж на Общата реч. Давос разбра само последната.

— Р’хлар, при нас ела в нашия мрак — зовеше тя. — Господарю на Светлината, поднасяме ти тези лъжливи богове, тези седем, които са един и който е врагът. Вземи ги и хвърли светлината си над нас, че нощта е тъмна и пълна е със страх.

Кралица Селайс повтаряше думите й като ехо. До нея Станис гледаше безстрастно, челюстта му бе вкочанена като камък под синьо-черната сянка на подстриганата му брада. Беше се облякъл по-богато от обичайното, като за септата.

Септата на Драконов камък си беше на същото място, където Ерон Завоевателя бе коленичил да се помоли в нощта преди да отплава. Това не я спаси от хората на кралицата. Бяха съборили олтарите, бяха преобърнали статуите и с бойни чукове бяха разбили цветните стъкла. Септон Баре можеше само да ги кълне, но сир Хъбард Рамптън поведе тримата си синове към септата, за да я защитят. Рамптън бяха посекли четирима от хората на кралицата преди другите да ги надвият. След което Гънсер Сънглас, най-умереният и благочестив между лордовете, заяви на Станис, че не може повече да поддържа претенциите му. Сега делеше воняща килия със септона и двамата оцелели синове на Хъбард.