Боговете никога не бяха означавали нещо кой знае какво за контрабандиста Давос, въпреки че като повечето хора той поднасяше дарове на Воина преди битка, на Ковача, когато спуснеше нов кораб, и на Майката, когато жена му наедрееше с дете. Призляваше му, докато гледаше как горят, и не само заради пушека.

„Майстер Крессен щеше да спре това.“ Старецът бе предизвикал Господаря на Светлината и заради неблагочестието му го ударила мълния, така поне гласеше мълвата. Давос знаеше истината. С очите си видя как майстерът пусна нещо в чашата с вино. „Отрова. Какво друго е могло да бъде? Изпи чаша със смърт, за да освободи Станис от Мелисандра, но нейният бог успя някак да я предпази.“ С радост щеше да убие червената жена, но какъв шанс имаше, след като цял майстер се бе провалил? А той беше само един прост контрабандист, издигнал се нависоко, Давос от Квартала на бълхите, Луковия крал.

Горящите богове хвърляха нелоша светлина, загърнати в халатите си от танцуващ пламък, червен, оранжев и жълт. Септон Баре веднъж бе разказал на Давос как били издялани от мачтите на корабите, докарали първите Таргариен от Валирия. През вековете те бяха боядисвани и пребоядисвани, позлатявани, посребрявани и инкрустирани със скъпоценни камъни.

— Красотата им ще ги направи преугодни за Р’хлар — заяви Мелисандра, когато поръча на Станис да ги смъкне и да ги извлече извън портите на замъка.

Девата лежеше върху Воина с широко разтворени ръце, сякаш искаше да го прегърне. Майката сякаш потреперваше заради пламъците, облизващи лицето й. Един дълъг меч беше забит в сърцето й и кожената обшивка на дръжката му оживя от пламъка. Бащата беше най-отдолу, първият паднал. Давос видя как ръката на Странника се сгърчи и пръстите почерняха и се разкапаха един по един, превръщайки се в нажежени въглени. Недалече от него лорд Селтигар кашляше на пресекулки и криеше набръчканото си лице под ленена кърпа, извезана с червени раци. Мирците си подмятаха шеги и се наслаждаваха на топлината на огъня, но младият лорд Бар Емон беше посивял, а лорд Веларион гледаше по-скоро краля, отколкото огъня.

Давос беше готов много да даде, за да разбере какво мисли той, но особа като Веларион никога нямаше да го сподели с него. Господарят на Приливите носеше в жилите си кръвта на древна Валирия и домът му три пъти бе осигурявал невести за принцовете Таргариен; Давос Държеливия вонеше на риба и лук. Същото беше и с другите лордчета. На никого не можеше да разчита, а и те нямаше да го включат в кръга на личните си довереници. И синовете му презираха. „Но внуците ми ще се свържат с техните и един ден моята кръв навярно ще се слее с тяхната. След време малкото ми черно корабче ще полети също толкова нависоко, колкото морското конче на Веларион или червените раци на Селтигар.“

Тоест ако Станис спечелеше трона. Ако загубеше…

„Всичко, което съм, го дължа на него.“ Станис го беше издигнал в рицарство. Той му даде почетно място на трапезата си, бойна галера, с която да пори вълните на мястото на контрабандисткия скиф. Дейл и Алард също бяха капитани на галери, Марик — началник на гребците на „Ярост“, Матос служеше при бапщ си на „Черната Бета“, а Деван кралят го беше взел за скуайър. Един ден щяха да го помажат в рицарство, както и двете му момчета. Маря беше господарка на малка крепост на нос Гняв, със слуги, които я наричаха „милейди“, а самият Давос можеше да ловува сърни в собствените си гори. „Това, което ми причини, беше справедливо. Цял живот съм се подигравал с кралските закони. Спечелил е предаността ми.“ Давос опипа кесийката, висяща на каишката на врата му. Пръстите бяха късметът му, а сега имаше нужда от късмет. „Както всички ние. И най-много лорд Станис.“

Светли пламъци заблизаха сивото небе. Вдигна се тъмен дим, затърчи се нагоре и се завихри. Когато вятърът го понесе към тях, хората замигаха, зарониха сълзи и затриха очи. Алард извърна глава, закашля и изруга. „Вкусът на бъдното“ — помисли Давос. Много неща щяха да изгорят, докато свърши тази война.

Мелисандра беше в роба от пурпурен сатен и кървавочервено кадифе, а очите й грееха червени като рубина, проблясващ на гърлото й, сякаш и той пламнал.

— В древните скрижали на Асшаи е писано, че ще дойде ден след дълго лято, когато звездите кървят и студеният дъх на мрака пада тежко над света. В този ужасен час един воин ще извади от огъня пламтящ меч. И този меч ще бъде Носителят на Светлината, Светлоносеца, Червеният меч на героите, а онзи, който ще го държи, ще бъде самият възкресен Адзор Ахай, и мракът ще отстъпи пред него. — Тя извиси глас, за да се понесе над занемялата тълпа. — Адзор Ахай, възлюбленико на Р’хлар! Воине на Светлината, Сине на Огъня! Излез, твоят меч те чака! Излез и го вземи в десницата си!

Станис Баратеон закрачи напред като влизащ в битка воин. Скуайърите му пристъпиха от двете му страни. Синът на Давос, Деван, надяна на дясната ръка на краля дълга подплатена ръкавица. Момчето носеше жакет с кремав цвят и извезано на гърдите пламтящо сърце. Браян Фаринг, облечен по същия начин, привърза на врата на Негова милост корава кожена пелерина. Отзад се чу леко подрънкване на звънци.

— Под морето пушекът се вдига на мехури, и пламъци горят, зелени, сини и черни — запя някъде Кърпеното лице. — Знам аз, знам, ох, ох, ох.

Кралят се гмурна в огъня, стиснал зъби, вдигнал пред лицето си кожената пелерина, за да се предпази от пламъците. Закрачи право към Майката, сграбчи меча в облечената си в ръкавица ръка и го изтръгна от горящото дърво с едно-единствено, рязко дръпване. След това започна да се оттегля, вдигнал меча високо, и нефритовозелени пламъци се завихриха по вишневочервената стомана. Притичаха стражи да изтупат жарта, полепнала по дрехите на краля.

— Меч от огън! — извика кралица Селайс. Сир Аксел Флорент и другите от свитата й подеха вика. — Меч от огън! Той гори! Той гори! Меч от огън!

Мелисандра вдигна ръце над главата си.

— Вижте! Знак бе обещан, и вече е видим знакът! Вижте Носителя на Светлината! Адзор Ахай възкръсна! Слава на Воина на Светлината! Слава на Сина на Огъня!

На виковете й се отзова нестроен хор от дрезгави гласове, тъкмо когато ръкавицата на Станис запуши. Кралят изруга, заби острието на меча във влажната земя и затупа в крака си пламналата ръкавица.

— Господарю, хвърлете светлината си над нас! — извика Мелисандра.

— Че тъмна е нощта и пълна е със страх — отзоваха се Селайс и свитата й.

„И аз ли трябва да изрека думите? — зачуди се Давос. — Дължа ли го на Станис? Този огнен бог наистина ли е негов?“

Станис свали ръкавицата и я пусна на земята. Боговете в кладата бяха станали вече неузнаваеми. Главата на Ковача се срина сред облак пепел и въглени. Мелисандра запя на езика на Асшаи и гласът й се заиздига и заспуска като вълни на морски прилив. Станис отвърза покритата със сажди пелерина и заслуша мълчаливо. Забит в земята, Светлоносеца все още блестеше нажежен, но пламъците, които обгръщаха меча доскоро, загаснаха и замряха.

Когато песента свърши, от боговете беше останало само овъглено дърво, а кралското търпение се бе изчерпало. Той хвана кралицата си за лакътя и я поведе обратно в Драконов камък, оставяйки Светлоносеца да стърчи забит в мократа пръст. Червената жена остана още миг, докато Деван и Браян Фаринг коленичат и увият обгорения и почернял меч в кралския кожен плащ. „Червеният меч на героите не прилича на нищо“ — помисли Давос.

Неколцина от лордовете се задържаха и си заговориха тихо. Млъкнаха, щом забелязаха, че Давос ги гледа. „Падне ли Станис, ще ме сринат на мига.“ Не се числеше и към хората на кралицата, онази групичка амбициозни рицари и дребни лордчета, отдали се на този „Господар на Светлината“, за да спечелят благоволението и закрилата на лейди — „не, на кралицата, не забравяй!“ — Селайс.

Огънят беше почти загаснал, когато Мелисандра и двамата скуайъри си тръгнаха със скъпоценния меч. Давос и синовете му се вляха в тълпата, проточила се към брега и чакащите кораби.

— Деван се справи добре — каза им мимоходом.