— Да бе, донесе ръкавицата, без да я изтърве — отвърна Дейл.

Алард кимна.

— Тоя знак на жакета на Деван, пламтящото сърце, това пък какво е? Гербът на Баратеон е коронован елен.

— Един владетел може да си избере повече от един знак — поясни Давос.

Дейл се усмихна.

— Черен кораб и лук, а, тате?

Алард изрита един камък.

— Другите да го вземат нашия лук… и онова пламтящо сърце. Лошо беше да изгорят Седемте.

— Ти откога стана толкова вярващ? — рече Давос. — Какво може да знае синът на един контрабандист за делата божески?

— Аз съм син на рицар, тате. Ти като не можеш да го запомниш, те как ще го запомнят?

— Може да си рицарски син, но рицар не си — рече Давос. — Нито ще станеш, ако си вреш носа в работи, които не те засягат. Станис е законният ни крал и не е наша работа да оспорваме делата му. Караме неговите кораби и изпълняваме неговите поръки. Толкова.

— Колкото до това, тате — каза Дейл, — не ми харесват буретата за вода, дето ни ги дадоха за „Привидение“. Зелен бор. Водата ще се разваля и в най-късия маршрут.

— И аз получих същите за „Лейди Маря“ — каза Алард. — Хората на кралицата сложиха ръка на свястното дърво.

— Ще поговоря за това с краля — обеща Давос.

По-добре да излезе от него, отколкото от Алард. Синовете му бяха добри бойци и още по-добри моряци, но не знаеха как се говори с владетели. „И с ниско потекло, като мен, но не обичат да им се напомня. Когато погледнат знамето ни, виждат само носещия се пред вятъра черен кораб. Но за лука си затварят очите.“

Отдавна не беше виждал пристанището толкова претъпкано. Всеки кей гъмжеше от товарещи провизии моряци и всеки хан пращеше по шевовете от войници, които хвърляха зарове, пиеха и се оглеждаха за курви… съвсем напразно впрочем, тъй като Станис не бе разрешил на нито една да стъпи на острова. Покрай пристаните се редяха кораби: бойни галери и рибарски съдове, широки гемии и плоскодънни баржи. Най-добрите кейове бяха заети от най-големите съдове: флагманския кораб на Станис „Ярост“, който триеше хълбоци с „Лорд Стефон“ и „Морския елен“, „Гордостта на Дрифтмарк“ на лорд Веларион, пищно украсения „Червен нокът“ на лорд Селтигар, внушителния „Риба меч“ с дългия железен нос. А в открито море стоеше закотвен на дрейф огромния „Валириан“ на Саладор Саан, между пъстрите корпуси на още двайсетина по-дребни галери от Лис.

В края на каменния вълнолом, където се поклащаха вързани една до друга „Черната Бета“, „Привидение“ и „Лейди Маря“, заедно с още половин дузина други галери с по сто или по-малко гребла, имаше малко схлупено ханче. Давос бе ожаднял, затова се раздели със синовете си и свърна към него. Отпред клечеше висок до кръста водоливник, така обрулен от вятъра и солта, че очертанията на фигурата бяха почти заличени. Двамата с Давос обаче бяха стари приятели. Той потупа каменната глава, промърмори: „Късмет“ и влезе.

В другия край на шумната гостилница седеше Саладор Саан и ядеше грозде от дървена купа. Като видя Давос, му махна да се приближи.

— Сир рицарю, елате, поседнете с мен. Хапнете си някоя чепчица. Много е сладко. — Лисенецът беше добре охранен мъж с вечна мазна усмивка и превзетостта му беше прословута от двете страни на Тясното море. Днес се беше облякъл в бляскава дреха от сребърна нишка, с обшити с ярък ширит ръкави, толкова дълги, че краищата им се влачеха по пода. Копчетата по дрехата му представляваха издялани от нефрит маймунки, а върху рехавите му бели къдрици весело беше кацнала зелена шапчица, увенчана с паунови пера.

Давос се запровира между масите. В дните преди рицарството си често беше купувал товари от Саладор Саан. Самият лисенец беше контрабандист, както и търговец, банкер и прочут пират, и на всичко отгоре — самопровъзгласил се за Принца на Тясното море. „Когато един пират забогатее достатъчно, правят го принц.“ Тъкмо Давос беше предприел пътуването до Лис, за да привлече стария мошеник за каузата на лорд Станис.

— Не видяхте изгарянето на боговете, милорд.

— Червените жреци имат голям храм в Лис. Все палят това и онова, и опищяват света с техния Р’хлар. Скоро ще досадят и на крал Станис, да се надяваме. — Като че ли му беше все едно дали ще го чуе някой — зобваше от гроздето и махаше с пръст семките от устните си. — Моята „Хилядоцветна птица“ пристигна вчера, добри ми сир. Не е боен кораб, дума да не става, търговски е, и се е отбил в Кралски чертог. Сигурен ли сте, че не искате грозденце? Разправят, че дечицата в града са гладни. — Подбутна подканящо гроздето към Давос и се усмихна.

— Бира ми трябва на мен. И новини.

— Това западняците сте много припрени — оплака се Саладор Саан. — Каква полза има да бърза човек, питам ви? Който бърза в живота си, бърза към гроба. — И се оригна. — Лордът на Скалата на Кастърли е пратил джуджето си да се погрижи за Кралски чертог. Сигурно се надява, че грозното му лице ще подплаши нападателите, а? Или че ще се пръснем от смях, като видим Дяволчето да подскача по бойниците, кой знае? Джуджето е прогонило тъпака, дето командваше златните плащове, и е сложило на негово място един рицар с желязна ръка. — Откъсна едно зърно и го стисна. Сокът потече по пръстите му.

Едно от слугинчетата се запровира към тях, пляскайки по пътя си посягащите й мъжки ръце. Давос си поръча бира, обърна се към Саан и го попита:

— Градът добре ли е защитен?

Другият сви рамене.

— Стените са високи и здрави, но кой ще ги пази? О, да, строят скорпиони и огнехвъргачи, но ония в златните плащове са съвсем малко и съвсем зелени, а други няма. Един бърз удар, като ястреб, налитащ на заек, и великият град ще е наш. Вятър ни дай да напълни платната и утре до вечерта вашият крал ще седи на Железния трон. Джуджето можем да го облечем в дрехи на шут и да го боцкаме по малките бузки с копията си да го караме да ни танцува, а добрият ви крал може да ми направи дар с красивата кралица Церсей, да ми стопли леглото за една нощ. От толкова време съм разделен с жените си заради тая служба при него.

— Пирате — каза Давос. — Ти жени нямаш, само наложнички, и ти се плаща добре за всеки ден и за всеки кораб.

— Само с обещания — каза тъжно Саладор Саан. — Добри ми сир, златце искам аз, а не думи на книга. — Лапна едно едро зърно грозде.

— Ще си получиш златото като вземем съкровищницата в Кралски чертог. Няма по-верен на думата си мъж в Седемте кралства от Станис Баратеон. Ще си я спази. — Но докато го казваше, си помисли: „Светът безнадеждно се е извратил, след като долни контрабандисти като мен гарантират за честта на кралете.“

— И той така казва. И аз го казвам, тъй че дай да я свършим работата. Дори това грозде не е по-узряло от оня град, стари ми приятелю.

Слугинчето се върна с бирата. Давос й даде една монета.

— Сигурно можем да вземем Кралски чертог, както казваш — рече и надигна половницата, — но колко време ще можем да го удържим? За Тивин Ланистър знаем, че е в Харънхъл с голяма войска, а лорд Ренли…

— Ах, да, по-малкия брат — каза Саладор Саан. — Ей това не е много хубаво, приятелю. Крал Ренли се е размърдал. Не, тук той е лорд Ренли, пардон. Толкова много крале, че езикът ми се умори да я повтарям тая дума. Братът Ренли е оставил Планински рай с хубавата си млада кралица, с лордовете си и бляскавите си рицари, и огромна пеша войска. Тръгнал е по вашия път на розите към същия велик град, за който си говорим.

— Повел си е и невястата?

Другият сви рамене.

— Не ми каза защо. Сигурно не иска да се лиши от топлата дупчица между бедрата й дори за една нощ. А може би е сигурен в победата си.

— Трябва да се каже на краля.

— Посетих го аз, добри ми сир. Макар че Негова милост така се мръщи всеки път като ме види, че треперя, когато трябва да се явя пред него. Смятате ли, че повече щеше да ме хареса, ако се бях облякъл в козина и не се усмихвах? Е, няма да го направя. Аз съм честен човек. Ще ме търпи в коприна и брокат. Иначе ще си откарам корабите там, където повече ме харесват. Оня меч не беше Носителят на светлината, приятелю.