Внезапната смяна на темата притесни Давос.

— Меч?

— Меча, да, дето го издърпаха от огъня. Хората ми казват разни неща, заради приятната ми усмивка. Как ще послужи един изгорял меч на Станис?

— Горящ меч — поправи го Давос.

— Изгорял — каза Саладор Саан, — и се радвай, че е така, приятелю. Знаеш ли приказката за изковаването на Носителя на светлината? Е, аз ще ти я кажа. Било е време, когато мракът легнал тежко над света. За да го пребори, героят трябвало да има геройско оръжие, оо, като никое дотогава. И тъй, трийсет дни и трийсет нощи се трудил Адзор Ахай без сън в замъка, нажежава, чука и гъне, нажежава, чука и гъне, оо, да, докато направи меча. Ама като го пъхнал във водата да го закали, стоманата взела, че се пръснала.

— Нали е герой, не можел ей така да свие рамене и да си потърси сладко грозде като това, ами хайде отново — продължи той. — Втория път му отнело петдесет дни и петдесет нощи, и този меч изглеждал по-хубав и от първия. Адзор Ахай хванал един лъв, да закали острието, като го мушне в червеното сърце на звяра, ама като го мушнал, стоманата взела, че се пръснала. Голяма била почудата му и голяма мъката, щото разбрал какво трябва да направи…

— Сто дни и сто нощи се трудил над третия меч, и когато той засиял нажежен до бяло в светите пламъци, взел, че привикал жена си. „Нисса Нисса — рекъл й, щото така се казвала — гърдата си оголи и знай, че теб най-много съм обичал на света.“ Тя го направила това нещо, но защо — не мога да ти кажа, и Адзор Ахай забил димящия меч в живото й сърце. Казват, че викът й на болка и възторг оставил пукнатина на лицето на луната, но кръвта и душата, и силата й, и смелостта й — всичко това се вляло в стоманата. Такава е приказката за изковаването на Носителя на светлината, Червения меч на героите.

— Сега схвана ли какво исках да ти кажа? Радвай се, че Негова милост е извадил от оня огън само един изгорял меч. Прекалено светлина може да изгори очите, приятелю, а огънят гори! — Саладор Саан изяде последното зърно и млясна. — Кога смятате, че кралят ще ни заповяда да отплаваме, добри ми сир?

— Скоро, струва ми се — каза Давос, — ако неговият бог пожелае.

— Неговия бог ли, сир приятелю? Не вашият? Къде е богът на сир Давос Държеливия, Рицарю на луковия кораб?

Давос отпи от бирата, за да си даде време. „Ханът е пълен, а ти не си Саладор Саан — напомни си. — Внимавай как ще отговориш.“

— Крал Станис е моят бог. Той ме създаде и ме благослови с вярата си.

— Ще го запомня. — Саладор Саан се надигна. — Ще прощавате. От това грозде огладнях, вечерята ме чака на моя „Валириан“. Кълцано агнешко с пипер и печен гларус, пълнен с гъби, копър и лук. Скоро ще ядем заедно в Кралски чертог, нали? В Червената цитадела ще се гощаваме, а джуджето ще ни пее весела песничка. Като седнете да си приказвате с крал Станис, споменете му, моля, че ми дължи още трийсет хиляди дракона до новолуние. Трябваше да ми ги даде тия богове. Много бяха красиви да изгорят бадева, можех да им взема добра цена в Пентос или Мир. Е, ако ми отстъпи кралица Церсей за една нощ, ще му ги простя. — Лисенецът потупа Давос по гърба и се заклати към изхода на хана, сякаш беше негов.

Сир Давос Държеливия се позадържа замислен над половницата с бира. Преди година беше със Станис в Кралски чертог, когато крал Робърт устрои турнир за рождения ден на принц Джофри. Спомни си червения жрец Торос Мирски и пламтящия меч, който размахваше. Гледката беше страхотна, червеният му халат плющеше и оръжието му бляскаше със зелени пламъци, но всички знаеха, че не е истинска магия, и накрая огънят му беше завяхнал и Бронзовия Джон Ройс го вразуми с най-обикновен боздуган.

„Виж, един истински огнен меч, това ще е чудо невиждано. Но на такава цена…“ Като се сети за Нисса Нисса, пред очите му изникна неговата Маря, добродушна пълна женица с повяхнали гърди и мила усмивка, най-добрата жена на света. Опита се да си представи как я мушка с меч и потръпна. „Не съм омесен с геройска мая“ — реши той. Ако това беше цената на един вълшебен меч, хич не държеше да я плати.

Допи бирата си, избута половницата настрана и напусна хана. На излизане потупа водоливника по главата и промърмори: „Късмет“. Нищо друго не му трябваше.

Беше съвсем мръкнало, когато Деван дойде при „Черната Бета“, повел снежнобял жребец.

— Милорд татко — обяви той, — Негова милост заповяда да го посетите в Залата на Рисуваната маса. Яхайте коня и тръгвайте веднага.

Хубаво му стана като видя Деван в това великолепно облекло на скуайър, но поканата го притесни. „Дали ще заповяда да отплаваме?“ — зачуди се той. Саладор Саан не беше единственият капитан, чувстващ, че Кралски чертог е узрял за щурм, но истинският контрабандист се учи на търпение. „Нямаме надежда за победа. Това го казах на майстер Крессен още когато се върнах в Драконов камък, и нищо не се е променило. Много сме малко, а враговете — твърде много. Топнем ли греблата, загиваме.“ Все пак се качи на коня.

Когато пристигна при Каменния тъпан, дузина рицари и велики знаменосци вече си тръгваха. Лордовете Селтигар и Веларион му кимнаха леко и продължиха, а другите изобщо не го погледнаха, но сир Аксел Флорент спря да поговорят.

Чичото на кралица Селайс беше едър като бъчонка, с дебели ръце и кривокрак. Имаше клепналите уши на Флорент, по-големи и от тези на племенницата си. Космите, които стърчаха от тях, не му пречеха да чува повечето неща, които се говореха из замъка. Десет години сир Аксел беше служил като кастелан на Драконов камък, докато Станис заседаваше в малкия съвет на Робърт в Кралски чертог, но напоследък изпъкваше като един от най-приближените на кралицата.

— Сир Давос, приятно ми е, че ви виждам, както винаги.

— На мен също, милорд.

— Тази сутрин също ви забелязах. Лъжливите богове изгоряха хубаво, нали?

— Изгоряха ярко. — Давос не му вярваше особено, въпреки цялата му добронамереност. Домът Флорент се бе обявил на страната на Ренли.

— Лейди Мелисандра ни уверява, че понякога Р’хлар позволява на своите благоверни слуги да зърнат бъдещето в пламъците. Докато гледах тази сутрин огъня, като че ли видях дузина красиви танцьорки, девици в жълта коприна, които се въртяха вихрено пред един велик крал. Мисля, че това видение съдържа истина, сир. Мигновено надникване към славата, която очаква Негова милост, след като вземем Кралски чертог и трона, който е негов по право.

„Станис няма вкус към подобни танци“ — помисли Давос, но не посмя да обиди чичото на кралицата.

— Аз видях само огън — отвърна той. — Но от пушека ми се насълзиха очите. Простете, сир, кралят ме чака. — Продължи напред, чудейки се защо си направи този труд сир Аксел. „Той е човек на кралицата, а аз — на краля.“

Станис седеше до своята Рисувана маса с майстер Пилос от дясната му страна. Пред тях имаше купчина пергаменти.

— Сир — каза кралят, когато Давос влезе. — Елате да видите това писмо.

И вдигна послушно първия лист, който му попадна.

— Много хубаво изглежда, ваша милост, но се боя, че не мога да чета думите. — Давос четеше добре всякакви карти и скици, но буквите и всякакви други писмена бяха извън възможностите му. „Но моят Деван научи четмото, а младият Стефон и Станис — също.“

— О, да. Бях забравил, — Кралят се намръщи раздразнено. — Пилос, прочети му го.

— Ваша милост. — Майстерът вдигна един от пергаментите и се окашля. — „Всички знаят, че съм законният син на Стефон Баратеон, владетеля на Бурен край и на неговата лейди съпруга Касана от дома Естермонт. С честта на своя дом заявявам, щото моят възлюблен брат Робърт, покойният крал, не остави свой законен наследник, бидейки момчето Джофри, момчето Томен и момичето Мирцела изчадия, родени в позорен инцест между Церсей Ланистър и нейния брат Джайм Кралеубиеца. По право и рождена кръв, заявявам от този ден насетне законния си иск над Железния трон и Седемте кралства на Вестерос. Нека всички честни люде заявят своята преданост. В името на Светлината Божия, подпечатано с печата на Станис от дома Баратеон, Първия с това име, крал на Андалите, на Ройнар и на Първите, и Владетел на Седемте кралства.“ — Пилос остави пергамента на масата и той тихо изшумоля.