— Добави и едно „сир“ пред Джайм Кралеубиеца — каза намръщено Станис. — Каквото и да е, все пак си остава рицар. Не знам и дали да не махнем това „възлюблен“ пред Робърт. Не ме обичаше кой знае колко, нито аз него.

— Малко вежливост няма да навреди, ваша милост — каза Пилос.

— Лъжа. Махни го. — Станис се обърна към Давос. — Майстерът ми казва, че разполагаме със сто и седемнайсет гарвана. Мисля да ги използвам всичките. Сто и седемнайсет гарвана ще разнесат сто и седемнайсет преписа на писмото ми до всяко кътче на кралството, от Арбор до Вала. Стотина поне ще превъзмогнат бурята, ястребите и стрелите. Ако е така, сто майстера ще прочетат писмото ми на толкова лордове в толкова соларии и спални… а след това писмата сигурно ще изгорят в камините и устните ще сторят оброк за мълчание. Тези велики лордове обичат Джофри или Ренли, или Роб Старк. Аз съм техният законен крал, но ако могат, те ще ме отрекат. Така че имам нужда от теб.

— На вашите заповеди съм, кралю. Както винаги.

Станис кимна.

— Смятам да те пратя на север с „Черната Бета“, към Града на гларуса, Пръстите, Трите сестри и дори Бял пристан. Твоят син Дейл ще отплава на юг с „Привидение“, покрай нос Гняв и Счупената ръка, и все надолу покрай брега на Дорн, чак до Арбор. Всеки от двама ви ще кара сандък с писма и ще ги оставяте на всяко пристанище и във всяка крепост и рибарско селце. Ковете ги по вратите на септите и хановете, за да ги прочете всеки, който може да чете.

— Малко ще са — каза Давос.

— Сир Давос е прав, ваша милост — каза майстер Пилос. — По-добре ще е писмата да се четат на глас.

— По-добре, ама е по-опасно — каза Станис. — Тези думи няма да се приемат радушно навсякъде.

— Дайте ми рицари за четенето — рече Давос. — Това ще им придаде повече тежест от всичко, което казвате.

Това, изглежда, задоволи Станис.

— Да, такива хора мога да ти дам. Имам стотина рицари, които са склонни повече да четат, отколкото да се бият. Бъдете открити, където може, и потайни, когато трябва. Използвайте всяка контрабандистка хитрина, която знаете — черни платна, скрити заливчета, каквото трябва. Ако ви свършат писмата, хванете няколко септона и ги накарайте да ви препишат още. Смятам да използвам и втория ти син. Той ще вземе „Лейди Маря“ през тясното море към Браавос и другите Свободни градове, за да достави на тамошните управители други писма. Светът трябва да научи за моите законни претенции и за позора на Церсей.

„Можеш да им го кажеш — помисли Давос, — но дали ще го повярват?“ Погледна замислено майстер Пилос и кралят улови погледа му.

— Майстер, може би трябва да се заловите с писането. Ще ни трябват страшно много писма, и то скоро.

— Както желаете. — Пилос се поклони и напусна.

Кралят го изчака да излезе и рече:

— Какво не искаше да споделиш в присъствието на моя майстер, Давос?

— Господарю, Пилос е много мил, но всеки път, когато видя веригата на врата му, се наскърбявам за майстер Крессен.

— Той ли е виновен, че старецът умря? — Станис се загледа в огъня. — Изобщо не исках Крессен на онзи пир. Ядоса ме, да, беше ми дал лош съвет, но не съм искал да умре. Надявах се да му останат няколко години спокоен и безгрижен живот. Беше си го заслужил, но… — Станис стисна зъби. — но умря. А Пилос ми служи съвестно.

— Пилос е най-малката беда. Писмото… Вашите лордове как го приеха?

Станис изсумтя.

— Селтигар се произнесе, че е възхитително. Ако му бях показал съдържанието на нощното си гърне, и за него щеше да каже, че е възхитително. Другите клатеха глави като гъски, без Веларион, който каза, че стоманата ще реши въпроса, а не думи, писани на пергамент. Сякаш не го знам. Другите да ги вземат моите лордове, искам да чуя твоето мнение.

— Словата ви са сурови и силни.

— И верни.

— И верни. Но нямате доказателство. За този инцест. Не повече, отколкото преди година.

— Има едно доказателство, в Бурен край. Едно копеле на Робърт. Дето го направи в нощта на сватбата ми, в леглото, отредено за мен и младоженката ми. Делена беше от дома Флорент и девица, когато я облада, така че Робърт призна бебето. Едрик Буря, така го наричат. Разправят, че бил като огледален образ на брат ми. Ако го видят хората и после погледнат отново Джофри и Томен, доста ще се позамислят, струва ми се.

— Но как ще го видят хората, като е в Бурен край?

Станис забарабани с пръсти по Рисуваната маса.

— В това е трудността. Една от многото. — Вдигна очи. — Имаш още нещо да ми кажеш за писмото. Давай. Не съм те направил рицар, за да ми говориш празни учтивости. За това си имам лордове. Кажи каквото имаш да кажеш, Давос.

Давос кимна.

— В края имаше една фраза. Как беше? „В името на Светлината божия…“

— Да. — Кралят вдигна брадичка.

— Хората няма да харесат тези думи.

— Като теб ли? — сряза го Станис.

— Ако бяхте казали вместо това „Пред очите на богове и хора“ или „По милостта на старите и новите богове…“

— Да не си станал вярващ, контрабандисте?

— Същото се канех да ви попитам и аз, господарю.

— Това ли било? Като че ли не обичаш новия ми бог повече от новия ми майстер.

— Не го знам тоя Господар на Светлината — призна Давос, — но познавам боговете, които изгорихме сутринта. Ковача е закрилял корабите ми, а Майката ми е дала седмина здрави и силни синове.

— Жена ти ти е дала седмина здрави и силни синове. Да не би да й се молиш? Тази сутрин изгорихме дърво.

— Може и така да е — рече Давос, — но когато бях хлапе в Квартала на бълхите и просех за някой медник, септоните често ме хранеха.

— Сега те храня аз.

— Вие ми дадохте почетно място на трапезата си. А в замяна аз ви давам истината. Хората няма да ви обичат, ако им отнемете боговете, които винаги са тачели, и им дадете един, чието име дори звучи непривично на езиците им.

Станис се изправи.

— Р’хлар. Какво толкова му е трудното? Няма да ме обичат, казваш? Че кога са ме обичали? Как мога да изгубя нещо, което никога не съм имал? — Отиде на южния прозорец и се загледа в огряното от луната море. — В богове престанах да вярвам в деня, в който „Гордата ветрогонка“ се разби в залива. Заклех се, че чудовищните богове, удавили майка ми и баща ми, никога повече няма да получат почитта ми. В Кралски чертог Върховният септон ми пълнеше главата с приказки как всичкото право и добро произтичало от Седемте, но доколкото срещах от едното и от другото, то беше човешко дело.

— Щом не вярвате в богове…

— …защо си губя времето с този, новия ли? — прекъсна го Станис. — Сам съм се питал. Малко разбирам и още по-малко ме е еня за боговете, но червената жрица има сила.

„Сила, но каква?“

— Крессен беше мъдър.

— Разчитах на мъдростта му, както и на твоите хитрини, но какво ми донесоха те, контрабандисте? Лордовете на бурята те отпратиха. Отидох при тях като просяк и те ми се надсмяха. Е, повече просия няма да има, край на присмеха. Железният трон е мой по право, но как да го взема? Кралете във владенията са четирима и всеки от останалите трима разполага с повече мъже и злато от мен. Аз имам кораби… и нея. Червената жена. Половината ми рицари се страхуват дори името й да споменат, знаеш ли? Дори нищо друго да не може, една магьосница, която може да внуши такъв страх, не е за подценяване. Изплашеният мъж е победен мъж. А сигурно може да направи и повече. Смятам да го разбера.

— Веднъж като момче намерих ранен ястреб. Грижих се за птицата и тя оздравя. Нарекох я Горделивка. Кацаше на рамото ми и прелиташе от стая в стая след мен да взима храна от шепата ми, но не искаше да се зарее в небесата. От време на време я водех да я уча на лов, но тя не политаше по-високо от короните на дърветата. Робърт я нарече Хилавка. Той си имаше планински сокол Гръмотевица, който никога не изпускаше плячка. Един ден дядо ми сир Харбърт ми предложи да опитам с друга птица. С тази Горделивка само съм се излагал — и беше прав. — Станис Баратеон обърна гръб на прозореца и на духовете, понесли се над южното море. — Седемте не са ми донесли и едно врабче. Време е да опитам с друг ястреб, Давос. Червен ястреб.