Някой го викаше — той едва го чу през грохота на битката. Тирион се помъчи да му отвърне.

— Тука! Тука! Ето ме, помогнете! — Гласът му прозвуча толкова тънко и слабо, че самият той едва се чу и едва го позна. Издърпа се още нагоре по наклонената палуба и се хвана за перилото. Корпусът се натресе в следващата галера и се килна толкова рязко, че за малко да го изхвърли във водата. Къде му отидоха силите? Нищо не можеше да направи, освен да виси така.

— МИЛОРД! ХВАНЕТЕ РЪКАТА МИ! МИЛОРД ТИРИОН!

Там, на палубата на другия кораб, отвъд уширяващия се зев на черната вода стоеше сир Мандън Муур, протегнал ръка. Жълтите и зелени пламъци блестяха по бялата му броня. Металната му ръкавица беше хлъзгава от кръвта, но Тирион въпреки всичко се протегна, съжалявайки, че ръката му не е малко по-дълга. Едва в последния момент, точно когато пръстите им се допряха, нещо го жегна… Сир Мандън беше протегнал лявата си ръка? Защо…

Дали заради това се беше отдръпнал назад, или бе видял меча в края на краищата? Никога нямаше да разбере. Острието го перна точно под очите и той усети студения удар, а след него — адската болка. Главата му се завъртя, все едно че му бяха ударили шамар. Шокът от ледената вода беше като втори шамар. Той замаха с ръце да се хване за нещо — знаеше, че тръгне ли надолу, връщане няма. Едната му ръка успя някак да се докопа до разцепения край на гребло. Стисна го здраво като отчаян любовник и се закатери по хлъзгавото дърво, стъпка по стъпка. Очите му бяха пълни с вода, устата — пълна с кръв, а главата му пулсираше ужасно. „Боговете дано ми дадат сила да стигна палубата…“ Нищо друго не съществуваше, освен греблото, водата и палубата.

Накрая се претъркули и се изпъна по гръб, останал без дъх и сили. Над главата му се пръскаха оранжеви и зелени топки и оставяха светли дири между звездите. Остана му миг да помисли колко е красиво, преди сир Мандън да закрие гледката му. Рицарят беше бяла стоманена сянка, а очите му блестяха мрачно зад шлема. Тирион нямаше повече сила от една парцалена кукла. Сир Мандън постави върха на меча си на гърлото му и двете му длани се свиха на дръжката. И изведнъж се килна наляво, залитна и рухна върху перилото. Дървото се пръсна и сир Мандън се скри от очите му с вик и плясък. Миг след това двата корпуса отново се натресоха един в друг толкова силно, че палубата сякаш отскочи. После някой коленичи до него.

— Джайм? — изграчи той задавен от кръвта, напълнила устата му. Кой друг можеше да го спаси, ако не брат му?

— Не мърдайте, милорд. Ранен сте тежко.

„Момчешки глас, пълна безсмислица“ — помисли Тирион. Почти като гласа на Под.

Когато сир Лансел Ланистър съобщи на кралицата, че битката е изгубена, тя завъртя празната чаша в ръцете си и каза:

— Кажете го на брат ми, сир. — Гласът й беше съвсем спокоен, сякаш вестта не я интересуваше.

— Брат ви най-вероятно е мъртъв. — Палтото на сир Лансел беше прогизнало от кръвта, просмукала се под мишницата му. Когато влезе в залата, видът му накара някои от жените да запищят. — Бил е на понтона от съдове, когато се разпадна. Сир Мандън, изглежда, е загинал с него, а Хрътката никой не може да го намери. Проклети богове, Церсей, защо ги накара да приберат Джофри в замъка? Златните плащове хвърлят копията си и бягат. Когато видяха, че кралят ги оставя, всички изгубиха дух. Цялата Черна вода е покрита с руини, огън и трупове, но щяхме да удържим, ако…

Озни Черно котле дотърча и застана пред него.

— Сражението вече се води на двата бряга на реката, ваша милост. Възможно е някои от лордовете на Станис да се бият помежду си, никой не знае, всичко е объркано. Хрътката го няма, никой не знае къде е, а сир Бейлон се изтегли в града. Речният фронт е в ръцете им. Отново бият с овена по Кралската порта, а сир Лансел е прав, хората ви напускат стените и избиват командирите си. Тълпите им при Желязната порта и Портата на боговете се мъчат да излязат навън, а в Квартала на бълхите се вихри пиянски погром.

„Милостиви богове — помисли Санса. — Сбъдва се! Джофри ще изгуби главата си, и аз също.“ Озърна се за сир Илин, но Кралското правосъдие го нямаше никъде. „Но аз го усещам. Близо е, няма да му избягам, ще ми вземе главата.“

Странно спокойна, кралицата се обърна към Осфрид.

— Вдигнете подвижния мост и залостете вратите. Никой да не влиза и да не напуска Стегата на Мегор без мое позволение.

— Какво да правим с жените, които отидоха да се молят?

— Те сами се отказаха от закрилата ми. Да се молят; може боговете да ги спасят. Къде е синът ми?

— На стражевата кула. Пожела да командва стрелците. Отвън тълпата реве, половината са златни плащове, дойдоха след него, когато оставихме Калната порта.

— Веднага го приберете в Мегоровата.

— Не! — Лансел беше толкова разгневен, че забрави да овладее гласа си. — Ще си върнем Калната порта! Оставете го там, където е, той е кралят…

— Той е моят син. — Церсей се изправи. — Вие твърдите, че също сте Ланистър, братовчеде, докажете го. Осфрид, защо стоите така? Веднага означава веднага.

Осфрид Черно котле набързо напусна залата, брат му излезе с него. Много от гостите също се затичаха към вратата. Някои от жените плачеха, други се молеха. Трети просто си останаха по масите и завикаха да им донесат още вино.

— Церсей — замоли се сир Лансел, — ако загубим и замъка, Джофри все едно ще го убият, знаеш го. Нека да остане, ще го пазя лично, заклевам ти се…

— Махни се от пътя ми. — Церсей го зашлеви по раната. Сир Лансел изрева от болка и едва не припадна, а кралицата тръгна през залата. Изобщо не погледна Санса. „Забрави ме. Сега сир Илин ще ме убие и тя изобщо няма да се сети коя съм била.“

— О, богове! — проплака една старица; — Загубихме, битката е загубена, тя бяга. — Няколко деца се разплакаха. Санса усети, че е останала съвсем сама на подиума. Какво да направи? Да остане ли тук, или да се затича след кралицата и да я замоли да пощади живота й?

Сама не усети как стана, но го направи.

— Не се бойте — заговори тя високо. — Кралицата вдигна подвижния мост. Това е най-безопасното място в града. Има дебели стени, има ров…

— Какво стана? — извика една жена, която Санса познаваше смътно, съпруга на някакъв дребен благородник. — Какво й каза сир Озни? Кралят ли е пострадал, градът ли падна?

— Кажи ни! — извика друга. Една жена попита за баща си, друга — за сина си.

Санса вдигна ръце за тишина.

— Джофри се е върнал в замъка. Не е пострадал. Още се бият, това е всичко, което знам, и се бият храбро. Кралицата ще се върне скоро. — Последното беше лъжа, но трябваше да ги успокои. Зърна шутовете, застанали под галерията. — Лунно момче, разсмей ни.

Лунното момче направи странично колело и скочи на масата. Грабна четири винени чаши и започна да ги премята във въздуха. От време на време „изтърваваше“ по някоя и тя се чупеше в главата му. В залата отекна накъсан кух смях. Санса отиде при сир Лансел и коленичи до него. Раната му кървеше наново от шамара на кралицата.

— Безумие! — изохка той. — Богове, Дяволчето беше прав, прав беше…

— Помогнете му — властно извика Санса на двама от слугите. Единият само я погледна и побягна. Другите слуги също напускаха залата и тя не можеше да ги спре. Заедно с един от малцината останали успя да изправи рицаря. — Отведете го при майстер Френкел. — Лансел беше един от тях, но някак не можеше да се насили да пожелае смъртта му. „Мека съм, слаба и глупава, точно както казва Джофри. Би трябвало да го убия, не да му помагам.“

Факлите догаряха, но никой не си направи труда да ги подмени. Церсей не се върна. Сир Донтос се качи на подиума и й прошепна:

— Върни се в спалнята си, мила Джонквил. Заключи се вътре, там ще си в по-голяма безопасност. Ще дойда за теб, когато битката свърши.

„Някой ще дойде за мен — помисли Санса. — Но дали ще си ти, или ще е сир Илин?“ В миг на безумие си помисли дали да не помоли Донтос да я защити. Нали и той беше бил рицар, опитен с меча и заклел се да закриля слабите. „Не. Той нито има кураж, нито може. Само ще убият и него.“