Беше й нужна цялата сила на духа, за да излезе много бавно и спокойно от Балната зала на кралицата — искаше й се да побегне. Но когато стигна стълбите, наистина побягна, нагоре и нагоре по витите стъпала, докато главата й не се замая. Един от стражите се сблъска с нея по стълбите. Една златна винена чаша и два сребърни свещника се изсипаха от червения плащ, с който ги беше увил, и задрънчаха надолу. Мъжът затича след тях, без да обърне внимание на Санса, след като разбра, че тя няма да се опита да му отнеме плячката.

В спалнята й беше черно като катран. Санса залости вратата и тръгна пипнешком към прозореца. Когато дръпна пердетата, дъхът й секна.

Небето на юг кипеше от вихрещи се ярки цветове, отражения на пламъците, които бушуваха долу. Зловещи зелени приливи се надигаха към натежалите кореми на облаците и езера от оранжева светлина заливаха небесата. Червеното и жълтото на обикновените пламъци напираха срещу смарагдите и нефрита на адския огън, всеки цвят лумваше и замираше, раждайки пълчища мимолетни сенки, които гинеха само след миг. За мигновение зеленото зарево отстъпваше пред оранжевия сумрак. Самият въздух миришеше на изгоряло, както замирисва котлето със супата, когато се остави дълго над огъня и цялата супа изври. Искри се носеха из въздуха като рояци светулки.

Санса заотстъпва от прозореца към сигурността на леглото. „Ще легна да поспя — каза си, — а когато се събудя, ще е дошъл нов ден и небето отново ще е синьо. Боят ще е свършил и някой ще ми каже дали ще живея, или ще умра.“

— Лейди — тихо проплака тя и се зачуди дали когато умре отново ще види своята вълчица.

И тогава нещо зад нея се размърда и една ръка се протегна и я сграбчи през кръста.

Санса отвори уста да изпищи, но друга ръка затисна лицето й. Пръстите бяха груби, мазолести и лепкави от кръв.

— Малко птиченце. Знаех, че ще дойдеш. — Гласът прозвуча пиянски хрипливо.

Отвън едно копие от нефрйтена светлина полетя вихрено нагоре и изпълни стаята със зелено сияние. Тя за миг го видя — целият черно и зелено, с кръвта по лицето му черна като катран, и очите му — блеснали като на озлобено куче. После светлината се стопи и той се превърна в тъмна тромава сянка в оцапания с кал и кръв бял плащ.

— Ако изпищиш, ще те убия. Вярвай ми. — Свали ръката си от устата й. Дъхът му излизаше хриплив. Хрътката си беше оставил кана вино на масичката до леглото. Отпи дълга глътка. — Няма ли да ме попиташ кой печели битката, малко птиченце?

— Кой? — попита тя уплашено.

Хрътката се засмя.

— Знам само кой я изгуби. Аз.

„Никога не съм го виждала толкова пиян. Легнал е в леглото ми. Какво ли иска от мен?“

— Какво сте изгубили?

— Всичко. — Ужасната изгорена страна на лицето му се беше превърнала в маска от засъхнала кръв. — Проклетото джудже. Трябваше отдавна да го убия. Преди години.

— Казват, че е мъртъв.

— Мъртъв ли? Не. Майната му. Не го искам мъртъв. — Избута каната настрана. — Искам го изгорял. Ако боговете са добри, ще го изгорят, но аз няма да съм там да видя. Аз си отивам.

— Отивате си? — Тя се опита да се измъкне, но ръцете му бяха железни.

— Малкото птиченце все повтаря каквото му кажат. Отивам си, да.

— Къде ще отидете?

— Където и да е, само не и тук. Далече от огньовете. През Желязната порта ще изляза, предполагам. Някъде на север, където и да е.

— Не можете да излезете — отвърна Санса. — Кралицата е затворила Стегата на Мегор, градските порти също са затворени.

— Не и за мен. Ще бъда с белия си плащ. А имам и това. — Той потупа меча си. — Всеки, който се опита да ме спре, е мъртъв. Освен ако не гори. — Засмя се горчиво.

— Защо сте дошли тук?

— Ти ми обеща песен, малко птиченце. Забрави ли?

Тя не го разбра. Не можеше да му запее точно сега, тук, когато небето кипеше в пламъци, когато навън умираха стотици и хиляди хора.

— Не мога — отвърна тя. — Пуснете ме, плашите ме.

— Теб всичко те плаши. Погледни ме. Погледни ме.

Маската от кръв скриваше повечето белези, но очите му бяха отворени широко и ужасяващи. Санса подуши мириса му: пот, вкиснало вино, повърнато и кръв, кръв, кръв.

— Бих могъл да те пазя — изхриптя той. — Всички ги е страх от мен. Никой няма да ти посегне, защото ще го убия. — Придърпа я към себе си и за миг тя помисли, че иска да я целуне. Беше твърде силен, за да упорства. Санса притвори очи, за да се свърши, но не стана нищо. — Още не можеш да понесеш гледката, така ли? — чу тя хрипа му. Той изви ръката й, обърна я и я хвърли на леглото. — Ще си я получа тази песен. Флориан и Джонквил, каза. — Беше извадил камата и я опря в гърлото й. — Пей, птиченце. Пей, ако искаш да живееш.

Гърлото й бе пресъхнало и стегнато от страх, и всички песни, които беше знаела, изчезнаха от ума й. „Моли ви, не ме убивайте — искаше й се да закрещи, — моля ви.“ Усети как той притисна острието в гърлото й и тя затвори очи… и си спомни. Не беше песента за Флориан и Джонквил, но беше песен. Гласът й зазвуча немощен, тънък и треперлив в ушите й.

Другите куплети беше забравила. Когато гласът й заглъхна, се уплаши, че Хрътката може да я убие, но след миг той махна камата от гърлото й, без да каже дума.

Някакъв инстинкт я накара да вдигна ръка и да погали бузата му с пръсти. В стаята беше твърде тъмно, за да го види, но усети допира на лепкавата кръв и влагата, която не беше кръв.

— Малко птиченце — повтори той хрипливо, като стържеща по камък стомана. После се надигна от леглото. Санса чу как се разкъса някакъв плат и след това — отдалечаващи се стъпки.

Когато изпълзя от леглото си, много по-късно, беше съвсем сама. Намери плаща му на пода, усукан и разкъсан, бялата вълна бе оцапана с кръв и кал. Небето отвън вече бе станало по-тъмно, с няколко бледозелени призрака, танцуващи на фона на звездите. Духаше мразовит вятър и биеше капаците. На Санса й стана студено. Тя изтръска скъсаното наметало, уви се и се сгуши трепереща на пода.

Колко дълго беше седяла така не знаеше, но след време чу някъде далече в града да бие камбана. Кънтеше глухо с бронзовия си тътен и с всеки нов удар звукът долиташе все по-бързо и по-бързо. Санса тъкмо се чудеше какво ли може да означава това, когато запя нова камбана, после трета и гласовете им се понесоха над хълмове и низини, по алеите и над кулите, из всяко ъгълче на Кралски чертог. Тя захвърли наметалото и отиде до прозореца.

Първото бледо зарево вече се виждаше на изток и сега вече биеха камбаните и на Червената цитадела, включиха се и те в пороя от звуци, леещ се от седемте кристални кули на Великата септа на Белор. Камбаните бяха били, когато умря крал Робърт, спомни си тя, но сега беше различно, не беше онзи бавен и скръбен звън на умряло, а радостен тътен. Чу и човешки викове по улиците, и нещо, което можеше да бъде само възгласи на възторг.

Вестта й донесе сир Донтос. Влезе залитайки през отворената врата, хвана я в отпуснатите си ръце, завъртя я из стаята и заграчи толкова несвързано, че Санса не разбра и една дума. Пиян беше като Хрътката, но неговото пиянство беше щастливо. Тя остана без дъх и замаяна, когато най-сетне я пусна.

— Какво става? — Санса се хвана за пилона на леглото. — Какво се е случило? Кажи ми!

— Свърши се! Край! Свърши се! Градът е спасен. Лорд Станис е мъртъв, лорд Станис е избягал — никой не знае и никой не го интересува, войската му е разбита, опасността си отиде. Изклани са, пръснали са се, разбягали са се. О, тези ярки знамена! Знамената, моя Джонквил, знамената! Вино имаш ли? Трябва да пием за този ден, да. Това означава, че си спасена, не разбираш ли?