— О, путчицата на Йорен — извика той. — Май се сещаме защо онова дърто копеле искаше точно теб на Вала, нали? — Другите също се разсмяха. — Къде ти е оная пръчка? — изръмжа изведнъж Рордж и усмивката изчезна от лицето му толкова бързо, колкото се бе появила. — Май бях обещал да те начукам с нея. — Пристъпи към нея и Аря се дръпна назад. — Не си толкова смела, колкото докато бях в окови, нали?

— Аз те спасих! — Отстъпи още една крачка, готова да побегне, бърза като змия, ако й посегнеше.

— Май ти дължа още едно чукане за това. Оня Йорен писанката ли ти тъпчеше, или по̀ ти харесваше стегнатото малко дупенце?

— Търся Джакен — каза тя.

Рордж спря. Нещо в очите му… възможно ли беше да го е страх от Джакен Х’гхар?

— В къпалнята е. Хайде изчезвай!

Аря се извъртя и побягна, бърза като сърна, стъпалата й полетяха по камъните чак до къпалнята. Намери Джакен да се кисне в една каца, от него се вдигаше пара, а едно слугинче изливаше гореща вода на главата му. Дългата му коса, червена от едната страна и бяла от другата, падаше по раменете му мокра и натежала.

Тя се промъкна, тиха като сянка, но той въпреки това отвори очи.

— Промъква се на малки миши лапички, но човек чува — каза той. „Как можа да ме чуе“ — зачуди се тя, а той като че ли и това чу. — Кожа по камък пее силно като боен рог за човек с отворени уши. Умни момичета ходят боси.

— Имам съобщение. — Аря изгледа колебливо слугинчето. След като разбра, че не се кани да си ходи, се наведе, докато устните й почти не докоснаха ухото му. — Уизи — прошепна тя.

Джакен Х’гхар отново притвори очи и се отпусна, сякаш дремеше.

— Кажи на лорд човек отиде при него на вечеря. — Ръката му изведнъж се задвижи, плесна гореща вода към нея и Аря трябваше да отскочи, за да не я опръска.

Когато съобщи на Тъфълбъри какво е казал Уизи, пивоварят изръмжа:

— А ти му кажи на Уизи, че момците ми си имат друга работа, и му кажи освен това, че е гадно пъпчиво копеле, и че по-скоро седемте ада ще замръзнат преди той да получи и един рог ейл от мене. До час да ми се донесат буретата, че инак ще чуе самият лорд Тивин, пък тогава да видим.

Уизи също изруга, когато Аря му върна съобщението, макар тя да пропусна частта за гадното пъпчиво копеле. Запухтя и взе да сипе закани, но накрая събра шестима души и ги прати с ръмжене да занесат буретата в пивоварната.

Вечерята беше блудкава яхния с ечемик, лук и моркови, с тънко резенче черен хляб. Една от жените беше приела да легне с Уизи, за което получи и едно парче зряло синьо сирене, както и крилце от петлето, за което Уизи спомена заранта. Той изяде останалото сам, мазнината потече през мехурите в единия ъгъл на устата му. Птицата беше почти свършила, когато той вдигна очи и видя, че Аря го гледа втренчено.

— Невестулке, я ела тук.

На едната кълка бяха останали още няколко къса тъмно месо. „Беше забравил, но си спомни“ — каза си Аря. И се почувства гузна, че бе казала на Джакен да го убие. Стана и отиде до него.

— Видях, че ме гледаш. — Уизи отри мазните си пръсти в предницата на ризата й. После я сграбчи за гърлото с една ръка и я плесна през лицето с другата. — Какво ти казах? — Отново я зашлеви, този път с опакото. — Тия очи си ги дръж за тебе, че другия път ще ти ги извадя с лъжицата и ще нахраня с тях кучката си. — Бутна я и тя залитна към пода. Пешът на дрехата й се закачи в един пирон на пейката и се съдра, докато падаше. — Това ще си го закърпиш преди да си легнеш — каза Уизи, докато дояждаше последния къс от петлето. Щом свърши, облиза пръстите си и хвърли кокалите на гадната си петниста кучка.

— Уизи — прошепна Аря същата нощ, наведена над скъсаното на ризата си. — Дънсън, Поливър, Раф Сладура — каза тя, изричайки по име при всеки бод с костената игла в бозавата вълна. — Веселяка и Хрътката. Сир Грегър, сир Амори, сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей. — Зачуди се колко ли дълго щеше да включва Уизи в молитвата си, после се унесе и засънува, че на заранта, щом се събуди, Уизи ще е мъртъв.

Но както винаги я събуди острият нос на ботуша на Уизи. Главната сила на войската на лорд Тивин щяла да тръгне днес, каза им той, докато закусваха с клисавите овесени питки.

— И да не си помисля някой колко лесничко ще стане тука, като си замине милорд Ланистър — предупреди той. — Замъкът няма да стане по-малък, това ви го обещавам, само дето ръцете, които ще се грижат за него, ще станат по-малко. Сега ще разберете, пасмина мързелива, какво значи работа, да.

„Но не от теб.“ Аря отчупи от овесената питка. Уизи я изгледа намръщено, сякаш надуши тайната й. Тя бързо сведе поглед към храната си и не посмя да вдигне повече очи.

Бледа светлина беше изпълнила двора, когато лорд Тивин Ланистър потегли от Харънхъл. Аря гледаше от един прозорец на Кулата на плача. Атът му беше заметнат с чул от люспи с пурпурен емайл, самият лорд Тивин носеше хермелинов плащ. Пред него яздеха четирима снажни знаменосци с огромни пурпурни пряпорци с извезания на тях златен лъв. Зад Ланистърите поеха великите им лордове и пълководци. Знамената им се вееха и плющяха в пищно многоцветно шествие: червен бик и златна планина, пурпурен еднорог и пъстър петел, окована мечка и язовец, сребрист пор и шут в пъстри дрехи, звезди и слънчеви изгреви, паун и пантера, остра кама, черна гугла, син стършел и зелена стрела.

Най-последен премина сир Грегър Клегейн със сивата си броня, възседнал зъл също като него жребец. Поливър яздеше до него с щандарта на черното псе в ръка и с рогатия шлем на Джендри на главата. Беше висок мъж, но приличаше на недорасло момче, яздещо в сянката на господаря си.

Тръпки полазиха по гърба на Аря, докато гледаше как преминават под грамадните решетки на портикула на Харънхъл. И тя изведнъж осъзна, че е направила ужасна грешка. „Колко съм тъпа“ — помисли тя. Уизи беше без значение, също както и Чизуик. Това бяха хората, които имаха значение, тяхната смърт трябваше да поиска. Предната нощ можеше да прошепне името на всекиго от тях, за да умре, ако не беше дотолкова обезумяла от това, че Уизи я удари и я излъга за петлето. „Лорд Тивин, защо не казах лорд Тивин?“

Може би все още не беше късно да промени решението си. Уизи все още не беше убит. Ако успееше да намери Джакен, да му каже да…

Бързо затича надолу по виещите се стъпала, забравила за работата си. Чу стърженето на веригите, докато решетката бавно се смъкваше, шиповете й затънаха дълбоко в земята… а после — още един звук, писък на болка и страх.

Аря се промуши напред в навалицата. Уизи лежеше на каменните плочи с раздрано гърло и очите му зееха незрящи към сивите облаци. Грозната му петниста кучка стоеше на гърдите му и ближеше кръвта, лееща се на тласъци от шията му. Накрая някой извади арбалет и застреля кучката, докато ръфаше едно от ушите на Уизи.

— Проклета твар — чу тя да казва някой. — А той я гледаше тая кучка още от пале.

— Мястото е проклето — каза мъжът с арбалета.

— Духът на Харън е, от мене да знаете — каза стопанката Амабел. — Казвам ви, тук няма да мигна повече.

Аря вдигна очи от мъртвеца и мъртвото му псе. Джакен Х’гхар се беше облегнал на стената на Кулата на плача. Когато видя, че го гледа, той вдигна ръка към лицето си и небрежно опря два пръста на бузата си.

На два дни езда от Речен пад един съгледвач ги забеляза да поят конете си до калния поток. Кейтлин никога не се беше радвала толкова, колкото като видя герба с близначната кула на дома Фрей.

Когато я помоли да я заведе при чичо й, той каза:

— Черната риба замина на запад с краля, милейди. Мартин Реките командва предните отряди вместо него.

— Разбирам. — Беше срещнала Реките при Близнаците; незаконен син на лорд Уолдър Фрей, брат на сир Первин. Не я изненада, когато научи, че Роб е ударил в ядрото на войската на Ланистър — явно го беше обмислял точно когато я изпрати да преговаря с Ренли. — Къде е сега?

— Лагерът му е на два часа езда, милейди.