Церсей го изгледа недоверчиво.

— Откъде знаеш всичко това? Татко ли ти каза за намеренията си преди да те изпрати тук?

— Не. Просто погледнах една карта.

В погледа й отново се изписа презрение.

— И всяка думичка от всичко това се е пръкнала в уродливата ти глава, така ли, Дяволче?

Тирион цъкна с език.

— Мила сестрице, питам те, ако не бяхме в печеливша позиция, защо Старките щяха да предлагат мир? — Чак сега извади писмото, донесено от сир Клеос Фрей. — Младият вълк ни е пратил условия, както виждаш. Неприемливи условия, разбира се, но начало все пак. Ще си направиш ли труда да ги погледнеш?

— Да. — И само за миг отново се превърна в кралица. — Как стана така, че попаднаха в твоите ръце? Трябвало е да дойдат при мен.

— Че за какво друго е Ръката, ако не да ти връчва разни неща? — Тирион й подаде писмото. Бузата му още пареше от плесника й. „Половината ми лице да нашари, цената е малка за съгласието й за дорнския брак.“ Усещаше, че вече ще го получи.

И още нещо в добавка. Знанието за един осведомител… Това, виж, беше плодчето в сладкиша.

Бяха нагиздили Игруша с чул от снежнобяла вълна, с герба на дома Старк, вълчището, а самият Бран носеше сиви панталони и бял жакет с обшити с козина от бяла катерица ръкави и яка. Вълчата глава на сърцето му беше направена от сребро и ахат. Той самият щеше да предпочете Лято на гърдите си вместо сребърния вълк, но сир Родрик беше неумолим.

Ниските каменни стъпала затрудниха кобилата само за миг, но Бран я пришпори и тя ги взе с лекота. Зад големите врати от дъб, обковани с желязо, осем дълги реда дървени маси запълваха Голямата зала на Зимен хребет, по четири от двете страни на широкия проход. Мъжете се бяха скупчили рамо до рамо по скамейките.

— Старк! — завикаха те, щом Бран подкара в тръс по прохода, и заставаха. — Зимен хребет! Зимен хребет!

Беше достатъчно голям, за да знае, че всъщност поздравяват не него — силните мъжки викове кънтяха в чест на добрата жътва, в чест на Роб и неговите победи, в чест на техния лорд баща и дядо им, и на всички Старки, от осем хиляди години насам. Все пак поздравите им го изпълниха с възторг и гордост. Докато премине на седлото по цялата дължина на залата, забрави, че е сакат. Но щом стигна до подиума, пред очите на всички Оша и Ходор развързаха стегите и връзките, вдигнаха го от гърба на Игруша и то отнесоха на високото му бащино кресло.

Сир Родрик седеше вляво от Бран, а до него бе дъщеря му Бет. Рикон беше от дясната му страна, рошавата му кестенява коса беше израснала толкова дълга, че се триеше в хермелиновата му мантия. Откакто майка им замина, той отказваше да режат косата му. Последното момиче, което се опита, изяде боя.

— И аз исках да яздя — каза той, докато Ходор отвеждаше коня. — Аз яздя по-добре от теб.

— Не яздиш, така че млъкни — каза брат му. Сир Родрик изрева за тишина. Бран повиши глас. Поздрави всички с добре дошли от името на своя брат, краля на Севера, и ги помоли да благодарят на боговете, и старите, и новите, за победите на Роб и за обилната реколта. — Дано да има сто пъти повече! — завърши той и вдигна сребърния бокал на баща си.

— Сто пъти! — Задрънчаха калаени половници, глинени купи и рогове за пиене в железни обкови. Виното на Бран беше подсладено с мед и подправено с канела и карамфил, но беше по-силно, отколкото бе свикнал. Докато го гълташе, усещаше как се плъзга в гърдите му като гореща змия. Докато остави бокала си на масата, главата му вече се въртеше.

— Добре се справи, Бран — каза му сир Родрик. — Лорд Едард щеше много да се гордее. — От дъното на масата майстер Лувин му кимна одобрително, докато слугите поднасяха храната.

Такова ядене Бран не беше виждал през живота си. Блюдо след блюдо, и още и още, толкова, че не беше по силите му да опита повече от хапка от всяко. Поднесоха грамадни плешки от зубър, печени с праз, хрупкави месеници със сърнешко и моркови, бекон и гъби, мръвки овнешко, топени в сос от мед и карамфил, сочна патица, глиганско в лют пипер, гъше задушено, шишове с гълъбчета и петлета, телешка гозба с ечемик и студена плодова супа. Лорд Виман беше донесъл от Бял залив двадесет бъчви с риба в сол и морско водорасло, бяла риба и октопод, раци и миди, едри скариди, херинга, треска, сьомга, омар и минога. Черен хляб имаше, а освен това медени питки и овесени сухари; имаше ряпа, грах и печено цвекло, боб, тиква и грамадни глави червен лук; имаше печени ябълки и сладка от горски плодове, и праскови, напоени в гъсто сладко вино. На всяка маса поставиха пити бяло сирене, плувнали в саламура, кани с греяно подправено вино и халби студен есенен ейл се разнасяха непрестанно по масите.

Музикантите на лорд Виман свиреха добре, но лютнята, цигулката и рогът скоро бяха заглушени от прилива на мъжкия говор и смях, от дрънченето на бокали и блюда и от ръмженето на псетата, боричкащи се под масите за хвърлените залци. Добри песни пееха певците — „Пики железни“, „Кораби в залива горят“, както и „Мечок и Прелестна девица“, но като че ли само Ходор ги слушаше. Той стоеше до гайдаря и подскачаше от крак на крак.

Шумът скоро се сля в еднообразен рев, замайваща главата мешавица от звуци. Сир Родрик говореше с майстер Лувин над къдравата глава на Бет, а Рикон врещеше радостно на Уолдъровците. Бран не искаше да вижда двамата Фрей на масата, но майстерът му напомни, че скоро ще му станат роднини. Роб трябваше да се венчае за една от лелите им, а Аря — за някой от чичовците.

— Никога няма да го направи — заяви Бран. — Не и Аря. — Но майстер Лувин бе непреклонен и ето че сега те седяха до Рикон.

Слугите поднасяха всяко блюдо най-напред на Бран, за да вземе, ако пожелае, владетелския си пай. Докато стигнат до патиците, той не можеше да хапне нищо повече. След това само кимваше одобрително на всяко поднесено блюдо и махваше с ръка да го отнесат. Ако блюдото миришеше особено апетитно, пращаше го на някой от васалните владетели на почетния подиум в знак на приятелство — майстер Лувин му бе обяснил, че е длъжен да го прави. Сьомга изпрати на окаяната и тъжна владетелка на Роговия лес, глиганското — на буйните Ъмбър, платото с гъска в сос от боровинки — на Клей Кервин, а един огромен калмар — на надзорника на конюшните Джозет, който не беше нито лорд, нито гост, но се бе погрижил за обучението на Игруша. Сладки изпрати на Ходор, както и на баба Нан без никакъв особен повод, освен че ги обичаше. Сир Родрик му напомни да прати нещо и на осиновените си братя, затова изпрати на Малкия Уолдър някакво варено цвекло, а на Големия Уолдър — ряпа, пържена в масло.

Долу по пейките мъжете на Зимен хребет се бяха омешали с простолюдието от зимното градче, с приятели от околните твърдини и с придружителите на знатните гости. Някои лица Бран никога не беше виждал, други познаваше не по-зле от своето, но и те сега му изглеждаха еднакво чужди. Наблюдаваше ги сякаш отдалече, все едно че продължаваше да седи зад прозореца си в спалнята и да гледа долу към двора, всичко да вижда, но да е настрана от всичко.

Оша се движеше между масите и наливаше ейл. Един от хората на Леобалд Толхарт пъхна ръка под фустите й и тя счупи глинената кана в главата му, което предизвика бурен смях. Но виж, Микен беше шмугнал ръката си под корсажа на някаква жена и тя като че ли нямаше нищо против. Бран погледа как Фарлън накара червената си кучка да се изправи на задните си лапи да го моли за кокали и се усмихна, когато костеливите пръсти на баба Нан отчупиха от топлите кори на баницата. А на подиума лорд Виман нападна димящо плато с калмари, сякаш бяха вражеска войска. Беше толкова дебел, че сир Родрик се разпореди да му сковат специален широк стол, за да може да седне, но се смееше гръмко и често и Бран реши, че му харесва. Бедната и скръбна лейди Рогов лес седеше до него и отчупваше вяло от храната си. От другата страна на високата маса Хотън и Море играеха някаква пиянска игра — блъскаха си роговете за пиене като рицари на двубой.